Мила Банчева: Всичко е възможно в този живот!

Позитивна и усмихната, Мила Банчева е сред най-лъчезарните актриси от Театър „София“. Родена е в София. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 2006 година в класа на професор Здравко Митков. От 2007 година е част от трупата на Театър „София“.

Какво ни разказа тя за ролите си в театъра и в живота – най-вече за ролята си на майка, вижте в следващите редове!

Коя е Мила в твоите очи?

Аз съм един щастлив човек, който се занимава с много неща, но едновременно с това има достатъчно свободно време за семейство, за дете, за куче, за приятни семейни занимания, каране на колела, излети, палатки.

Как би се описала с 3 думи?

Мога да изстрелям много клишета като щастлива, влюбена – много такива стандартни определения. Но понякога е трудно човек да се опише само с 3 думи. Понякога ме обземат тъмни страни, понякога светли. Понякога на човек му се случват по-щастливи неща, в други моменти животът поднася трудни изпитания.

Така че, човек е различен в различните ситуации.

Иначе в сегашния момент се чувствам щастлива. Преди няколко дни излезе разпределение в Театър „София“ и аз разбрах, че ще играя Анна Каренина по романа на Л. Н. Толстой, адаптация Николай Поляков. Започваме репетиции на 8-ми март, а премиерата ще бъде през май. Това е огромно предизвикателство и аз съм любопитна да го посрещна. Опитвам да се фокусирам в настоящия момент, защото твърде многото планове за бъдещето или спомените от миналото ни пречат да се наслаждаваме на настоящето.

Какво имаш предвид под бъдещи планове – свързани с работата?

Да, свързани с работата. Занимавам се и с неща извън Театър „София“. Част съм от Студио за документален театър „Вокс Попули“. Представленията се играят в Червената къща. Сега ни предстои работа по един нов проект с работно заглавие „Мир Вам“.

Наскоро беше премиерата на „Роня, дъщерята на разбойника“ в Театър „София“. Разкажи ни малко повече! Как се прие от публиката?

Публиката го прие много добре. Аз самата много се вълнувах, защото за първи път играя пред деца. Мислех си, че децата ще са по-неспокойни, ще говорят, ще шумят, но това не е така. Гледат с интерес през цялото време, което е прекрасно! На мен ми е много приятно, усещам хубава енергия от публиката. Ние сме много близо до тях и се усеща всяка емоция.

Изключително приятно е, когато чуеш децата как се смеят. Най-любима ми е изненадата и реакцията им на момента, в който Роня се ражда. Голям смях. Представлението се оказа изключително забавно не само за децата, но и за възрастните.

Децата са изключителни, защото все още нямат предразсъдъците на възрастните и не могат да се спрат да коментират нещо, което им направи силно впечатление. От време на време се случва да се чуе шумолене, но то е приятно. Това означава, че нещо им е направило впечатление на тези деца, събудило е интереса им, развълнувало ги е.

Естествено в такива моменти се чува как родителите започват да казват „Шшт! Не пречи! Тихо!“. Свикнали сме да поставяме граници на децата, а техните реакции са толкова чисти и неподправени и това е най-хубавото. Тази импулсивност трябва да се запази и у възрастните. Това би ни помогнало да не се съгласяваме и да не премълчаваме винаги нещата, с които не сме съгласни или не ни харесват. Да изкажем честно мнението си, разбира се, е трудно, често и болезнено, но понякога необходимо. Тази искреност, която имат децата, може да ни помогне в трудния и забързан живот на възрастния човек.

Как успяваш едновременно да играеш, да си вглъбена в ролята си и едновременно да долавяш реакциите и емоциите на публиката?

Да, вглъбен си, когато си на сцената, но не поставяш стена между себе си и публиката. Ако поставиш преграда, ти няма да си присъствен на сцената. Това, което се случва на сцената не е филм, не е предварително заснето. То се случва тук и сега и симбиозата между актьорите и публиката е реална, невероятна и всеки път различна. Процесът е взаимен и двустранен – ние им даваме, те ни отвръщат и обратно. Колкото повече, толкова повече. Така че, ние също усещаме всяко тяхно настроение, трепване, дишане, кихане. Чуваме и виждаме, ако някой например излезе или говори по телефона.

Това са живи хора – и от едната, и от другата страна.

Разбирам, че това не те натоварва.

Не, не! Напротив, даже ми е много приятно! Аз се зареждам от това, любопитно ми е. Това прави моята работа жива.

А има ли нещо в твоята професия, което те натоварва?

Влизането във всяка роля винаги е трудно. Независимо колко роли си имал или в колко представления си участвал, всяка нова роля те кара да се чувстваш сякаш започваш всичко отначало. Все едно получаваш бял лист всеки път като един художник. Няма значение колко неща си нарисувал или колко роли си изиграл – започваш наново!

Имаш ли си някакви техники за влизане в ролята или се доверяваш изцяло на режисьора?

Винаги съм се доверявала на режисьорите, но и винаги съм привнасяла много от мен самата. Няма как да стане иначе.

Твоят син какво ти каза накрая на представлението? Той те е гледал за първи път на сцената именно в „Роня, дъщерята на разбойника“.

Той е много малък за това представление. На 5 години е, а пиесата е за малко по-големи, може би тийнейджъри и възрастни. Дори режисьорката Катя Петрова ми каза след представлението, че имало татко с много малко момиченце, на което му е доскучало и започнало да шуми, но таткото бил много привлечен от представлението и гледал с интерес (смее се).

Мога да кажа, че няма разлика между подготовката на представление за деца и представление за възрастни. Даже дори репетиционният процес на „Роня“ беше по-труден и по-концентриран и в този смисъл не трябва да се подценява такава постановка, само защото е предназначена за деца.

Изключително съм щастлива, че имах възможността да работя с Катя Петрова. Тя подхожда към децата като към възрастни. Това е прекрасно! Тя не ги подценява и по никакъв начин не претупва нещата. Дори е много по-отговорна и взискателна, защото оценката на децата е искрена и ако не им хареса, те няма да го спестят, както правят възрастните.

Има ли роля или образ, които не би изиграла?

Не, няма такава роля.

А мечтана роля?

Никога не съм мечтала за роли. Има пиеси, в които бих искала да играя, но не искам да се съсредоточавам в някакви мечти, които ако не се случат ще се разочаровам след това. Опитвам се да бъда в настоящия момент и да се радвам на това, което имам в момента.

Естествено, човек има някаква посока, към която се стреми, път, който следва, но никога при мен не е било нещо конкретно, което да гоня и за което да мечтая.

Например, винаги ми е харесвал Чехов, но никога не съм имала възможност да се докосна до неговите произведения и много бих се радвала, ако мога някога да играя в негова пиеса. Любопитен ми е.

Понякога ти се случват неща, за които дори не си си представял. Например, преди 2 години ме поканиха да участвам в един уъркшоп в САЩ при една от най-известните театрални режисьорки в целия свят – Ан Богарт, която е и артистичен директор на SITY Company. Дотогава дори не бях мечтала за такова нещо!

Как прекара там?

Чудесно! Беше много трудно, но работих здраво до предела на възможностите си! Много от представите ми за театър се преобърнаха. Струва ми се, че видях двете страни на една и съща монета. Просто различни гледни точки към театъра. Уж същото, но не съвсем. Разбрах много неща за себе си като артист. Занимавахме се с „View points“ или „Гледни точки“ и метода Сузуки, който е създаден от световноизвестния японски режисьор Тадаши Сузуки. Невероятно беше да се докосна до такива светила! Ето аз не съм мечтала за това, не съм си и представяла, че може да ми се случи, но се случи и беше прекрасно! Благодарна съм!

Тогава да не те питам за какво мечтаеш извън работата? Предполагам нагласата ти е подобна.

Да! Е, мечтая за нормалните неща – да сме здрави най-вече, за добър живот, за мир. Мечтая за нормалните човешки неща, за които предполагам всеки мечтае.

Преподаваш български език на бежанци. Как реши да помагаш и къде им преподаваш?

Преподавам в центъра за бежанци в Овча купел. Още през 2015 година участвах в едно българо-германско документално представление за миграцията на хората по света. За това какви са причините човек да реши да остави всичко, което има в родината си и да тръгне по света.

Причините естествено са много – любов, война и пари най-вече. И така с екипа на филма посетихме центъра за бежанци в Овча купел. Точно тогава кризата беше започнала да назрява и изведнъж се сблъсках много близо с хора, които са преживели неща, които се надявам никой никога да не преживява!

Не искам да навлизам в разни полемики какви точно са тези хора, защото сред тях има всякакви – от високообразовани до много бедни и неграмотни. Нима не е така във всяка една държава? Всеки народ има тази пъстрота. Болезнено беше за мен да срещна хора, които са имали семейства и хубава професия и изведнъж са попаднали под бомбени удари както са спели. Жилищата им са били разрушени и единственият начин да се спасят е бил да бягат.

Не мога да не съчувствам на такива хора и не мога да повярвам, че хората са зле настроени. Разбирам, че тези реакции са провокирани от страха. Това е напълно нормално, но липсата на елементарна човещина е пагубна.

Какво би казала на тези хора, които отблъскват различните?

Нищо! Не знам какво бих могла да им кажа, за да променя мисленето им. Според мен се дължи на манталитет, на разбирания, на образование, на медии. Не знам каква е причината за тази омраза, но със сигурност страхът от непознатото е много силен и той е в основата.

Как точно им преподаваш – с похватите на театъра или по друг начин?

По много странен начин (смее се)! Да, използвам и похватите на театъра и лични мои хрумки, защото все пак не съм педагог, нито учител и не знам как точно се преподава. Но се разбираме много добре. Много е забавно! Показвам им нагледно разни думи, например частите на тялото. Помагам им с произношението. Преди се занимавах с децата бежанци, сега за първи път се занимавах с възрастни преди няколко дни и бях притеснена, но мина много забавно.

Аз нямам никакъв проблем с тях. Мисля, че те са също толкова изплашени, колкото и европейците. Страхът важи и за двете страни.

Къде се чувстваш най-добре – в ролите на сцената или в ролята на майка?

Чувствам се добре и на сцената, и като майка. Даже мога да кажа, че откакто съм майка се чувствам още по-добре на сцената. Черпя вдъхновение от едното, за да го използвам в другото и обратно. Наблюдавам много сина ми и понякога използвам негови реакции на сцената.

Играеш ли сценки пред сина си?

Не, сценки не. Той обича да му чета. Обичаме също да измисляме разни смешни думи, песни, много се смеем, борим и доста се забавляваме. Понякога се правя на строга като заговорихме за роли (смее се). Понякога пък гледам да съм по-позитивна, отколкото съм, за да изчакам да отмине бурята, ако има такава. Всеки родител се ядосва за нещо, но не смятам, че винаги трябва да се реагира импулсивно. Понякога трябва да се изчака и да се говори след това, а не първосигнално да се скараш. По-спокойното подхождане понякога е по-ценно. Е, разбира се, че невинаги успявам. Трудно е!

Би ли се радвала, ако синът ти стане актьор някой ден?

Не мога да кажа. Това е негово бъдещо решение и аз няма да го насочвам. Каквото и да избере ще съм щастлива. Той е дошъл на този свят, за да го подкрепя, да се грижа за него – това е моята задача. А какво ще прави с живота си решава той. Човек няма власт над децата.

Либерална си като майка, така ли?

Да, но не чак толкова. Важно е да има правила. Децата обичат правилата. С възрастта правилата, разбира се, се променят. Децата се чувстват спокойни, когато знаят какво може и какво не може да правят. Но не мисля, че трябва да се прекалява със забраните и да се режат крилата на децата. Те трябва да са свободни, да опитват, да пробват, да не се страхуват. Да знаят, че всичко е възможно в този живот!

Мисля, че напоследък родителите са се променили много и очакват децата да порастват много бързо. Най-хубавото в „Роня, дъщерята на разбойника“ е посланието, което Катя Петрова иска да отправи към зрителите и то е, че децата идват на този свят, за да бъдат учители на родителите си, а не обратното! През очите на детето си можеш да видиш собствените си недостатъци и грешки, което е едновременно ценно, но и малко страшно.

Децата не вярват на това, което им се говори, а на това, което виждат. Затова примерите на възрастните са най-важни.

Предстои детският арт фестивал „предМАРТенска треска“ в Театър „София“, в който ще вземеш участие. Ще ни разкажеш ли малко повече?

Ще има много занимания за деца, включително песни, танци, математика чрез игри, мини театър. Аз ще играя Пенда. Заедно с децата ще проведем един конкурс за най-хубава мартеница от материали, които биха били изхвърлени иначе. Ще се появят Пижо и Пенда. Ще разкажат традицията за мартениците – откъде идва, какво символизира. Така че освен забавления ще бъде включен и образователен елемент. Ще бъде много интересно! Ще има и много награди.

Освен това ще има и представления за децата, така че заповядайте!

Какво искаш да се промени в света?

Трудно ми е да кажа какво точно. Промяната идва отвътре навън. Тоест човек трябва сам да я провокира отвътре, за да има тя външна проява. Иначе децата за мен са най-голямата промяна в света.

В световен план, разбира се, че искам да живеем в мир. Искам да има любов по света, разбирателство. Но съм сигурна, че бъдещето е в децата и затова съм сигурна още, че те са учителите. Много е важно образованието и начинът, по който се подготвят децата за живота.

Как реши да станеш актриса?

Един ден в училище се появи едно момиче и каза, че ще прави театрална школа в салона. Който иска да дойде! И аз реших да отида. Днес тя е най-добрата ми приятелка. Казва се Ана Саласар и е актриса и танцьорка. Тя ме подготви за първото кандидатстване в НАТФИЗ. Не ме приеха веднага, чак на третия път.

Но не се отказа?

Не, въпреки че е трудно. Но сега като се връщам назад оценявам, че е трябвало да попадна на тези хора точно в този клас, при тези преподаватели. Всички те са много ценни хора. Но се радвам, че съм събрала цялата тази сила след трудностите, които съм срещнала по пътя.

Като те слуша човек вижда колко позитивен човек си. Такава ли е нагласата ти към живота – не съжаляваш за нищо, не мразиш нищо...

Абсолютно е така. Няма за какво да съжалява човек. Няма и смисъл да се тръшка, защото нищо не може да се промени. Каквото е трябвало да стане е станало. Каквото има да става – ще стане. Има значение само настоящият момент. Важно е какво правим сега, решенията които взимаме точно в този момент. Наскоро един приятел сириец ми каза нещо, което ми се върти тези дни из главата: „Когато си щастлив времето минава толкова бързо и неусетно, а когато страдаш и си в труден момент времето сякаш е спряло и почти не върви.“

Ако не беше актриса, каква щеше да станеш?

Изобщо нямам представа! Човек е доста адаптивно животно и бързо се приспособява към ситуациите и живота. Никога не знаеш какво може да ти се случи.

Какво обичаш да правиш в свободното си време?

Обичам домашния уют. Прекарвам много време със семейството си. Разхождаме се в планината, ходим на палатка. Обичаме да играем на игри вкъщи с малкия. Разхождаме кучето, ходим много на куклен театър. Обичаме и морето.

Как поддържаш фигурата си?

Не спазвам диети. Не обичам подобни ограничения. Просто обичам да се движа повече. По време на репетициите изразходвам енергия. По време на самите представления също. Репетиционният процес на „Роня“ много ми хареса. Репетициите бяха много интензивни, енергични и изморяващи. Добре ми се отрази.

Иначе предпочитам да спазвам здравословни практики всеки ден, вместо да спазвам диети. Например, много обичам да пия фреш от грейпфрут сутрин. С времето започнах да не ям много хляб. Ръководя се и от сина ми – той също не яде хляб, обича да яде плодовете преди ядене и това са здравословни практики. Гледам от него и следвам примера му, защото той го прави инстинктивно и аз му се доверявам.

Комедия или драма?

И двете. Границата е тънка. Понякога нещо тъжно може да се стори смешно на друг човек и обратното. Това са крайни емоции, които могат да прелеят една в друга. Приятно ми е да играя и двете неща.

Кино или театър?

Не съм снимала много, но имам желание. Харесвам и киното, и театъра. В киното се работи по един начин, например с по-пестеливи изразни средства, в театъра по друг, например 300 човека трябва да те чуват. Според мен трябва да се изучава актьорско майсторство за кино, така както се учи актьорско майсторство за театър. Аз не мога да ги степенувам, защото и двете изкуства са прекрасни. Аз съм любопитна към всяко едно от тях.

Твоето послание към нашите читателки е...

Обичайте се – първо себе си, за да можете да обичате децата си и семействата си, съпрузите си. Намерете начин да се харесвате такива, каквито сте, защото вие сте такива неслучайно. Ако нещо не ви харесва може да се опитате да го промените, но с любов към себе си!

Снимки: личен архив; Симон Варсано ©