Истински щастлив си, когато забравиш за самия себе си

Живеем истински или просто преживяваме? Това е вечният въпрос. Неведнъж всеки от нас си е задавал въпроси като „Живея ли пълноценно?“, „Ако се обърна един ден назад ще бъда ли доволен от себе си, от живота, който съм изживял?“... Но почти никой никога не може да даде еднозначен отговор на подобни главоблъсканици. Знаем само едно нещо със сигурност – ако Любовта е намерила път към нас и е успяла по един или друг начин да се преплете в объркания лутащ житейски път, по който бродим, то тогава сме сигурни, дори почти убедени, че си е струвало. Имало е защо да живеем ако сме обичали истински и ако някое живо същество на този свят е обичало нас, не е ли така?

Защо обаче така неистово вярваме в нещо, за което няма доказателства, което никой никога не е виждал, докоснал или видял с очите си? Кога сме сигурни, че имаме любовта в сърцето си или как усещаме, че я има, а след известно време, че изчезва или намалява?... Нима не сме се влюбвали и разлюбвали многократно? Кога можем да кажем със сигурност, че сме влюбени? Ще ви кажа кога, но от една малко по-различна гледна точка, от моята :

Засега съм живяла сравнително кратко, едва няколко десетилетия, но съм видяла и наблюдавала доста от живота и света около мен. Забелязвала съм как новородено се усмихва в първите си часове, защото явно предусеща, че около него витае най-чистата, най-мощна и безкрайна любов – майчината. Забелязвала съм неведнъж как слънцето се потапя в море от червеникави облаци и изчезва, оставя само споменът за топлината, но знам, че утре отново ще е тук и затова не усещам дори капчица безпокойство в душата си. Забелязвала съм как когато силно пожелаеш нещо, то се случва, рано или късно. Виждала съм как природата краси с шарките си света около нас с всеки изминал месец по един уникален начин всичко живо наоколо... дори днес например забелязах как към края на октомври недалеч от града, където живея има цъфнали овощни дръвчета. От баба си съм чувала, че това вещае нищо друго, освен една много студена и люта зима, може би невиждана досега... Но така е, природата е мощна, и понякога убива, понякога взима, за да даде. Но знам едно – красотата е навсякъде около нас, любовта също.

Обич получаваш ежедневно, само че невинаги го забелязваш и усещаш. Това е най-страшното – да не усещаш любовта, защото продължаваш да мислиш за самия себе си. Обикновено чакаш ти самия да се почувстваш по-добре или да усетиш нещо конкретно. Но невинаги така се случва, дори точно обратното – истински щастлив си, когато забравиш за самия себе си. Истински и дълбоко обичаш, когато успееш да се отвориш за света около теб.

Любовта е, когато сутрин майка ми е станала 2 часа по-рано, въпреки, че си е легнала късно през нощта, за да ми приготви закуска. Тогава тя е забравила за себе си, за своите нужди и потребности, но въпреки това е истински щастлива. Любовта е, когато най-близкият ми приятел е пропътувал 100км за да ме прегърне, защото знае, че имам нужда да поплача на рамото му. Тогава той забравя за себе си, но е щастлив, защото знае, че е полезен и че го оценявам. Любовта е когато едва прохождащо мъниче идва с малки, клатушкащи се, несигурни стъпки към теб, с разтворени ръчички, защото ти си отсреща и чакаш да го прегърнеш. Тогава то не мисли за себе си, не мисли, че ще падне и че може би дори няма да успее да извърви тези няколко крачки, но мисли за прегръдката, за любовта, която ще получи след няколко секунди, въпреки, че дори още не придава никакво логично обяснение за тази дума в малката си главичка. Любовта е, когато любимият човек те поглежда сутрин и се усмихва, защото вижда теб! Тогава той не мисли за себе си, тогава във въздуха просто витае една тишина и красота. Спокойствието, че не искаш нищо за себе си, а искаш само този човек отсреща също да се усмихне. Тогава задоволството е пълно, тогава доверието е безрезервно, тогава щастието е безкрайно, а любовта дотолкова е обградила иначе плахото ти сърце, че си забравил за себе си, знаеш само че ти предстои още един прекрасен ден!

Бъди смел! Бъди отворен! И едва когато забележиш всяка малка красота около теб, едва когато забравиш за себе си, ще можеш да си спомниш за всичко друго наоколо и че любовта е навсякъде!

Есето е от Д. Дахлева, участва в конкурса на Az-jenata.bg на тема „Да обичаш дълбоко значи да забравиш себе си“