Свободно време

Откъде идва историята за Дон Жуан

„Дон Жуан“ – Преразказана от Алесандро Барико

30.01.2014г. / 14 41ч.

Аз жената

Поредицата „Запази историята“ е проект на нашумелия и у нас писател Алесандро Барико, който ръководи авторитетната школа за творческо писане „Холдън“ в Торино. Целта на този проект е съхраняването на световната литературна памет чрез пренаписване на емблематични текстове по начин, който да ги направи атрактивни и разбираеми за детска публика и да ги спаси от заплахата да бъдат забравени.

Издателският план на начинанието включва десет произведения – класически заглавия от световната литература, илюстрирани от различни италиански художници и преразказани за деца от съвременни писатели с различна националност. Ако в тази поредица има нещо революционно, то е в решението на децата да се говори като на зрели хора и да им се представят сложни характери и противоречиви казуси за сложното, нюансираното, за трудно разграничимите категории. Проектът е пътуващ и в маршрута му са включени дестинации като САЩ, Унгария, Русия, Бразилия, Испания, Гърция.

Историята за Дон Жуан идва от едно далечно и смътно време, когато хората си разказвали такива случки устно и смъртта била по-близка, едва на косъм от живота. Може би Дон Жуан е бил човек от плът и кръв, някой си Луис, севилски свещеник, който притежавал книга за призоваване на дявола. След това историята тръгнала от уста на уста и се е превърнала в развален телефон. До- като през XVII век монахът Тирсо де Молина не решил да я запише, превръщайки я и в нравоучителна. Нарича я „Бурладор де Севилия“ („Севилският измамник“) и в нея се разказва за човек, който убива друг човек и отива в ада. От този момент нататък историята придобива голям успех и „модата“ на Дон Жуан продължава повече от век и половина. Но, откъсвайки се от неясния си произход, се превръща в блестяща и на моменти дори комична история. Разказ за един симпатичен, невероятно безсрамен съблазнител на жени. Историята на Дон Жуан е разказана в поезията и в музиката, на всякакви езици и диалекти. В италианските театри привличал толкова много публика, че дори Голдони го поставил на сцена, без обаче да включва ходещи статуи и разцепване на земята, тъй като имал усещане за реалистичност. В останалите комични постановки на комедия дел арте списъкът на Дон Жуан представлявал пергамент, който при разгъване бил толкова дълъг, че обгръщал публиката, а слугата на Дона често пъти бил цирков шут, който носел също и имената Фръцльо, Лепка и Празна кратуна. Във Франция Молиер научил за него и през 1665 година написал своята версия на комедията. Посредством необузданите привички на Дон Жуан Молиер осмивал благородниците от епохата. Историята на Дон Жуан имала огромна популярност и в операта. Първата музикална драма безспорно е италианска, нарича се „Наказаният безбожник“. Принцесата на Швеция присъствала на представлението в Рим и останала разочарована – очевидно не обичала оперите, изпълнени със смърт и кръв.

Откриваме отново Дон Жуан малко по-късно, през XVIII век, в нощта, в която Моцарт преди да замине за Париж получава като подарък от баща си текста на Молиер. Времето минава и Моцарт среща Лоренцо да Понте. По някакъв начин магията се е случила. Лоренцо да Понте ще напише за приятеля си Волфганг либретото на операта „Дон Жуан“ – един безусловен шедьовър. През 1787 година, заедно с Моцартовия, излизат други три. Но нито един, както този на Моцарт, не успява да открие съвършената линия между комичното и мрачното, между Лоренцо и Волфганг. Както и защото е епоха на развратници, а Моцарт прави от Дон Жуан не мъж, който да бъде наказан, а една обаятелна фигура, готова да отправи предизвикателство към морала в името на свободата. През последните два века на Дон Жуан са посветени есе от философа Киркегор, книга от Жозе Сарамаго и много филми. В един от тях Дон Жуан е жена, чиято роля се изпълнява от Бриджит Бардо.

За книгата:

Всичко се случва преди много години в един красив и слънчев град в южна Испания. Били времена, в които мъжете ходят с шпаги, хората се придвижват на кон, а къщите се осветяват със свещи. Никакви самолети, никакви компютри, да сме наясно. Дните минават бързо, бедните работят упорито, богатите гледат да се забавляват. Всички имат желание за живот и градът, който е прекрасен, допринася за щастието им – отдалеч долита мирисът на морето, а улиците са изпъстрени с отрупани с портокали дървета.

И така, трябва да знаете, че във въпросния град израсла красива и богата девойка, която се казва Дона Анна. Живее с баща си – влиятелен и много строг мъж – дон Гонсало де Улоа – Командор на Калатрава. Името му е толкова дълго, затова за по-кратко всички го наричат Командора. В онези времена бащите са тези, които определят съпруга на дъщерите си. И Командора избира за дъщеря си един добър и благосърдечен човек, който Дона Анна накрая започва да обича – казва се Дон Отавио.

Свързани статии

Една жена, която отказва да води невзрачно съществуване

Разказ за любовта, която срещаме и за пътуването през живота

Колкото повече човек се стреми да е ангел, толкова повече се превръща в животно

Несъмнено щели да се оженят и навярно да бъдат щастливи, но една нощ става нещо, което променя живота им завинаги. За да бъдем точни, това се случва през една лятна нощ, през една гореща и приказна нощ. Дона Анна е в стаята си и се приготвя за сън. Прозорците са отворени и лек ветрец полюшва листата на дърветата в градината. „Всичко е безупречно“, мисли си Дона Анна. Изгася свещите и ляга в леглото. Но ненадейно чува шум, идващ отвън, и когато се обръща, вижда на лунната светлина някакъв мъж, скрит в широко наметало, да влиза през прозореца с финес, който тя веднага разпознава. „Дон Отавио – мисли си – идва да ме види и скришом да ми даде целувка за лека нощ. Явно не е толкова скучен, колкото твърдят.“ И много доволна, става, отива към него и се прегръщат. Мъжът я целува страстно и любопитното е, че в прегръдките му Дона Анна почувствала трепет, какъвто никога не била изпитвала преди. Не е ясно защо, но тези целувки са толкова различни, толкова нови, толкова хубави, че Дона Анна се изплашила, отваря очи и търси погледа на Дон Отавио и неговата нежност. Но не го открива. Мъжът носи тъмна маска на лицето си. А на главата си качулка, която го скрива.

– Дон Отавио! – казва Дона Анна.

Но мъжът не отвръща нищо, опитва се единствено да я притисне отново до себе си и да я целуне. Тогава Дона Анна се вцепенява и повтаря с по-висок глас:

– Дон Отавио!

Но мъжът отново не отговаря. Изплашена, Дона Анна се отскубва от обятията му и се развиква:

– Кой сте вие? Аз не ви познавам. Кой сте?

Мъжът се оглежда наоколо, смотолевя нещо тихо и се опитва да избяга. Тогава Дона Анна се нахвърля разгневена върху него и с едната си ръка посяга да свали маската му.

– Кой сте вие? – продължава да крещи.

– Кой съм аз, няма никога да научите – отвръща й мъжът с глас, който тя не познава.

Дона Анна застива изумена. Помисля за онези целувки, за онези силни ръце и за устните на онзи мъж, които толкова й били харесали, и почувствала, че умира от срам и от гняв.

– Защо го направихте? – пита го тя.

– Защото сте тъй красива, моя Дона Анна – отговаря мъжът.

Изрича го с такава усмивка, с такава арогантност, че Дона Анна в този момент побеснява от гняв.

– Негодник! – започва да крещи, сграбчвайки мъжа като обезумяла, в опит да изтръгне наметалото му и да свали проклетата му маска.

Мъжът се старае да я отблъсне, но тя се съпротивлява, остава вкопчена в него дори когато той излиза от стаята, като реди ругатни, и хуква надолу по стълбището в търсене на изход, през който да избяга.

– Вие сте обезумяла – казва й с тих глас, – млъкнете или ще разбудите цялата къща.

Но тя не престава да вика през сълзи, да се вкопчва в него и да се опитва да го спре.

– Няма да избягате така, не може да се измъкнете така! – нарежда тя и никак не се притеснява за скандала и за прислугата, която щяла да излезе от стаите си, и за хората, които ще я заварят така, разплакана и вкопчена в някакъв мъж, когото дори не познава. Не я вълнува нищо, интересува я единствено да научи кой е този мъж. Затова, с последни усилия и с последен вик, се хвърля с ръце към лицето му, успява да докосне маската и почти да я изтръгне, когато от пустото и тъмно стълбище чува ясен, дълбок и решителен глас да казва:

– Оставете незабавно дъщеря ми!

Баща й. Командорът. Стои изправен в долния край на стълбището и стиска шпага в ръка.

Откъс:

– Братя ли??– пита Дон Жуан на следващата сутрин, когато Лепорело му разказва всичко.?– Дона Елвира има братя? Докато му помага да се облече, Лепорело му обяснява, че братята са двама, и доколкото изглежда, пристигат на кон, придружавани от десетима наемници. Общо правели дванайсет. Твърде много, за да реши да се бие с тях. Така че възможностите били две – или да избяга незабавно, или да остане там и да се остави да бъде накълцан на парчета от банда свирепи и кръвожадни наемни убийци.
– Мисля, че ще избера първата?– казва Дон Жуан, докато му нахлузват ботушите.
– Отличен избор?– отвръща Лепорело, който вече е приготвил два коня, пред входа на замъка. Потеглят светкавично като ракети, които по онова време не съществували, естествено, идеята е да стане ясно. Планът бил да напуснат града и да се укрият за известно време в някое селище в провинцията. Само че по едно време, докато прекосяват площада, Дон Жуан вижда от една църква да излиза някакво траурно шествие и това предизвиква любопитството му и го кара да спре. Лепорело го подканя да тръгват, защото губят време, но той не му отговаря. Остава там известно време да гледа, сякаш търси нещо. И накрая, изглежда, го открива, тъй като слиза дори от коня и подавайки юздите на Лепорело, му казва:
– Почакай ме, трябва да ида да поздравя един човек.
– Господарю, струва ли ви се, че моментът е подходящ да ходите на погребение?
– Това не е чие да е погребение, Лепорело. Мъртвеца го познаваме.
– Наистина ли?
– Погледни хубаво?– казва му Дон Жуан и след това се запътва към църквата.
Лепорело поглежда внимателно. Вижда нещо, което предпочита да не вижда.
– Това е Командора?– казва с разтреперан от страх глас.?– Това е погребението на Командора! Господарю, да се махаме оттук, моля ви!?– започва да крещи.
Но Дон Жуан не може да го чуе, вече е наближил църквата и проправяйки си път сред хората, се озовава пред Дона Анна. Тя е там под ръка с Дон Отавио, великолепно облечена в черно – над очите й се спуска черна воалетка, кожата й е снежнобяла и на този фон устните й блестят яркочервени. Един по един хората отиват при нея да поднесат съболезнования и утеха. Тя се усмихва тъжно на всички, много изискано. Докато не идва редът на Дон Жуан. Спира първо пред Дон Отавио, като го поздравява с лек поклон. После се обръща към Дона Анна.
– Представям си какво е трябвало да изживеете тази нощ?– казва й той.?– Но имайте вяра, баща ви рано или късно ще бъде възмезден.
Тя кимва любезно с глава и му подава ръката си, която е с черна ръкавица. Той се навежда и докосва с устни ръката й, много благовъзпитано и строго. Но докато се изправя, взира се в нейния поглед и с тих глас, шепнешком, й казва:
– Разчитайте на мен, бих направил всичко за вас, прелестна Дона Анна.?– И след това светкавично изчезва сред тълпата. Казах ви, да изчезва е нещото, което прави най-добре. Не минал и миг, когато Дона Анна се обръща към Дон Отавио и го пита тихо:
– Кой беше този мъж?
– Дон Жуан, граф, мисля. Пристигнал е наскоро в града.
Тя трепери. Притиска се още по-силно в ръката на Дон Отавио и му казва:
– Той е. Той уби баща ми. Разпознах го.
– Но Дон Жуан е благородник, не е възможно да е бил той?– отвръща Дон Отавио.
– Казвам ви, че е той.
– Откъде знаете??– пита Дон Отавио.
– Начинът, по който ме гледа. И гласът. И устните. Той е.
– Устните ли??– пита слисан Дон Отавио.?– Какво знаете вие за неговите устни? Дона Анна го поглежда в очите.
– Наистина ли искате да знаете?
Дон Отавио е сдържан мъж, дори малко прекалено сдържан.
– Не съм съвсем сигурен.
Дона Анна му се усмихва. Вече не е бледа както преди. Обръща се към площада, тъкмо навреме, за да види в далечината Дон Жуан, който в галоп изчезнал в една уличка.
– Сега, когато знаете кой е виновникът, ще отмъстите ли за мен??– пита Дон Отавио.
– Заклевам се, съкровище мое.
– Добре. Тогава защо не го последвате??– пита Дона Анна. Дон Отавио бил сдържан мъж, дори малко прекалено сдържан.
– Мислех по-скоро незабавно да ида в полицията да съобщя. – отвърнал. Сторил му се подходящ този отговор. Дона Анна го поглежда както би погледнала чорап, падащ от небето в супата й.
– Внимавайте да не се нараните?– казва тя.