Като се връщах от работа преди десетина години в двора на планинската къща намерих необичайно цвете. Хубаво непознато момиче седеше на стола в градината и когато стигнах до него се засмя, подаде ми ръка и каза: „Чакахме ви, но моята приятелка току-що отиде до магазина. Аз съм Даниела, радвам се, че сте тук да се запознаем.“ Поканих я да влезе вкъщи, но тя наведе глава, вдигна ръцете си и едва сега забелязах, че е с напълно загубено зрение... Следващите часове, докато се разхождахме по близките поляни, разбрах, че новата ми гостенка е незряща от шестгодишна възраст, но в следващите двадесет години има толкова динамичен живот и работи така активно, че мнозина с добро зрение биха й завидели. Слаба, с плавни движения, за да не докосне неуместно някого или нещо, тя излъчва финес, а усмивката й на дете не залязва от лицето. Впечатлиха ме дръзките й идеи за бъдещето, когато ще пътува по света, за да насърчава за пълноценен живот други хора в нейното състояние. Тези проекти ми се виждаха неосъществими дори за виждащ човек, но не споделих недоверието си. След разговорите при нашите следващи контакти написах разказ, който включих в сборника с очерци за хора с необичайни съдби, издаден в началото на 2008 г.

В края на декември 2012 г. Даниела се обади по телефона, току-що завърнала се от Германия, където вече работи като екскурзовод и обучава незрящи екскурзоводи по програматаДиалог в тъмното“. При нашата нова среща тя ми подари голяма книга, издадена през 2009 г. с текст на английски и немски, и със снимки на незрящите екскурзоводи от цял свят. Тези млади хора близо десет години се обучават по проекта на Андреас Хайнеке в Хамбург, който е с пълноценно зрение, но обича да казва: „Очите ми бяха отворени, благодарение сърцето на незрящ човек“.

Като разлистих книгата видях снимката на Даниела Димитрова и прочетох отговора й на въпроса в кои страни е била екскурзовод в изложба „Диалог в тъмното“. Не скрих почудата си, затова я попитах: „Ти наистина ли вече си била в Австрия, Италия, Холандия, Бразилия, Южна Корея, Китай, Белгия, САЩ?“ Тя се засмя и каза: „О, страните вече са повече, включват даже Южна Африка, а в Япония пристигнах малко преди да започнат страшните земетресения. Домакините там бяха много грижовни. В началото, въпреки критичната ситуация ми предложиха да не прекъсваме заниманията, затова два-три дни работехме в подземни скривалища, но когато бреговете бяха нападнати от вълните цунами и се увеличи радиационният фон, бързо ми връчиха билет да напусна страната, защото е опасно. Попитах ги: „А какво ще стане с вас?“ Те ми отговориха: „Ние ще ви чакаме!“ И изпълниха обещанието си. През септември 2012 г. отново бях в Япония със същата задача... От срещите във всяка страна имам неповторими спомени, защото отдавна съм забравила, че съм сляпа. Чрез говорящите програми на компютъра и с познаването на два езика общувам с много приятели по света и почти постоянно съм на седалка в някой самолет. Където и да отида, създавам своя рай, който искам да подаря на хора с моята съдба.“

Даниела Димитрова живее в Хамбург, тя е единствена чужденка в международен социален център за диалози, от където се разпространяват различни проекти за изложби и семинари. Даниела обучава незрящи, създава програми, води семинари за лидерски умения и работа в екип, а също и обучения за толерантност към различията. Като знае говоримо и писмено английски и немски, тя е екскурзовод по време на изложби в тъмното. Нейната мечта е да се създаде пълна програма за международен обмен в тази област с цел да се показва животът на незрящите хора. Изложбите „Диалог в тъмното“ се провеждат в двадесет страни по света. Те са предназначени за виждащи хора, които за повече от час попадат в тъмно, и в това време могат да пият кафе, да обядват, да слушат музика, да общуват. Посетителите са поверени изцяло на грижите на незрящи екскурзоводи, които трябва да бъдат толкова сигурни в своите придобити умения, че да могат да водят други хора, попаднали в същата ситуация и така да накарат гостите да се чувстват удобно и приятно.

Преди седем години, когато пак се срещнахме с Даниела, бях записала в дневника си нейната амбиция: „Бях почти дете, когато разбрах, че зрението ми никога няма да се възвърне. Така бързо осъзнах, че трябва да се справя с новата ситуация, без да се самосъжалявам. Длъжна бях да усвоя и развия по-важни за мен начини на ориентиране: активно внимание, слух, памет, въображение... Благодарна съм на Андреас Хайнеке за разбирането, доверието и помощта му да достигна своя Еверест. На мен Бог ми даде шансове, но аз не ги чаках да дойдат вкъщи, а търсих пътеката към целта.“

При последната ни среща в началото на януари 2013 г. имах много въпроси към Даниела, неотдавна навършила 36 години. На два от тях тя отговори: „Сега, макар да съзнавам колко е трудно, искам да направя и в София такава изложба, за да провокирам незрящи български приятели да докажат своите скрити възможности. Искам да работя повече за премахване на предразсъдъците към хората в неравностойно положение, за по-голямо доверие в техните умения.“

Последният ми въпрос беше готова ли е да направим книжка за нейното геройство да покори връх, по-висок от Еверест. Тя пак се засмя с очарователната си усмивка и отвърна: „Нали няма такъв?“ „Има!“ – казах й, защото бях убедена, че по-висок от Еверест е подвигът на духа да достигне там, където тялото не може.

Мариана Еклесия