Книги

Копнежът за природосъобразен живот не е от вчера

„Уолдън или Живот в гората“ – Хенри Дейвид Торо

04.05.2016г. / 12 42ч.

Аз жената

Корица: издателство "Хермес"

Представяме ви бестселъра „Уолдън“ от Хенри Дейвид Торо – един от най-големите философи и мислители. Идеите му за връщане на човека към природата звучат все по-актуално в днешни дни.

Отидох в гората, защото исках да живея по своя воля, да виждам само същината на живота и да се опитам да извлека всичко от нея, та когато удари часът ми, да не се окаже, че изобщо не съм живял.
Хенри Дейвид Торо

Когато се оттегля на езерото Уолдън в проста колиба, която сам си е построил, Хенри Дейвид Торо поставя началото на един оригинален експеримент. Идеята му е, че животът ни е ненужно усложнен от излишествата и условностите на цивилизацията. Простият живот близо до природата връща човека към изконните му ценности, до истинската му същност. Творбата му „Уолдън“ е своеобразен дневник на този интригуващ житейски експеримент, продължил 2 години, 2 месеца и 2 дни. Целта му е да покаже на дело, че човек може да бъде творец на своя живот, да го опрости до самата му същност и да му придаде собствен смисъл.

Хенри Дейвид Торо (1817 – 1862) е американски писател и философ, водеща фигура в движението на трансцендентализма заедно с Ралф У. Емерсън. Торо се е изявявал в редица сфери, сред които естествознанието, историята, философията, есеистиката и поезията. Смятан е за предшественик на екологичното движение. Идеите му са повлияли формирането на възгледите на личности като Толстой, Хемингуей, Пруст, Йейтс, Уолт Уитман, Махатма Ганди, Мартин Лутър Кинг и др.

„Уолдън“ безспорно е най-известното произведение на Хенри Дейвид Торо и негова духовна автобиография.

Откъс

Стопанство

Докато пишех тия страници, по-точно повечето от тях, живеех сам в гората, на миля разстояние от най-близките съседи, в къща, която си бях построил без ничия помощ на брега на езерото Уолдън край Конкорд, щата Масачузетс, и изкарвах прехраната си единствено с труда на двете си ръце. Това продължи две години и два месеца. Понастоящем отново временно пребивавам в цивилизования свят.
Не бих занимавал читателите толкова подробно със себе си, ако не бяха настойчивите въпроси на моите съграждани относно тогавашния ми начин на живот – въпроси на пръв поглед неуместни, които, имайки предвид обстоятелствата, според мен са напълно естествени и уместни. Питат ме с какво съм се хранил, не съм ли се чувствал самотен, не ме ли е било страх и ред подобни. Други се интересуват каква част от доходите си съм отделял за благотворителни цели, а хората с големи семейства искат да знаят колко бедни деца съм издържал. Затова ще помоля читателите, които не изпитват особен интерес към мен, да ме извинят, ако се опитам да отговоря на някои от тия въпроси в книгата си. В повечето книги първоличното местоимение се изпуска; в моята то ще остане, та да бъде основната й отлика, що се отнася до присъщия на всички писатели егоцентризъм – обикновено забравяме, че в края на краищата писателят винаги говори от първо лице. Не бих разказвал толкова много за себе си, ако познавах така добре някого другиго. За съжаление поради недостатъчния си опит ще трябва да се огранича с тая тема. Освен това лично аз изисквам от всеки писател, без значение дали е добър или слаб, прост и искрен разказ за собствения му живот, а не преразкази за житието на други; разказ, какъвто би изпратил на близките си от някоя далечна страна – защото, ако е живял искрено, то е било в някоя далечна за мен страна. Навярно тая книга ще се приеме най-добре от бедните студенти. Що се отнася до останалите ми читатели, те ще си подберат от нея това, което важи за тях. Не вярвам да се намерят такива, които да изопнат палтото по шевовете, само и само да го облекат – то ще е от полза за тия, на които е по мярка.
Няма да пиша за китайците и обитателите на Сандви-чевите острови, а за вас, читатели, жители на Нова Англия, за вашия живот, особено за неговата външна страна, сиреч за условията, при които живеете във вашия град и изобщо на тоя свят – дали непременно трябва да са толкова лоши, не е ли възможно да се подобрят. Доста съм обикалял из Конкорд и навсякъде – по магазини, по канцеларии, из полето – хората ми изглеждаха отдадени на покаяние по всевъзможни и най-невероятни начини. Чувал съм, че брамините сядали между четири огъня и впервали поглед в слънцето, обесвали се надолу с главата над лумнали пламъци, гледали през рамо към небето, „додето ставало невъзможно да заемат отново нормално положение и поради изкривяването на врата да преглъщат друго освен течности“; приковавали се доживот за дървета; като гъсеници мерели с телата си площта на огромни държави или заставали на един крак на върха на стълб – но дори тия прояви на доброволно мъченичество едва ли са по-ужасни от това, което всекидневно наблюдавам край себе си. Дванадесетте подвига на Херкулес са нищо пред тия, които вършат моите ближни, защото са били точно определени на брой и са имали край, а ближните ми нито убиват или залавят чудовища, нито някога завършват работата си. Те си нямат приятел Йол, който да прегори с нажежено желязо врата на хидрата, та затова на мястото на всяка посечена глава израстват нови две.
Нещастието на много от младите ми съграждани е, че получават в наследство ферми, къщи, обори, добитък, селскостопански инвентар; защото по-лесно е да придобиеш всичко това, отколкото да се отървеш от него. Да се бяха родили сред пасбищата, да бяха бозали от вълчица, щяха ясно да видят що за нива са призвани да обработват. Кой ги е направил роби на земята? Защо да изяждат по шестдесет акра, когато човеку е съдено да изяде само шепа кал*1? Защо да копаят гробовете си още откак са се родили? Как да вървят напред, след като целият им живот минава под бремето на имуществото? Виждал съм толкова нещастни безсмъртни души, почти премазани и задушени от товара си, да кретат по пътя на живота, бутайки пред себе си хамбар седемдесет и пет на четиридесет фута, никога непочистваните си авгиеви обори и сто акра земя в ниви, ливади, пасбища и гори. А безимотните, непознаващи борбата с ненужното унаследено бреме, едва смогват да покорят и култивират своите няколко кубически фута плът. Всъщност хората се заблуждават. С най-хубавото от себе си торят земята. Лъжовна съдба, обикновено наричана необходимост, ги принуждава, както е казано в една стара книга, да трупат съкровища, дето молец и ръжда ги изяждат, а крадците обират*2. Животът им е глупашки и те го разбират, но едва когато наближи краят им, рядко по-рано. Съществува предание, че Девкалион и Пира създали хората, като хвърляли камъни през рамо:
Inde genus durum sumus, experiensque laborum,
Et documenta damus qua simus origine nati.
Ето защо сме корав род, на всякакъв труд издръжливи,
даваме тъй доказателства ний от какво потекло сме.*3
Ето същото в звучния римуван превод на Рали:
From thence our kind hard-hearted is, enduring pain and care,
Approving that our bodies of a stony nature are.
Какво е това, ако не сляпо подчинение на нелепо предание – да хвърляш камъни през рамо, без да гледаш къде падат.
Повечето хора, та дори и в тая сравнително свободна страна, поради невежество и заблуденост дотам потъват в излишни грижи и безполезен тежък труд, че не успяват да откъснат най-сладките плодове на живота: пръстите им са станали твърде непохватни и треперещи от непосилния труд. Който все работи, няма време да се почувства човек, не може да си позволи човешки отношения с хората – това би обезценило труда му на пазара. Той няма време да бъде друго освен машина. Кога да си дава сметка за своето невежество – а без подобни равносметки няма зрелост, – след като толкова често му се налага да използва познанията си? Такъв човек би трябвало първом да го облечем и нахраним безплатно, да го освежим с приятна напитка и сетне да го преценяваме. Най-добрите страни на природата ни, също като прашеца по току-що откъснат плод, могат да се съхранят само при свръхнежно докосване. А ние съвсем не се отнасяме нежно нито към себе си, нито към ближните.
На всички е известно, че мнозина измежду вас, читатели мои, са бедни, животът им е труден, понякога едва си поемат дъх. Сигурен съм, че има и такива, които не могат да заплатят вече изядените обеди или да кажем, палтата и обувките, които, ако още не са се износили, твърде бързо ще се износят, хора, стигнали до тая страница с цената на заето или крадено време, ощетявайки с един час кредиторите си. За мен е очевидно, че много от вас водят жалък, окаян живот – имам набито око. Постоянно сте под напрежение да получите работа и да се отървете от дългове, а дълговете винаги са били тресавище, римляните са ги наричали aes alienum, сиреч „чужда мед“, понеже част от парите им били медни; вие живеете, умирате и се погребвате с тая чужда мед; все обещавате ли, обещавате да платите утре, а днес умирате длъжници; докарвате се на кого ли не, подсигурявате си клиентела по всевъзможни начини – стига да не са подсъдни; лъжете, подмазвате се, гласувате, угоднически се затваряте в орехова черупка*4 или пък се разтапяте в подкупна голословна щедрост, та дано при вас си поръчат било обувки, шапка, палто, било карета или бакалски стоки; правите се на болни, за да заделите нещичко, в случай че наистина се разболеете, скривате го в някой стар сандък или, завързано в чорап, го пъхвате в някоя цепнатина в мазилката, а може и под керемидите за по-сигурно – къде ли не криете, колкото и малко да имате.
Понякога недоумявам как може да сме толкова лекомислени, че да отделяме цялото си внимание на тая груба и някак непривична за нас проява на потисничество, като поробването на негри, когато и Северът, и Югът са под игото на такива жестоки и изтънчени поробители. Тежко е да имаш надзирател северняк, още по-тежко е с южняк, но най-тежко е да бъдеш надзирател на самия себе си. Ще ми разправят за божественото в човека! Та погледнете коларя, който ден и нощ кара стока на пазара – да не би в него да има нещо божествено? Най-висшият му дълг е да нахрани и напои конете. Защо да се замисля за живота си, нали стоката го чака! Нали работи за скуайър Суета Сует*5! Какво му е тогава божественото и безсмъртното? Вижте го как се свива и трепери, как вечно от нещо се страхува – той не е нито безсмъртен, нито божествен, а роб и пленник на своето собствено мнение за себе си, изградено от собствените му постъпки. Общественото мнение е нищожен тиранин в сравнение с личното. Съдбата на човека се определя от това, което той сам мисли за себе си. Нужно е разкрепостява-не на мисълта и въображението дори на Бахамските острови. Ще се намери ли един Уилбърфорс и за това? Та погледнете нашите дами, които се готвят за Страшния съд, като неспирно бродират възглавници, само и само да не дават вид, че живо се интересуват от съдбата си! Като че ли може да се убива времето, без да се накърни вечността!
Повечето хора прекарват живота си в тихо отчаяние. Тъй нареченото примирение всъщност е непреодолимо отчаяние. От пълния с отчаяние град попадаш в пълното с отчаяние село и ти остава да се утешаваш с дръзно-вението на норките и мускусните плъхове. Привично, макар неосъзнато отчаяние, се крие дори в игрите и развлеченията на хората. В тях няма забава, понеже ги предшества труд. А мъдростта не допуска отчаяни постъпки.
Замислим ли се за истинското предназначение на човека, както е казано в катехизиса, и за насъщните му жизнени потребности, ще излезе, че хората съзнателно са избрали сегашния си начин на живот, предпочитайки го пред много други. А всъщност те чистосърдечно вярват, че нямат никакъв избор. Бодрите и жизнени натури обаче помнят, че слънцето е изгряло на чисто небе. Никога не е късно да се откажеш от предразсъдъците си. Няма начин на мислене или поведение, колкото и да е стародавен, който да може да се приеме без проверка. Това, което днес всички повтарят или тихомълком приемат за вярно, утре може да се окаже лъжа, дим, погрешно взет за облак, от който уж ще се изсипе благодатен дъжд върху посевите. Всичко, което старите хора смятат непосилно за теб, се оказва по силите ти, щом опиташ. За старите хора – стари дела, за новите – нови. Някога не са знаели например да добиват гориво за поддържане на огъня, а днес поставят малко сухи съчки под един котел*6 и обикалят земното кълбо със скоростта на птиците, която в миналото би била смъртоносна. Старостта не е по-добра помощница в поученията от младостта, тъй като е изгубила повече, отколкото е придобила. Можем да се съмняваме доколко и най-мъдрият е постигнал нещо истински стойностно само от трупане на години. Всъщност старите не могат да дадат никакъв ценен съвет на младите: собственият им опит е твърде ограничен, животът им е изцяло провален – по лични причини според тях; съхранили навярно някаква надеждица в печалното си съществуване, те просто вече не са някогашните младежи. От тридесет години живея на тая земя и още не съм чул един ценен или поне сериозен съвет от по-възрастните. Те не са ми казали нищо съществено – може би и не могат. Пред мен е животът – повече непознат, отколкото познат, но техните познания с нищо няма да ми помогнат. Ако съм придобил някакъв ценен личен опит, то определено смятам, че не го дължа на препоръките на моите наставници.
Поучава ме един фермер, че не можело да се живее само на растителна храна, защото от нея не укрепвали костите; самият той благоговейно посвещава част от деня да подсигурява на организма си необходимите продукти за тая цел. И през всичкото време, докато приказва, върви подир воловете си, които със своите налети от растителна храна кости теглят без усилие и него, и тежкото му рало. Някои неща са за най-неустойчивите и немощни среди насъщни, за други те са само лукс, а за трети са напълно непознати.
Според някои всички пътища на човешкия живот са веднъж завинаги пребродени от предците надлъж и шир и непредначертани неща няма. Ивлин пише, че „мъдрецът Соломон определил с указ дори разстоянията, на които да се засаждат дърветата, а римските претори разпоредили кога да се събират жълъди в съседските дворове, без да бъдат нарушавани правата на собственост, и каква част от жълъдите да принадлежи на собственика“*7. Хипократ пък ни е оставил напътствия как да подрязваме ноктите си – точно според дължината на пръстите, нито повече, нито по-малко. Отегчението и скуката, които по всяка вероятност са изчерпали разнообразието и радостите на живота, несъмнено са стари като Адам. Човешките възможности обаче нито някога са били измервани, нито можем да съдим за тях по това, което е налице – то е твърде малко. Каквито и да са били несполуките ти досега, „не се измъчвай, дете мое – кой ще ти припише това, което не си направил?“*8
Има хиляди прости начини да подложим на проверка живота си. Например като си речем: същото това слънце, което налива бобовите шушулки в градината ми, осветява цяла система от планети като нашата. Ако си бях припомнил това навреме, бих предотвратил някои грешки. Но не си го припомних, додето прекопавах боба. В какви само великолепни тройки се подреждат звездите! Какви ли далечни и непознати същества от различните кътчета на Вселената наблюдават в тоя миг една и съща звезда? Природата и човешкият живот са тъй разнообразни, както и самите ние. Кой би могъл да предскаже какво ще предложи другиму бъдещето? Може ли да има по-голямо чудо от това, за миг да прогледнем с очите на друг? Така за час бихме живели във всички световни епохи, във всички светове на епохата. История, поезия, митология! Не съм чувал за по-въздействащи и по-познавателни описания на чуждия опит.
Преобладаващата част от тъй нареченото добро в душата си аз смятам за зло и ако се разкайвам за нещо, то най-вероятно е за доброто ми държание. От какъв ли демон съм бил обладан, та съм се държал толкова благоприлично? И най-мъдрата мисъл да изречеш, старче, ти, живелият седемдесет години*9, и то нелишен от почести, аз ще чувам един безпрекословен глас, който ще ме оттласква от словата ти. Младите винаги са бягали от начинанията на старите като от заседнали в плитчина кораби.
Мисля, че спокойно можем да се доверяваме значително повече на живота. Можем да сведем грижите за себе си до тия, които полагаме за другите от все сърце. Природата е нагодена към нашата слабост точно толкова, колкото и към силата ни. Непрестанното безпокойство и напрежение у някои хора е почти неизлечимо заболяване. Така сме устроени, че преувеличаваме значимостта на извършената от нас работа. А колко много е неизвършеното! Ами ако се разболеем? Как само вечно сме нащрек! Готови сме да живеем и без вяра, стига да можехме да я пренебрегнем; след цял ден напрежение вечер неохотно прочитаме молитвите си и се предаваме на неизвестността. Толкова искрено и всецяло сме се самопринудили да благоговеем пред начина си на живот, че сме отрекли всякаква възможност за промяна. Няма друг начин, казваме си ние, докато всъщност начините наброяват радиусите, които могат да се изтеглят от един център. Всяка промяна е чудо за нас; но това чудо става всеки миг. Конфуций казва: „Да знаеш, че знаеш каквото знаеш и че не знаеш каквото не знаеш – това е същинското познание.“*10 Един човек да успее да овладее с разума си онова, което витае във въображението му, и всички хора ще изградят живота си на тоя принцип.
Нека поразмислим за какво всъщност са тия тревоги и безпокойства, за които вече стана дума, както и доколко е нужно да се тревожим или най-малкото да се опасяваме. Би било от полза известно време да се поживее просто и непретенциозно, макар и посред цивилизацията, та дори само за да се разбере кои са насъщните ни потребности и първичните способи за задоволяването им. Или да се прелистят тефтерите на някогашните търговци, за да се види какво най-вече са купували едновремешните хора, с какво са се запасявали, сиреч какво е било от първа необходимост за тях. Защото прогресът през вековете е повлиял твърде малко върху основните закони на човешкото съществуване, та скелетите ни едва ли по нещо се различават от тия на предците ни.
*1. Стара английска поговорка.
*2. Матей, 6:19.
*3. Овидий, „Метаморфози“, кн. I, 414-415, прев. Георги Батаклиев.
*4. Шекспир, „Хамлет“, II, 2, прев. Валери Петров.
*5. Името е изковано в традицията на Джон Бъниан.
*6. Намек за железниците, чието бързо разпространение в Америка започва тъкмо през 40-те години на миналия век.
*7. Джон Ивлин, „Silva или Разсъждения за горските дървета“.
*8. Из „Вишну Пурана“.
*9. Псалми, 90:10.
*10. Конфуций, „Беседи и съждения“, кн. II, гл. 17.