Книги

Любов, горчива като черен шоколад

„Стъклената кухня“ – Линда Франсис Лий

29.09.2016г. / 08 30ч.
Аз жената
Снимка: Издателство: „Апостроф“

Снимка: Издателство: „Апостроф“

Това е магичен, страстен и неустоим роман за семейни тайни, любов и копнежи. Четиво, вплело в себе си семейни тайни, любовни афери и копнежите на човешкото сърце. Като изкусно приготвено ястие, Линда Франсис Лий ни поднася този роман за смелостта да следваш сърцето си и да бъдеш себе си. А именно това е истинската рецепта на живота.

Стъклената кухня“ разказва бурната история на млада жена, корабокруширала на бреговете на Манхатън, която открива, че кухнята – подобно на остров – може да е пристан, стига да има смелостта да се пусне по течението на любовта, да прости и да приеме като свой сложния живот в едно семейство. Порша Къткарт никога не е изпитвала желание да напуска родното си място. Тя просто мечтае да управлява „Стъклената кухня“ – ресторант, построен от баба ѝ още преди десетилетия. Но след поредица от горчиви разочарования – раздялата със съпруга си и загубата на наследството си, Порша е решена да започне нов живот със сестрите си в Манхатън.

Когато се нанася в стара градска къща в горната част на Уестсайд, тя се запознава с 12-годишната Ариел и нейния наскоро овдовял баща, Гейбриъл – суров мъж, който трябва да се справи с трудната задача да отгледа двете си дъщери сам. Скоро, едно обещание, което е дала на сестрите си, принуждава Порша да се завърне в света на вълшебната храна и силните емоции, където ѝ се налага да се изправи срещу всичко, от което е бягала. Нищо не е такова, каквото изглежда на повърхността – наяве излизат стари тайни и съперничества, а обещанието за нова любов се надига като шоколад, кипнат със сметана на тих огън.

Порша Къткарт и нейните две сестри Корделия и Оливия не са единствените герои на този магичен роман. Линда Франсис Лий вплита в сюжета герои с различни характери, за да придаде пълнота на историята и да разкрие изцяло сложните отношения в семействата. В тази история няма маловажни герои, всички те играят ролите си толкова реалистично, макар и не всеки от тях да е щастлив. Суровият и мрачен Гейбриъл, който макар и успешен бизнесмен, не може да намери подход към дъщерите си и пропастта между него и децата му придобива застрашителни размери. И неговият антипод – увереният и добре изглеждащ брат Антъни, който е любимец на всички, но единственото, което го интересува са семейните пари, които да обезпечат безкрайните му пътешествия. Не по-малко интересни са образите на двете дъщери на Гейбриъл – малката, но много интелигентна Ариел, която единствена прави усилия да сплоти семейството и нейната сестра – тийнейджърката Миранда, която е вечно сърдита на баща си и на света. Това е семейството, което някак странно се вмъква в живота на Порша и изцяло променя съдбата ѝ.

„Стъклената кухня“ е роман – обещание. Послание за всички, които чувстват, че са на кръстопът и усещат, че сякаш са загубили себе си. Надежда за тези, които искат отново да вземат живота си в ръце, защото всички ние се нуждаем от малко тласък понякога. Книга за духа, новото начало, компромисите, себеуважението и силата на семейството. Роман за поколение жени и съдбата на сърцата им. Щастливо меню за романтици, което доказва една вечна максима, че любовта минава през ума и стомаха на мъжа.

В този роман има всичко – той е любов, смях, битки, страст и топлина. История за мечти, които не винаги се осмеляваме да имаме, но искаме да задържим и изживеем завинаги. Роман с рецепти за вяра, надежда и любов.

„Стъклената кухня“ е издание, което носи очарованието и вкуса на любовта, а четенето му е наслада в истинския смисъл на думата. Забавен, романтичен и вълнуващ, романът е неустоимо вкусно четиво. Не пропускайте тази книга – тя със сигурност няма да ви разочарова!

За авторката

Линда Франсис Лий е родена в Тексас и живее в горната част на Уестсайд, Манхатън. Тя е автор на 21 книги, издадени в 20 държави, а две от нейните най-нови книги се очаква скоро да бъдат филмирани.

Когато не пише, Линда обича да тича в парка и да прекарва време със съпруга, семейството и приятелите си.

Откъс

В деня, когато сестра ѝ изчезна, Порша Къткарт се събуди с мисълта за боровинки и праскови. Вкусът на плодовете изпълваше устата ѝ – те бяха толкова сладки, толкова истински, сякаш ги бе хапвала в съня си. С дълга прозявка тя се изтърколи от леглото. Извади любимите си пухкави чехли и халата на пораснало момиче и се повлече към миниатюрната кухня на уголемената каравана в покрайнините на Уилоу Крийк, Тексас. Без да мисли какво прави, измъкна боровинките от хладилника и прасковите от кошницата с плодове.

Макар и едва седемгодишна, добре знаеше, че майка ѝ ще изпадне в истерия, ако използва нож или се доближи до котлоните. Вместо това Порша разкъса прасковите на две, улавяйки с език сладкия лепкав сок, който се стичаше по пръстите ѝ. Намери парче бял кекс, увито в домакинско фолио, и изсипа плодовете отгоре.

Точно оглеждаше доволно произведението си, когато родителите ѝ нахлуха в караваната, като ябълки, изсипани от чувал – стреснати и объркани. След тях се появи и най-голямата сестра на Порша – Корделия.

– Оливия я няма – заяви Корделия с дразнещата арогантност на тринайсетгодишно дете, което е убедено, че е наясно с решенията на всички проблеми. – Изчезнала е – поясни тя, щраквайки с пръсти. – Просто ей така.

Порша свъси вежди, а русите букли танцуваха като облаче от разбито масло около лицето ѝ. Оливия постоянно правеше бели, но обикновено това се случваше пред очите на всички.

– Никой не изчезва просто ей така, Корди. Преувеличаваш.

Майка ѝ сякаш не чуваше. Беше вперила поглед в плодовете и кекса.

– Не ми се карай – изтърси Порша. – Не съм използвала нож.

Майка ѝ клекна на колене пред Порша.

– Праскови и боровинки. Любимите плодове на Оливия. Защо направи това?

Порша премигна, избутвайки една къдрица от челото си.

– Не знам. Събудих се с мисълта за тях.

За части от секундата майка ѝ изглеждаше като ударена от гръм. После стисна устни.

– Ърл – каза тя, обръщайки се към таткото, – Оливия е при далечното конско пасище, там, където е дървото с прасковите и ливадата с боровинките.

Погледите на родителите ѝ се срещнаха, преди да ги насочат отново към Порша. После майка ѝ се изправи и изтика татко им навън. Въпреки че ужасът беше отминал, лицето ѝ още бе напрегнато, а очите – потъмнели.

Двайсет минути по-късно изчезналата единайсетгодишна Оливия изкачи, подскачайки, трите метални стъпала на караваната. Татко я побутваше пред себе си, устните ѝ бяха посинени от боровинки, роклята ѝ бе окапана с прасковен сок, а в косите ѝ имаше оплетени цветя.

Това беше първият път, когато храната даде на Порша отговор, преди въпросът да е зададен. Едва час след като намериха Оливия, Порша и майка ѝ се носеха в стария семеен пикап по черните забутани пътища на Тексас към ресторанта на баба ѝ – място, което се предаваше от поколение на поколение в семейството. „Стъклената кухня“. Порша обожаваше гледката на белите шперплатени стени, зеления тенекиен покрив, огромните „прозяващи се“ прозорци и капаците с оплетена в тях лилава глициния – всичко това ѝ навяваше мисли за кукленски къщички и романтични селски колибки.

Нетърпелива да види баба си, Порша изскочи от стария пикап и последва майка си през входа. Ароматът на разтопена кафява захар и канела ѝ напомни, че „Стъклената кухня“ не е място за игра на кукли. Ресторантът беше истински, в него хората идваха от километри, за да се нахранят и да побъбрят с бабата на Порша.

Порша се усмихваше на всички редовни клиенти, но майка ѝ сякаш не забелязваше никого, което беше странно, защото мама винаги държеше на възпитаното поведение сред хора.

Днес обаче се отправи директно към баба, която седеше на обичайната си маса встрани. Тя обикновено не помръдваше от там – наблюдаваше какво се случва, даваше съвети на воля и препоръчваше ястия на всеки, който я попиташе. А всички питаха. Порша бегло си спомняше времето, когато баба ѝ готвеше храната в ресторанта, но сега тази задача беше прехвърлена на други – наемни служители, които оставаха скрити зад въртящите се врати.

– Тя притежава дарбата – каза мама без увъртане.

Баба се облегна на стола си. Слънцето, нахлуващо през прозореца, си играеше на отблясъци в дългата ѝ сива коса, събрана в най-обикновена плитка.

– Знаех си.

Порша не разбираше какво се случва и се изненада, когато баба се обърна към нея и ѝ кимна да се приближи.

– Ти имаш специална дарба, Порша. Притежаваш познание, точно като мен и предишните поколения от нашия род. Сега моята задача е да те науча как да го използваш.

Мама затвори очи и покри лицето си с длани. Въпреки че забеляза безпокойството ѝ, Порша бе развълнувана от цялата тази работа с познанието. Изведнъж се почувства специална, избрана и с всеки изминал ден усещането, че това, което прави, е изпълнено със смисъл, нарастваше. Ставаше все по-смела и създаваше от храната произведения, които изправяха сестрите ѝ на нокти. Корделия и Оливия изобщо не се радваха чак толкова на специалната дарба, която се предполагаше, че Порша притежава. Но четири месеца по-късно плътният тексаски въздух сякаш спря да се движи, когато бащата на момичетата беше застрелян при ловна злополука. След още четири месеца почина и майка им.

Според официалния медицински доклад, причината за смъртта беше остра сърдечна аритмия, но всички в градчето казваха, че тя е умряла от разбито сърце. Шокирани и притихнали, Порша и сестрите ѝ се преместиха при баба им над ресторанта. Корделия намери утеха в книгите, а Оливия – в цветята. Порша намери утеха, когато баба ѝ започна да я въвежда по-сериозно в кухнята. Само че, колкото и странно да беше, баба ѝ изобщо не споменаваше за познанието и не ѝ преподаваше нищо, свързано с него. По-скоро я учеше на основните техники на готвене и печене. Но и това беше достатъчно. Знаеше се, че „Стъклената кухня“ лекува хората с ястията, приготвени с отношение, и красивите сладкарски изделия. Така тя излекува и Порша. Постепенно, подобно на захарта, кипната на бавен огън, Порша започна да излиза от настръхналото си състояние и да намира своето място между изрисуваните дървени маси и очуканите прибори – нещо, което така и не се случи с Корделия и Оливия.

И тогава промяната настъпи наистина. Беше нещо подобно на съня с прасковите и боровинките, но по-истинско и се случваше по-често.

Дори без обещаните уроци на баба си, Порша започна да вижда храна и да усеща вкуса ѝ, макар и да не се хранеше в дадения момент. Образите се появяваха интуитивно и автоматично, без да се замисля. Тя установи, че знае неща, на които не е била научена. Плътният тъмен шоколад можеше да успокои някой, който крие тревогата си. Червените люти чушки, в съчетание с яйца, рано сутрин облекчаваха симптомите на разболяващия се от тежка треска. Изведнъж нейният свят придоби смисъл, сякаш беше намерила някакъв таен ключ и той бе осветил мисията ѝ в живота ясно и сияйно, като току-що запалените лампички на коледна елха.

През първата учебна година без родителите ѝ, както и по-нататък, Порша прекарваше дните си в учене, а вечерите и уикендите – в кухнята. За лятото Порша и сестрите ѝ отиваха в Ню Йорк, при сестрата на баба им. Леля Иви се беше преместила в големия град четирийсет години по-рано, копнеейки да избяга от рутинния живот, който я задушаваше. В Ню Йорк

Иви станала актриса на Бродуей и натрупала достатъчно популярност, за да си купи къща в горната част на Уестсайд.

– Този дом ще е ваш един ден – казваше Иви на момичетата.

И трите сестри обожаваха старата градска къща, която се издигаше над тротоара като сватбена торта с пет блата, декорирана с перфектната фонданова глазура. Корделия и Оливия си бяха обещали взаимно, че при първия възможен случай ще се пренесат в Ню Йорк завинаги. А Порша изобщо не вярваше, че ще го направят.

Само че десет години след смъртта на родителите им и малко преди да са изминали три години от сватбата на Корделия, Порша се събуди една сутрин с мисълта, че трябва да направи сватбена торта с пет блата и перфектната фонданова глазура. Когато задачата беше изпълнена, Порша се отдръпна назад със свито сърце, защото знаеше, че Корделия скоро ще напусне Тексас. Никой не се изненада, когато Оливия я последва в Ню Йорк шест месеца по-късно.

На книжния пазар от 15 септември 2016 г.


Превод от английски: Ани Младенова
Обем: 432 стр.

 


Издателство: „Апостроф“
ISBN: 978-954-2962-41-0
Корична цена: 15 лв.

 

Прочетете още:

Коментирай