Свободно време

„Джули и Джулия“ – Джули Пауъл

28.02.2012г. / 11 28ч.

Аз жената

Джули Пауъл работи като секретарка в бизнес сграда в динамичния Ню Йорк. Скучният й живот изведнъж се променя драстично, след като решава да се отдаде на едногодишна кулинарна мисия – да приготви 524 рецепти за 365 дни от книгата на световноизвестната Джулия Чайлд „Да овладееш изкуството на френската кухня“. Своите опити, успехи и бедствия описва в блог, който я прави популярна личност.

Успешен ли е краят на Проекта Джули/Джулия? Забавно или изнервящо е да прекараш една година в опасно готвене? И готвенето опасно ли е?

Отговорите ще намерите в преплетените истории на Джули и Джулия...

Откъс:

Ден 1, рецепта 1
Пътят към ада е постлан с праз и картофи

Доколкото знам, единственото доказателство, подкрепящо теорията, че Джулия Чайлд за пръв път е приготвила Потаж пармантие, когато е имала пристъп на изключителна скука, е собствената й рецепта за това. Тя пише, че Потаж пармантие – което всъщност е пофренчен начин да се каже „картофена супа“ – „ухае добре, има хубав вкус и е самата простота по отношение на приготвянето“. Това е първата рецепта в първата книга, която изобщо е написала. Допуска, че можете да добавите моркови, броколи или зелен боб, ако искате, но това изглежда извън темата, ако всъщност търсите самата простота.
Самата простота. Звучи като поезия, нали? Звучи точно като това, което ви е предписал лекарят. Обаче моят лекар не ми беше предписал това. Моят лекар – моят гинеколог, за да бъдем съвсем точни – ми предписа бебе.
– Във вашия случай има хормонални проблеми, с този синдром на поликистозните яйчници, това вече го знаете. Все пак наближавате трийсетте. Погледнете го така – това просто е най-подходящият момент.
Не за пръв път чувах подобни думи. Случваше се вече от няколко години, откакто продадох част от яйцеклетките си за 7500 долара, за да платя задълженията по кредитната си карта.
Всъщност „станах дарител“ за втори път – интересен израз, при положение че след като се събудиш от упойката с няколко десетки яйцеклетки по-малко и се облечеш, чек за хиляди долари с твоето име на него те чака на рецепцията. Първият път беше преди пет години, когато бях на двайсет и четири, без средства и необвързана. Не възнамерявах да го правя втори път, но след три години ми се обади лекар с неясен европейски акцент, който попита дали не бих желала да отида до Флорида за втори тур, защото „нашите клиенти са доволни от резултатите след първото донорство“. Донорството на яйцеклетки е все още доста нова технология, която нашите бавно развиващи се правни и етични системи все още не са схванали достатъчно добре: никой не знае дали донорките на яйцеклетки ще могат да бъдат съдени за издръжка след десет години. Затова дискусиите по темата често са свързани с неопределени местоимения и евфемизми. Обаче последицата от това обаждане бе, че едно мое малко копие тичаше из Тампа или някой друг град, а родителите му бяха толкова доволни от него или нея, че желаеха пълен комплект. Онази част в мене, която беше честна, искаше да изкрещи: „Чакай, не – ще съжаляваш, когато навлязат в пубертета!“. Но 7500 долара са си много пари.
Както и да е, работата е там, че едва при втората „жътва“ (наистина го наричат „жътва“; оказва се, че репродуктивните клиники използват доста смътно апокалиптични термини) аз разбрах, че имам синдром на поликистозните яйчници, което звучи абсолютно ужасяващо, но всъщност означава просто, че ще стана космата и дебела и ще трябва да вземам какви ли не лекарства, за да зачена. Което, предполагам, значи, че все още не съм чула всичко от крипто-религиозния гинекологичен жаргон. И така. Откакто преди две години ме диагностицираха с този синдром, лекарите решиха, че трябва на всяка цена да износя дете. Дори чух напомнянето „Наближаваш трийсетте“ от моя благ, белокос, подобен на благ чичо ортопед (що за двайсет и деветгодишен човек има дискова херния, моля ви се?).
Гинекологът ми поне има някаква работа с интимните ми части. Може би затова героично не се разкрещях веднага след като го каза, докато си избърсваше спекулума. Но когато излезе, аз все пак метнах една от тъмносините си обувки по мястото, където само до преди миг се намираше главата му. Токчето удари вратата с тъп звук и падна на плота, а там събори стъклен буркан, пълен с памучета. Започнах да ги събирам от пода и плота и да ги напъхвам обратно в буркана, когато се сетих, че вероятно вече съм ги заразила, затова ги насметох на купчина до аптекарска стъкленица с чисти игли и се напъхах в ретро костюма от 40-те, с който толкова се гордеех сутринта, когато на работа Нейт ми каза, че талията ми изглежда по-малка, докато скришом ми оглеждаше деколтето, но въпросният костюм вече се бе омачкал и покрил с потни петна по пътя от Лоуър Манхатън до Ъпър Ист Сайд, който изминах с неклиматизираната линия номер 6 на метрото. После се измъкнах от стаята, стиснала в ръка петнайсет долара потребителска такса, с мисълта да избягам, преди някой да е разбрал как съм овършала помещението.
Скоро след като се намерих под земята, осъзнах, че има проблем. Още преди да стигна въртящите се входни врати, долових нисък, подземен тътен, който отекваше в покритите с плочки стени, и забелязах хора с празни погледи, които се мотаеха безцелно, а броят им бе повече от обичайното. Остра миризма на недоволство се носеше из зловонния въздух. През доста големи интервали от време „съобщителната система“ се опитваше да „съобщи“ нещо, но смесицата от несвързани думи не водеше до появата на влак, и явно бе така от доста време. Заедно с всички останали стоях на ръба на перона, като се надявах да зърна яркожълтото око на мотрисата да изгрява върху релсите, но тунелът бе все така тъмен. От мен се носеше миризма на мокра, изнервена овца. Краката ми в морскосините обувки на токчета с панделка отпред ме боляха ужасно, също както и гърбът ми. Перонът бе толкова претъпкан, че започнах да се страхувам някой да не падне върху релсите – най-вероятно аз или друг човек, когото щях да бутна при неизбежния ми нервен срив.
Тогава магически тълпата се отдръпна. За секунда реших, че миризмата от костюма ми е постигнала ново смъртоносно ниво, но предпазливо развеселените физиономии на тези, които се отместваха, не бяха обърнати към мен. Проследих погледите на хората, отправени към една жена – прошарената й коса бе подстригана късо, по войнишки, както правят с умопобърканите, която се бе пльоснала върху бетонния под точно зад мен. Виждах завъртулките на косата ? на темето, подобно отпечатък от пръст, усещах как глезените ми туптят от това нахълтване в личното пространство. Жената настойчиво си мънкаше под нос. Чакащите пътници инстинктивно бяха освободили част от перона около лудата, като стадо антилопи, отдръпващи се от лъвица. Единствено аз бях уловена в опасния празен кръг, изгубеното малко, сакато, старо животно, което не може да настигне другите.
Лудата започна да бие челото си с длан. „Мамка му! – изкрещя тя. – Мамка му! Мамка му!“ Не бях сигурна кое е по-добре – да се отдръпна към тълпата или да замръзна на място. Дъхът ми се учести, когато извърнах очи през релсите към отсрещната платформа – стар хамелеонски трик в метрото.
Лудата зад мен опря ръце в пода пред себе си и – фрас! – мощно удари чело в земята. Това бе малко прекалено дори за наобиколилата я тълпа нюйоркчани, които, разбира се, знаят, че лудите и метрото си прилягат като дупе и гащи. Гадният звук от череп, сблъскал се с бетон, проехтя в задушния въздух – сякаш тя бе използвала своята специално еволюирала резонантна черепна кутия като средство да привика откачените от всеки далечен тунел на метрото. Всички се отдръпнаха и хвърляха нервни погледи наоколо. Аз бързо се шмугнах в множеството. Лудата имаше тъмно ожулено петно по средата на челото си, точно като следата, която остави обувката ми върху вратата на гинеколога, и продължаваше да крещи. Влакът дойде и аз се помъчих уж небрежно да се шмугна някак си във вагона, в който тя нямаше да се качи.
Едва когато вече бях вътре, притисната плътно между хората, повечето от които висяхме на една ръка като заклани крави на конвейерната релса, ми просветна – сякаш някакъв всемогъщ Бог на градските жители шепнеше истината в ухото ми, – че единствените две причини да не се присъединя към лудата с посивяла войнишка прическа, да блъскам глава и да крещя „мамка ви!“ в първобитен транс, бяха, че (1) щях да се изложа и (2) не исках да изцапам още повече симпатичния си ретро костюм. Сценична треска и сметката ми за химическо чистене; само тези две неща стояха между мен и абсолютната бясна лудост.
И тогава започнах да плача. Когато една сълза капна върху страницата на Ню Йорк Поуст, който четеше мъжът, седнал под мен, той шумно си издуха носа и прелисти на спортните новини.
Когато, сякаш след цяла вечност, слязох от метрото, се обадих на Ерик от уличен телефон от ъгъла на Бей Ридж и Четвърто Авеню.
– Здрасти. Взе ли нещо за вечеря?
Ерик пое въздух между стиснатите си зъби – издава този звук винаги когато си мисли, че ще загази.
– Трябваше ли?
– Ами аз ти казах, че ще закъснея заради часа ми при лекаря...
– Да, да, съжалявам. Просто не съм... Искаш ли да поръчам нещо или...
– Не се притеснявай. Аз ще взема нещо.
– Но ще започна да събирам багажа след новините, обещавам!
Беше почти осем часът и единственият работещ магазин на Бей Ридж бяха корейските деликатеси на ъгъла на Седемнадесета и Трета. Навярно съм била страхотна гледка, застанала пред щанда с продукти с изцапания си костюм, с размазана по лицето спирала, загледана като в унес. Не можех да измисля и едно нещо, което да ми се яде. Грабнах картофи, връзка праз, пакет масло. Бях замаяна и някак безволева, сякаш следвах нечий чужд списък за пазаруване. Платих, излязох от магазина и се отправих към спирката, но за малко изпуснах автобус Б69. По това време на вечерта следващият щеше да дойде най-рано след половин час, затова поех през десетте пресечки до вкъщи, понесла найлонова торбичка, от която стърчаха остри и тъмни пера праз.
Едва след петнайсет минути, докато подминавах мъжкото католическо училище на Шор Роуд, осъзнах, че несъзнателно съм успяла да купя продуктите за Потаж пармантие на Джулия Чайлд.
(...)
На следващата сутрин висях на кухненската маса в дома на родителите ми дълго след като те бяха заминали на работа, увита в износен сив памучен халат, който бях забравила, че притежавам, и отпивах кафе. Бях решила кръстословицата в Таймс, изчетох всички рубрики, освен за бизнес и технологии, но кофеинът в организма ми все още не беше толкова, че да се замисля да се облека. (Бях прекалила с маргаритите предишната вечер, което изобщо не беше необичайно за гостуванията ми при нашите в Остин.) Вратата на килера стоеше открехната и моят безцелен поглед се спря върху рафтовете вътре с познатите редици от книги върху тях. Когато станах, за да си налея кафе за последен път, заобиколих и взех една от книгите – Да овладееш изкуството на френската кухня (ДОИФК), том първи, старото издание на майка ми от 1967 г., книга, която познаваше семейната кухня по-дълго от мен. Седнах отново на масата, на която бях изяла хиляда следобедни закуски, и започнах да прелиствам страниците, просто ей така.
(...)
Познавате ли Да овладееш изкуството на френската кухня? Поне трябва да сте я чували, тя е културен жалон, за бога. Дори само да знаете, че това е книгата от онази дама, която изглежда като Дан Айкройд и много кърви, значи сте я чували. Но дали познавате самата книга? Опитайте се да намерите някое от старите й издания с твърди корици – те не са редки. По едно време всяка американска домакиня, която е можела да свари вода, е имала един екземпляр или поне така съм чувала.
Тя не е богато илюстрована; вътре няма лъскави захаросани снимки на авторката с изискана прическа, захапала сочна ягода или изкуствено усмихната пред съвършената селска торта, с голям нож в ръка като някаква ледена руса садо-мазо господарка на кухнята. Ястията в тази книга са безнадеждно остарели – времето за приготвяне е безумно дълго, употребата на масло и сметана е неприлично щедра, нито веднъж не се споменава панчета, морска сол или уасаби. От десетилетия книгата не фигурира в задължителния списък на чревоугодниците. Но тази сутрин, докато я държах в ръце, докато разтварях корицата й, обсипана с малки лилии в доматен цвят, докато прелиствах пожълтелите й страници, почувствах, че най-сетне съм попаднала на нещо важно. Защо? Отново се приведох над страниците, търсех причината за това странно усещане. Не беше заради храната. Ако търсиш достатъчно упорито, храната дори остава извън фокус. Не, тук имаше нещо по-дълбоко, някакъв код в думите, може би дори някаква тайна, запечатана в самата хартия.
Това, което научаваш от Потаж пармантие, е, че „просто“ не е синоним на „лесно“. Не подозирах за тази разлика, докато с Ерик не седнахме на дивана вечерта след моето посещение при гинеколога, три месеца след като отмъкнах четирийсетгодишната готварска книга от майка ми, и не вкусихме първата си лъжица от картофената супа на Джулия Чайлд. Разбира се, приготвяла съм и по-лесни вечери. Веднага се сещам за един метод – да махнеш целофана от парче мариновано телешко и да го метнеш във фурната. Да си поръчаш пица и да се напиеш с коктейли с водка, докато я чакаш да пристигне, този също ми е любим. Потаж пармантие не може да им стъпи и на малкия пръст по леснота на приготвяне. Първо, обелвате няколко картофа и ги нарязвате. Нарязвате малко праз, изплаквате го няколко пъти, заради песъчинките – празът е малко кално гаднярче. Пускате тези две съставки в тенджера с малко вода и сол. Варите на тих огън около четирийсет и пет минути, след това или „намачквате зеленчуците в супата с вилица“, или пасирате с пасатор. Нямах пасатор и не възнамерявах да мачкам зеленчуци с вилица. Имах преса за картофи.
Е, всъщност пресата за картофи беше на Ерик. Преди да се оженим, преди години, преди да се появи диетата на Аткинс, специалитетът на Ерик беше картофеното пюре. За известно време, преди да научим колко ценно е мястото в Бруклин, имахме традиция аз да му купувам тайнствени кухненски джаджи. Шегата не беше особено забавна, защото той изобщо не готвеше, с изключение на картофено пюре.
От този период оцеля единствено пресата. Беше коледният му подарък от годината, когато живеехме в апартамента до железницата на Единайсета между Седма и Осма – това беше преди повишението на наемите окончателно да ни прокуди от Парк Слоуп. Бях ушила филцови чорапи за двама ни – неговият червен с бял кант, моят – бял с червено – по кройка от коледния брой на Марта Стюарт Ливинг. Все още ги пазим, въпреки че не мога да шия и те са съвсем безформени: бодовете са неравномерни, декоративните маншети са разкривени и увиснали. Освен това са твърде малки за такива неща като пресата. Обаче аз успях да я натъпча. Чорапът висеше от полицата на неработещата камина в спалнята и сякаш Дядо Коледа бе донесъл на Ерик пистолет Люгер. Никога не ме е бивало с коледните чорапи.
След като картофите и празът са се сварили за около час, ги намачквате с вилица, пасатор или преса за картофи. И с трите възможности е много по-трудоемко, отколкото да използвате кухненски робот – един поглъщащ място колос, който получихме за сватбата – но Джулия Чайлд е на мнение, че роботът ще превърне супата в „нещо не-френско и монотонно“.
За всяко изречение с конструкцията „не-френско“ би могло да се спори, но ако приготвяте Потаж пармантие, ще разберете гледната й точка. Използвате ли пресата за картофи, в супата ще има бучици – зелени, бели и жълти бучици, вместо да бъде съвършено гладка. След като получите кашата, прибавете две големи бучки масло, разбъркайте и сте готови. Дж. Ч. казва да се поръси с магданоз, но това не е необходимо. И така изглежда прекрасно и мирише божествено, което е доста странно, ако се замислите. В нея няма нищо друго освен праз, картофи, масло, вода, сол и черен пипер.
Едно интересно нещо, над което да размишлявате, докато приготвяте тази супа, са картофите. Има нещо особено в беленето на картофи. Не може да се каже, че е много забавно. Но има нещо в това да обелиш кожичката, да измиеш мръсотията и да нарежеш кубчетата, преди да ги потопиш в студена вода, защото ако ги оставиш на въздух, ще порозовеят. Нещо, свързано с това, че знаеш точно какво и защо правиш. Картофите са си картофи от много, много време и хората са се отнасяли към тях по точно този начин с цел да приготвят точно такава супа. Беленето на картофа притежава такава яснота, тръгваш по много сигурен, истински път. И дори после да го пуснеш в някакъв уред, купен от Крейт и Барел, беленето все пак е част от това, което вършиш, първото нещо. (...)
Формат: 60/90/16
Обем: 304 стр.
ISBN: 978-954-28-1065-0
Корична цена: 15 лв..