Книги

Едно момиче срещу ангелите на Апокалипсиса

„Ангелско нашествие“ – Сюзън Ий

16.04.2016г. / 10 51ч.

Аз жената

корица: издателство "ЕМАС"

Изминали са шест седмици, откакто ангелите на Апокалипсиса са слезли на земята, за да опустошат съвременната цивилизация. Банди от освирепели хора населяват деня, а нощта е превзета от страхове и суеверия. В една от тези нощи ангели отвличат невинно малко момиче, а сестра й – 17-годишната Пенрин – е готова на всичко, за да си я върне. Дори да се съюзи с един от тях. Рафи е войн, но, след като е нападнат от своите, се оказва на улицата, тежко ранен и с отрязани крила. От незапомнени времена се е сражавал и е печелел битките си сам, а сега от тази безпомощна ситуация се налага да го спасява една изпосталяла от глад тийнейджърка. Пенрин и Рафи тръгват през изпепеления, обезлюден пейзаж на Северна Калифорния и няма на кого да разчитат за оцеляването си, освен един на друг. В далечината се очертават димящите останки на Сан Франциско, където войнстващите ангели са създали своето укрепление. Там Пенрин ще рискува всичко, за да спаси сестричката си, а Рафи ще се остави на милостта на враговете си, само и само да бъде отново цял...

Сюзън Ий пише „Ангелско нашествие“ – първата част от трилогията „Пенрин и Краят на дните“ – за юношеска аудитория, но има почитатели на възраст от 10 до 70. След като първоначално вижда бял свят под формата на електронна книга, публикувана от самата Сюзън в интернет, я очаква огромна изненада – писането й очарова хиляди и набира огромна популярност, без помощта на издатели, агенти, маркетингов отдел... Само благодарение на силата на думите й. Сега „Ангелско нашествие“ е преведена на повече от 20 езика, работи се по екранизация, а феновете стават все повече и повече. И с основание. Историята за Пенрин и Рафи е като глътка свеж въздух – динамична, целенасочена, страшна, но и забавна, реалистична и тотално пристрастяваща.

Интервю със Сюзън Ий, автор на „Ангелско нашествие“

В „Goodreads“ обсъждат усилено книгата ти, читателите я оценяват с пет звезди. „Ангелско нашествие“ не прилича на нито един от романите, които съм чела. Моментално се влюбих в Пенрин. Представен през нейния поглед, светът оживява. Четох книгата два пъти и втория път ми хареса още повече.

Поласкана съм, че харесваш „Ангелско нашествие“! Много се радвам.

Някои определят романа ти като юношеска литература, защото главната героиня е на 17 години. Сюжетът е доста зловещ. Как би определила книгата и на кого би я препоръчала? Питам, защото някои читатели извръщат глава, щом чуят за юношески роман.

„Ангелско нашествие“ се категоризира трудно. Романът е комбинация от дарк фентъзи, юношеска литература, паранормално, постапокалиптично ърбън фентъзи, романс и приключения, но не попада изцяло в нито една от изброените категории.

Аудиторията сама откри „Ангелско нашествие“, вместо да се случи обратното. Основната група включва момичета в късна тийнейджърска възраст и жени, които се увличат от свръхестествени истории. Но обхватът на читателите, които харесаха книгата, започва от 10-годишно момиченце (най-младата читателка, за която знам) и свършва с мъже на 70-годишна възраст.

Ако трябваше да категоризирам „Ангелско нашествие“, щях да го нарека дарк ърбан фентъзи приключенски трилър.

Повечето от нас си представят ангелите като създания с ореоли, летящи в небесата с арфа в ръка. Твоите ангели са тъмни вестители на унищожението на човечеството. Какво те вдъхнови да ги опишеш по този начин?

Отдавна искам да напиша роман за ангелите. Много интересни създания. Класическите ангели се свързват с унищожението на цели градове и превръщането на хора в стълбове от сол. В Откровението те са предвестници на гибел и, най-вероятно, самите палачи. Въпреки това ги представяме като сладки херувимчета или същества, готови на всичко, за да ни направят щастливи. Подобно на еднорозите и вампирите, явно имат страхотен пиар.

Ами ако разсеем информационното затъмнение? Ако пуснем ангели в съвременния свят? Дали ще сеят само смърт и унищожение, или ще има място за тъмни приключения и романс? Какво би се случило, ако някой от калените в битки воини се окаже принуден да се съюзи с необичайна жертва на Апокалипсиса?

Трябваше да разбера.

Разкажи ни за проучванията си.

Повечето от проучванията ми за ангелите са свързани с библейската книга Откровение и Книгата на Енох (от Ръкописите от Мъртво море). Увлекателни четива. Но повествованието е като сън – не е последователно, сглобява се трудно и оставя много място за интерпретация.

Много ми хареса как описваш света след опустошението на Сан Франциско и Силициевата долина.

Радвам се! Реших, че щом ангелите ще се бият с хората, действието няма как да се развива в Йерусалим или друг свещен град. Там никой не би се вдигнал на оръжие срещу ангелите, нали така? От друга страна Силициевата долина... е съвсем различна история.

Харесах книгата заради Пенрин. Много е симпатична, стисках й палци през цялото време. Сещам се за много прилагателни, с които мога да я опиша, но най-подходящото е „бойна“. Откъде получи вдъхновение за образа й?

Чудесен въпрос. Предполагам, че вдъхновението ми идва от Бъфи, Катнис и Рипли – по малко и от трите. Тя е момичето от задния чин – всички я харесват, но никой не я познава добре. Учителите се радват на спокойствието й; съучениците я уважават заради увереността й. Във всяко училище има по няколко такива момичета, но никога не знаем какво допринася за изграждането на личността им.

Затрупала си Пенрин с отговорности. Тя е опората в семейството: грижи се за психично болната си майка и недъгавата си сестра. Защо избра да я поставиш в такова положение?

Пенрин нямаше да е същата без семейството й. Има тийнейджъри, които всеки ден се борят с тежки проблеми вкъщи. Говорим за съвсем реални неща – неуравновесени родители, страдащи от алкохолизъм или психично заболяване – които децата трябва да превъзмогнат. Такива момичета са принудени да пораснат бързо и всекидневните им грижи са далеч по-съществени от типичните терзания кой ще ги покани на абитуриентския бал.

Ако цивилизацията рухне, няма ли тези деца да се справят по-добре от връстниците си? Цял живот са мислели за оцеляването си по един или друг начин и са успявали да поддържат равновесие между налудничавата обстановка вкъщи и „нормалните“ тийнейджърски занимания в училище. Именно тази история исках да науча.

Да поговорим за Рафи. Не искам да издавам прекалено много, но ми хареса как си изградила образа му. Пенрин често го забавлява. Интересно ми е как ангелите приемат хората.

И аз намирам образа на Рафи за интересен. Той едва ли е срещал друга като Пенрин. В неговите очи тя е дете, но се справя сама с всичко и даже дръзва да се грижи за околните, включително и за самия него. Да, намира го за забавно.

В романа има много сцени на битки, а Пенрин е доста напреднала в бойните изкуства. Как подходи към писането на тези откъси?

В началото Пенрин се биеше според случая. След това проучих как би го направил трениран боец и редактирах сцените. За разлика от много други героини, Пенрин не изпитва задоволство от победата. По-скоро би си спестила битките. Но тя е майстор на оцеляването и се бие, когато се налага.

Разпитах боец с черен колан за техниките за задушаване и заимствах информация от техники за самозащита за жени.

Ако правеше филмова адаптация по романа си, кои актьори щеше да избереш за ролите на главните герои?

Дженифър Лорънс е заета с Катнис, а продуцирането на филм изисква доста време, затова бих спряла избора си на Клоуи Морец или Хейли Стейнфелд. Сега са на 14 и докато снимките започнат, ще станат на възрастта на Пенрин.

Що се отнася до Рафи – труден избор. Може би Крисчън Бейл? Или пък по-млад актьор, например Алекс Петифър?

Бих се радвала ако читателите обсъдят кои актьори са най-подходящи за „Ангелско нашествие“. Би било забавно.

Разкажи ни за творческия процес. Имаш ли ритуали за писане?

Диктувам първата чернова. Така историята тече гладко и не редактирам, докато заплитам сюжета. Записвам си всички идеи за развитие в голям скицник и измислям максимален брой възможности.

Щом завърша първата чернова, следва трудната работа по оформянето на фабулата. Реша ли, че съм дала всичко от себе си, изпращам ръкописа на тестовите ми читатели, които ми казват какво мога да подобря. Редактирам и повтарям процедурата, колкото пъти е необходимо.

Публикувано в: badassbookreviews.com

Откъс

От нападенията насам залезите, по ирония, са великолепни. Отвъд прозореца на апартамента ни небето сияе в ярко оранжево, червено и лилаво като натъртено манго. Облаците пламтят в цветовете на залеза и почти се опасявам, че онези от нас, останали притиснати отдолу, също ще се запалят.
Усещам угасващата топлина по лицето и се опитвам да мисля единствено как да овладея трепета на ръцете си, докато методично закопчавам раницата си.
Нахлузвам любимите си ботуши. Бяха ми любими, защото Мисти Джонсън някога ми направи комплимент за кожените шнурове, нанизани отстрани. Тя е – всъщност беше – клакьорка, известна с вкуса си към модата. Затова реших, че ботушите привличат вниманието, макар и произведени от фирма за сериозна екипировка за катерачи. Сега са ми любими, защото от шнуровете става идеален кобур за нож.
Освен това крия наточени ножове за пържоли в джоба на инвалидния стол на Пейдж. Колебая се, преди да пъхна някой и в пазарската количка на мама, оставена в дневната, но въпреки всичко го правя. Мушвам го между купчина библии и празни бутилки от безалкохолно. Без да ме види, премествам няколко дрехи отгоре, с надеждата никога да не разбере, че ножът е там.
Преди да се е стъмнило съвсем, прекарвам Пейдж през външния коридор до стълбите. Тя може да се придвижва и сама, затова предпочете обикновена инвалидна количка пред електрическата. Въпреки това си личи, че се чувства по-сигурна, когато я бутам. Сега асансьорът е непотребен, иначе рискуваш да заседнеш, ако токът спре.
Повдигам Пейдж и я понасям на гръб, а майка ни бута количката й надолу по трите етажа стъпала. Не ми харесва колко кокалеста е станала сестра ми. Сега е твърде лека дори за седемгодишно момиче и това ме плаши повече от всичко друго, взето заедно.
Слизаме във входа и настанявам Пейдж обратно в количката й. Отмествам кичур тъмна коса зад ухото й. С нейните високи скули и тъмни очи сме почти като близначки. Лицето й е по-палаво от моето, но след десет години ще изглежда досущ като мен. Въпреки това никой не би ни объркал, дори и двете да бяхме на седемнайсет – все едно да не можеш да различиш меко от твърдо и топло от студено. Дори сега, когато се страхува, ъгълчетата на устата й са извити нагоре в плаха усмивка. Притеснява се за мен повече, отколкото за себе си. Отвръщам на усмивката й в опит да излъчвам увереност.
Качвам се обратно по стълбите, за да помогна на мама да свали пазарската количка. Борим се с разнебитената вещ, която издава всевъзможни тракащи звуци, докато се клатушкаме надолу. За първи път се радвам, че в сградата няма кой да ни чуе. Количката е претъпкана с празни бутилки, бебешките одеяла на Пейдж, купчини списания и библии, всички фланелки, оставени в гардероба от тате, когато се изнесе, и разбира се, кутии с безценните й развалени яйца. Освен това е напълнила с яйца всички джобове на пуловера и якето си.
Замислям се дали да не оставим количката, но спорът с майка би отнел много по-дълго време и би бил много по-шумен от това да й помогна. Само се надявам Пейдж да е добре, докато пренасяме багажа надолу. Ядосвам се, че първо не свалих количката, та Пейдж да ни изчака в сравнително по-безопасния апартамент, вместо във входа.
Най-после стигаме до входната врата на блока. Вече се потя, а нервите ми са изопнати.
– Запомнете – казвам им, – каквото и да се случи, не спирайте да бягате по Ел Камино, докато не стигнете до Пейдж Мил. После поемете към хълмовете. Ако се разделим, ще се срещнем на върха, ясно ли е?
Ако се разделим, няма голяма вероятност да се срещнем където и да било, но трябва да се преструвам, че има надежда, защото може би ни е останала само тя.
Притискам ухо към входната врата на блока. Не чувам нищо. Нито вятър, нито птици, нито коли, нито гласове. Открехвам тежката врата и надничам навън.
Улиците са пусти, ако не се броят празните коли, паркирани по всички алеи. Угасващата светлина къпе бетона и стоманата със сивеещ спомен от цветове.
Бежанци и грабители владеят деня, но през нощта те се спотайват, оставяйки улиците пусти по здрач. Сега страхът от свръхестественото е силен. Простосмъртните хищници и жертвите им изглеждат склонни да се вслушат в инстинктивните си страхове и се крият до зори. Дори и най-жестоките нови улични банди оставят нощта на бродещите в тъмнината на този нов свят, каквито и да са те.
Поне така беше досега. В определен момент най-отчаяните ще започнат да се възползват от прикритието на нощта, независимо какви са рисковете. Надявам се да сме първите и да се окажем сами навън, пък било то и само за да не ми се налага да разубеждавам Пейдж да помогне на някого в беда.
Мама стиска ръката ми и се взира в нощта. Очите й са изпълнени със страх. През последната година, откакто татко ни напусна, тя плака толкова много, че сега лицето й непрекъснато е подпухнало. Изпитва особен страх от тъмното, ала не мога да й помогна. Започвам да й обяснявам, че всичко ще бъде наред, но лъжата пресъхва в устата ми. Излишно е да й вдъхвам кураж.
Поемам дълбоко въздух и отварям широко вратата.

Внезапно се чувствам уязвима. Мускулите ми се стягат, сякаш очаквам да ме застрелят всеки момент.
Хващам количката на Пейдж и я изкарвам от сградата. Оглеждам небето, а после се озъртам наоколо като зайче, побягнало от хищници.
Сенките бързо се спускат над изоставените сгради, коли и умиращите храсти, които никой не е поливал от шест седмици. Уличен художник е нарисувал със спрей на стената на отсрещния блок гневен ангел с внушителни криле и меч. Огромна пукнатина преминава на зигзаг през лицето на ангела и му придава вид на обезумял. Отдолу начинаещ поет е надраскал думите: „Кой ще ни опази от пазителите?“.
Потръпвам от дрънченето на пазарската количка на майка, докато тя я избутва на тротоара през вратата. Стъпваме по стъкла – доказателство, че сме се укривали в апартамента по-дълго от необходимото. Прозорците на първия етаж са счупени.
А някой е заковал перо на вратата.
Не вярвам дори за секунда това да е истинско ангелско перо, независимо че замисълът е такъв. Никоя от новите банди не е толкова силна или богата – все още не.
Перото е било потопено в червена боя, а тя е покапала по дървото. Поне се надявам да е боя. През последните няколко седмици съм виждала този гангстерски символ върху супермаркети и аптеки – предупреждение за лешоядите. Не след дълго членовете на бандите ще си присвоят всичко, останало на по-високите етажи. За тяхно съжаление ние няма да бъдем там. Засега са заети да завземат територии, преди конкурентите им да са се добрали до тях.
Притичваме до най-близката кола и залягаме.
Не е нужно да поглеждам назад, за да разбера дали мама ме следва. Дрънченето на пазарската количка ми подсказва, че тя се движи. Хвърлям бърз поглед нагоре, после настрани. В сенките няма движение.
За първи път, откакто замислих плана ни, усещам зрънце надежда. Дано това да е една от нощите, когато по улиците няма да се случи нищо. Без банди, без оглозгани животински остатъци на сутринта, без викове, отекващи в нощта.
Ставам все по-сигурна, докато прескачаме от кола до кола и се движим по-бързо, отколкото съм очаквала.
Завиваме по Ел Камино Реал – основна пътна артерия в Силиконовата долина. Според учителя ми по испански името означава „кралски път“. Подходящо е, като се има предвид, че местните аристократи – основателите и първите служители във фирмите с най-напредналите технологии в света – вероятно са попадали в задръстване на този път подобно на всички останали.
Пресечките са задръстени с изоставени коли. Преди шест седмици не бях виждала такова нещо в долината. Шофьорите тук винаги са били възможно най-съвестни. Ала пукотът на смартфони под краката ми наистина ме убеждава, че апокалипсисът е настъпил. Единствено краят на света е в състояние да накара екологично загрижените ни технолози да захвърлят най-новите си играчки на улицата. На практика това е светотатство, макар и в момента телефоните да са просто излишен товар.
Замислих се дали да не се движим по малките улици, но бандите най-вероятно се крият там, където са по-незабележими. Независимо че е нощ, ако ги предизвикаме на тяхна територия, не е изключено да рискуват да излязат на открито заради плячката в пазарската количка. Отдалеч едва ли личи, че е пълна с празни бутилки и парцали.
Тъкмо се готвя да надникна над един джип, за да набележа следващата ни спирка, когато Пейдж се навежда през отворената врата на колата и взема нещо от седалката.
Енергиен десерт. Неотворен.
Подава се измежду пръснати листа, изпаднали сякаш от нечия торба. Би било уместно да го вземем, да побегнем и да го изядем на безопасно място. Ала през последните няколко седмици научих колко лесно стомахът надделява над мозъка.
Пейдж разкъсва опаковката и разчупва десерта на три. Лицето й сияе, докато ни раздава парчетата. Ръката й трепери от глад и вълнение. Независимо от това оставя за себе си най-малкото.
Чупя парчето си на две и й подавам половината. Мама прави същото. Пейдж изглежда унила, че отхвърляме подаръците й. Поставям пръст върху устните си и я поглеждам строго. Тя покорно взема предложената храна.
Пейдж е вегетарианка от тригодишна – тогава за пръв път посетихме детския зоопарк. Дори на тази възраст направи връзката между забавната пуйка и сандвичите, които яде. Нарекохме я нашият малък Далай Лама, но от две седмици настоявам да яде каквото успея да докопам на улицата. Напоследък не сме й предложили нищо по-хубаво от енергийния десерт.
Лицата ни се отпускат облекчени, щом захапваме хрупкавия десерт. Захар и шоколад! Калории и витамини.
Един от листовете пада от пътническата седалка. Забелязвам заглавието.
„Ликувайте! Господ идва при нас! Станете членове на 'Нова зора' и отидете първи в рая.“
Това е една от брошурите на сектите на апокалипсиса, които след нападенията избиха като акне по мазна кожа. Вътре са поместени размазани снимки на огненото унищожение на Йерусалим, Мека и Ватикана. Изглежда сякаш е правена набързо у дома. Все едно някой е фотографирал екрана на телевизора по време на новините и е разпечатал снимките на евтин цветен принтер.
Гълтаме храната, но съм твърде притеснена, за да се порадвам на сладкия й вкус. Съвсем близо сме до пътя Пейдж Мил, който ще ни отведе до възвишенията през сравнително слабо населен район. Предполагам, че наближим ли хълмовете, шансовете ни за оцеляване рязко ще се увеличат. Вече е съвсем тъмно, а преполовената луна огрява злокобно изоставените коли.
Нещо в тишината ме изнервя. Нормално е да се чуват шумове – например бягащ плъх, птици, щурци или каквото и да е. Дори вятърът сякаш се страхува да духа.
Количката на майка кънти особено силно в тази тишина. Ще ми се да имах време да споря с нея. В мен се надига усещане за тревога – така се натрупва напрежението преди мълния. Само да стигнем до Пейдж Мил.
Забързвам темпото, притичвайки на зигзаг от кола до кола. Зад мен майка започва да диша по-тежко и затруднено. Пейдж е притихнала, сякаш задържа дъха си.
Във въздуха плавно се спуска нещо бяло и пада върху Пейдж. Тя го повдига и се обръща, за да ми го покаже. Лицето й пребледнява, а очите й се разширяват.
Това е пухкава перушина. Снежнобяло перо. Все едно е излетяло от юрган с гъши пух, но е малко по-голямо.
Моето лице също посърва.
Каква е вероятността?
Обикновено набелязват големи градове. Силиконовата долина е просто ивица с ниски бизнес постройки и провинциални квартали между Сан Франциско и Сан Хосе. Сан Франциско вече е понесъл удар, така че, ако ще нападат нещо в района, би трябвало да е Сан Хосе, не долината. Просто е прелетяла птица, това е всичко. Всичко.
Ала вече се задъхвам от паника.
Насилвам се да погледна нагоре. Виждам само безкрайното тъмно небе.
Тогава наистина забелязвам нещо. Още едно, по-голямо перо се спуска лениво към главата ми.
По веждите ми избива пот. Втурвам се в бърз спринт.
Количката на майка дрънчи обезумяло зад мен, докато тя отчаяно ме следва. Не й трябват нито обяснения, нито насърчаване, за да бяга. Страхувам се, че някоя от нас ще падне или количката на Пейдж ще се преобърне, но не мога да спра. Трябва да намерим скривалище. Сега, сега, сега.
Избраната от мен хибридна кола изведнъж се смачква под тежестта на нещо, паднало отгоре. От тътена на удара почти изскачам от ботушите си. За щастие той заглушава писъка на мама.
Съзирам кафеникави крайници и снежни криле.
Ангел.
Премигвам, за да се уверя, че е истина.
Досега не бях виждала ангел, поне не и жив. Всички, разбира се, сме гледали многократно излъчвания материал с прострелването на златокрилия Гавраил, Божия пратеник, върху купчината камъни, останали от Йерусалим. Или как ангели обкръжават военен хеликоптер във въздуха и го захвърлят с перката напред върху тълпа в Пекин. Или пък онзи потресаващ клип с хората, побегнали от лумналия Париж на фона на небе, изпълнено с дим и ангелски криле.
Но когато е по телевизията, все не ти се вярва, че е истина, дори да го излъчват по всички новинарски емисии в продължение на дни.
Така или иначе няма спор – това е реалността. Крилати мъже. Ангели на апокалипсиса. Свръхестествени същества, унищожили съвременния свят и убили милиони, може би дори милиарди хора.
И ето, едно от тези ужасяващи създания стои точно пред мен.

Завъртам се и сменям посоката; в бързината си едва не преобръщам Пейдж. Поднасяме се и спираме зад паркиран камион за пренасяне на покъщнина. Надзъртам изотзад, неспособна да откъсна поглед.
Пет други ангели връхлитат онзи със снежнобелите криле. Съдейки по агресивните им пози, битката е на петима срещу един. Твърде тъмно е, за да видя подробности от външния им вид, но един от тях се откроява. Той е гигант, издига се над останалите. Прави ми впечатление, че има нещо различно във формата на крилете му. При кацането крилете им се прибират твърде бързо, за да ги разгледам добре и продължавам да се чудя дали неговите изобщо бяха по-особени.
Притаяваме се, а мускулите ми се вцепеняват в отказ да напуснат относително сигурното скривалище зад гумата на камиона. Засега изглежда не ни забелязват.
Една крушка изведнъж премигва и светва над премазания хибрид. Токът е дошъл, а тази улична лампа е една от малкото, които още никой не е счупил. Самотният поток светлина изглежда твърде ярък и злокобен – по-скоро засилва контраста, вместо да осветява. По улицата засияват и няколко пусти прозореца. Сега е достатъчно светло, за да видя ангелите малко по-добре.
Крилете им са с различен цвят. Онези на ангела, който се стовари върху колата, са снежнобели. Другите са със сини, зелени, ръждиво оранжеви и на тигрови ивици.
Голи са от кръста нагоре, а оформените им мускули се издуват при всяко движение. Подобно на крилете, тенът им също е различен. Кожата на снежнобелия ангел, премазал колата, е бледо карамелена. Онзи с нощните криле е блед като яйце. Останалите попадат в гамата между златисто и тъмно кафяво. Видът на ангелите предполага да са покрити с белези от бойни рани, а те всъщност имат съвършено гладка кожа; за такава кралиците на абитуриентските балове в цялата страна биха убили своите крале.
Снежният ангел се търкулва болезнено от покрива на премазаната кола. Независимо от нараняванията си, се приземява приклекнал и готов за нападение. Атлетичната му грация ми напомня за пума, която на времето видях по телевизията.
Личи си, че е страховит съперник, защото останалите го приближават предпазливо, макар да е ранен, а те имат голямо числено превъзходство. Мускулести са, но изглеждат недодялани и тромави в сравнение с него. Той има тяло на олимпийски плувец, стегнато и силно. Изглежда готов да се бие с голи ръце, въпреки че повечето му врагове са въоръжени с мечове.
Неговият меч лежи на метър от колата, където тупна, докато падаше. Подобно на другите ангелски мечове и този е къс, с шестдесетсантиметрово двустранно острие за прерязване на гърла.
Той го съзира и се извърта, за да отскочи към него, но ръждивият ангел рита оръжието. Мечът подрънква мързеливо по асфалта, далеч от своя притежател, ала разстоянието, което изминава, е удивително късо. Трябва да е тежък като олово. Все пак е достатъчно далеч, за да е ясно, че никоя молитва не би помогнала на снежния ангел да го достигне.
Настанявам се удобно, за да наблюдавам ангелската екзекуция. Изходът е безспорен. Все пак, Снежния се бие упорито. Рита тигровия ангел и успява да отблъсне двама други, но не е в състояние да смогне на петимата едновременно.
Когато четирима от тях най-накрая успяват да го притиснат към земята и на практика сядат отгоре му, Нощния гигант тръгва към него. Крачи наперено като Ангела на смъртта – може и да е той, предполагам. Добивам ясното впечатление, че това е кулминацията на няколко битки между тях. Усещам, че не се познават от вчера, заради разменените погледи и рязкото движение, с което Нощния разперва крилото на Снежния. Той кима на Тигровия и онзи вдига меча си над Снежния.
Иска ми се да затворя очи за последния удар, но не мога. Те остават като залепени.
– Трябваше да приемеш поканата ни, докато имаше възможност – Нощния опъва крилото на Снежния встрани от тялото, – въпреки че дори аз не бих ти предрекъл подобен край.
Отново кима на Тигровия. Острието изсвистява надолу и отсича крилото.
Снежния крещи в яростта си. Улицата се изпълва с ехото на гнева и агонията му.
Кръвта руква и опръсква останалите. Те едва успяват да задържат хлъзгавото му окървавено тяло на земята. Снежния се извърта и рита двама от насилниците със светкавична бързина. И единият, и другият започват да се търкалят по асфалта, превити одве. Докато другите двама ангели се мъчат да го удържат, за момент ми се струва, че ще успее да се освободи.
Ала Нощния стъпва тежко с ботуша си върху гърба на Снежния, право върху кървящата рана.
Снежния изсъсква болезнено, но не изкрещява. Останалите се възползват от възможността отново да заемат позициите си и го притискат към земята.
Нощния пуска отсеченото крило. То тупва с тъп звук върху асфалта като тяло на мъртво животно.
Изражението на Снежния е яростно. Все още има сили да се бие, те обаче го напускат бързо, заедно с кръвта, която се пропива в кожата му и сплъстява косата му.
Нощния грабва другото крило и грубо го разперва.
– Ако зависеше от мен, щях да те пусна – в гласа на Нощния звучи достатъчно възхищение, за да предположа, че говори истината. – Но всеки изпълнява поставените му заповеди. – Независимо от уважението, той не проявява никакво съжаление.
Острието на Тигровия, опряно в ставата на крилото на Снежния, улавя отражението на луната.
Свивам се в очакване на поредния кървав удар. Зад мен, от устата на Пейдж се изплъзва съвсем тих стон на състрадание.
Иззад гърба на Нощния Ръждивия мигом извръща глава. Гледа право към нас.
Застивам, все още приведена зад камиона за пренасяне. Сърцето ми пропуска един удар и започва да бие три пъти по-бързо.
Ръждивия се изправя и се отдалечава от кървавата сцена.
Върви право към нас.