Коулрофобия – що е то?

Снопчета от многоцветна коса, голям червен дунапренов нос, костюм от шарени кръпки – познато ли ви звучи? Ако се сетихте за клоуните от цирка, значи сте познали накъде бием!

Всички познаваме клоуните, смеем се на техните номера, викаме ги на детски партита, но на всички ли им е смешно?

Много хора страдат от странен и на пръв поглед необясним страх от клоуни. Състоянието се нарича коулрофобия и е медицински обосновано. Този ирационален страх може да накара хората да плачат, да крещят неистово или да се ядосат в присъствието или само при вида на фотография на клоун. Състоянието е придружено от пристъпи на изпотяване, гадене и дори сърцебиене.

Страхът произтича от неприятното чувство за прекъсване връзката между гледането на някакъв развлекателен маскиран герой, който обаче крие истинската си самоличност и емоции. Тази прикритост предизвиква пристъпите на фобия не само у деца, но и у възрастни! Според психолозите приблизително 2-3% от хората страдат от този ужасяващ страх.

Оказва се, че този страх си има своето обяснение, особено от историческа гледна точка. Докато съвременните клоуни са предназначени да забавляват, предшествениците им имали маниакално поведение, белязано от убийства, суицидни действия и всякакви негативни изпълнения.

Свързани статии

6 необичайни фобии, причинени от природата

Десет от най-странните фобии

Най-странните човешки фобии

Затова изследователите смятат, че този страх от клоуни е наследствен за колективното съзнание. Вероятно този факт е една от причините тази професия да затихва с годините. Все по-малък става интересът на младите хора към клоунадата. Тя е била в своя пик от началото до средата на 20 век, но през последните години Световната асоциация на клоуните по света бележи сериозен спад.

Много хора свързват клоуна от световноизвестния роман на Стивън Кинг „То“. Историята разказва за клоун, който тероризира и убива деца, крие се в канализацията на града и е напълно непредвидим.

Някои обвиняват Чарлз Дикенс заради неговите „Посмъртни записки на клуба Пикуик“, в който се разказва за пиян клоун, известен със страшните си подвизи. Книгата излиза през 1836 година, а на следващата година идеята бива подсилена, след като той редактира посмъртно биографията на Джоузеф Грималди – клоун, чиято лоша слава се носи из Лондон. Неговият живот е бил изпълнен с депресия и загуби.

По ирония на съдбата, клоунът от „Пикуик“ не е вдъхновен от Грималди, а от клоун, починал от алкохолизъм. И така заедно с тъжния клоун идва и идеята за злия клоун. Грималди бива увековечен с клеймо, което бележи представата за мнозина клоуни у хората, страдащи от коулрофобия.