Свободно време

Роман за пътуването към миражите на любовта

„Рай друг не чакай. Записки на Корабокрушенеца“ – Антон Баев

13.02.2014г. / 11 36ч.

Аз жената

Роман за пътуването към миражите на любовта

За автора:

Антон Баев е автор на романите „Американци“ (1997) и „Белези от българин“ (2006), на книгите с разкази „Жени и планети“ (2005) и "Victor Bulgari" (2010); на поетическите антологии „Целият свят и други апокрифи“ (2002), „Даровете на света. Нови апокрифи“ (2004) и „Дневник на Корабокрушенеца“ (2012). Написал е още книгата с фрагменти „Ноев ковчег“ (1999) и монографията „Иван Пейчев [Романтична формация. Романтически мотиви]" (2010) – докторска дисертация на автора.

За книгата:

Роман за изгнаничеството и възможното завръщане. Роман, който разказва историята на лудостта и любовта. Роман за съпротивата срещу лъжата, за надеждите и краха. Роман за пътуването към миражите на любовта.

„Рай друг не чакай“ продължава романовото време от „Американци“, но героят Виктор Булгари този път се оказва емигрант в собствената си родина.

Откъс:

Ноември 1996 г.

Всичко тръгна от една обява във вестника.
Бях на 33 и приключил с пътешествията в живота си. Имах жена, дете и малък апартамент, купен с кредит, който току-що бях изплатил.
Като че ли това бе всичкото, което бях постигнал. Трите ми стихосбирки събираха праха в библиотеките. Нямаше ги в буксайтовете на Интернет.
Мисля, че това ме накара да започна да се превеждам сам. С изненада открих, че стиховете от Ездачът, нощта и пустинята звучат по-добре на английски. После и това ми омръзна.
Моето американско приключение беше зад мен и нямах никакво желание да пътувам повече. Светът не можеше да ме предизвика отново и се хванах, че си повтарям един стих на Сандрар: Бих искал аз, бих искал вече никога да не пътувам. Подобни желания са чести в поезията. В случая обаче го бе написал може би най-големият мистификатор и пътешественик в литературата – Блез Сандрар. Това го правеше необикновено и вероятно искрено.
Струва ми се, че развивах някаква фобия към пътуванията. Имах чувството, че ще ми се случи най-лошото, като например да припадна, да спукам язва или да умра от зъбобол.
Дори пътуванията до вестника – дори те ме изнервяха. Когато бях зад волана, се улавях, че ругая всички на пътя. Но се страхувах да ходя пеша. Клаксоните и светофарите, очите на минувачите ме разтреперваха и имах чувството, че ще загубя съзнание точно когато пресичам зебрата.
Не можех да си представя да се кача в автобус и за една спирка. Това си бе направо Виа долороза. Да гледаш лицата до теб, дланите, увити около лоста за придържане, потта под мишниците, а отвън други лица, също готови да се качат, да се натикат, да се наблъскат в поредното си мизерно пътешествие до собствения дом, до собствената работа.
От системното прекаляване с алкохола пък бях вдигнал и долната граница. Когато двете се съберяха, направо изтръпвах, сякаш виждах края на света. Той обаче все се отлагаше. Вместо това сърцебиенето и световъртежът се бяха превърнали в нещо като второ аз.
Не закъсняха и първите пристъпи на нервни припадъци. Веднъж загубих съзнание и се строполих в банята, докато пикаех. После дълго време се страхувах да заспивам. Бях сигурен, че няма да се събудя.
Изглежда, имах нужда от почивка, но просто не можех да почивам. Не можех да се изключа, да извадя щепсела, да не мисля.
Успокояваше ме само водата. Можех с часове да седя на плажа или на брега на някое езеро. Сигурно защото съм воден знак.
Обаче се бях отказал да плувам дълго, нещо, което винаги съм обичал. А да вляза в лодка, беше изключено.
Предполагам, че от това най-много страдаше тригодишната ми дъщеря. Обяснявах й, че е още малка за виенско колело, а истината бе, че аз не можех да се кача с нея.
Можех да й купя захарно петле, захарен памук или къщичка от захар. Но не можех да я кача на въртележката.
Не и на въртележката.
Тогава попаднах на обявата.

Понеделник

Беше съвсем обикновена, сбутана в рубриката Разни. Обаче аз четях точно такива. Едрите карета ме дразнеха. Зад тях стояха повече пари, което означаваше, че услугите им са по-скъпи. Освен това измамниците обичаха едрите карета.
Лайф Чойс. Йист Уест Интернешънъл.
Беше времето на фараоните. На книжните пирамиди.
Египет възкръсваше в ценни книжа. Кавърверсията на Антоний и Клеопатра се въртеше по кината.
От собствен опит знаех, че малката обява върши повече работа. Най-изгодно например се намира автомобил от ръка. Бях сменил три все по този начин. По време на голямата криза при Виденов пък продавах велосипеди на старо чрез обяви.
Идеята ми хрумна изведнъж, докато редактирах статия за цените на горивата. Лъвът се готви за скок, този филм ни го прожектираха сутрин, обед и вечер. Лъвът скачаше от пропаст на пропаст, а ние, ужасени, викахме от дъното.
Хората разпродаваха масово автомобилите си. Които се усетиха първи, им взеха парите. После цените им се сринаха, улиците опустяха и градът можеше да бъде прекосен за десетина минути, ако имаш бензин. Ако си на трибуната на императора, а не прост гладиатор, хвърлен гол на арената.
Дори Е-80 беше празен. Не можеше да се разминеш с повече от десет коли през целия път от Пловдив до София. Обикновено същите десет се повтаряха и на другия ден. Аз пътувах, натоварил по три-четири велосипеда върху багажника. На Костенец полицаите ме бяха запомнили и вероятно отписали като луд. Не ме спираха, само си махахме през заледените стъкла, преди да вляза в тунела.
Все пак хората трябваше да пътуват. След месец щеше да дойде пролетта, поне седемнайсетте мига от пролетта ни бяха в кърпа вързани, а как можеш да се придвижиш на по-голямо разстояние през пролетта на Виденов освен като китаец? Само на велосипед. Дори Щирлиц не можеше да излезе от този капан.
Новите бяха от сто долара нагоре, а заплатите се движеха между 5 и 15. Ето как се роди Употребявани велосипеди.
Приключих начинанието три месеца по-късно с около 300 долара печалба. Всъщност краят дойде съвсем естествено. Доларът се успокои, после падна от три на две хиляди лева и хората отново запалиха автомобилите си.
Виденов си отиде. Употребявани велосипеди също.
И слава богу! Амбулантната търговия не ме съблазни, а може би и аз нея. Беше ми писнало да се разправям с крадци на дребно и пребоядисани колелета. Беше ми писнало да ги товаря и разтоварвам, да им помпя гумите и да обирам луфта на веригата, да им натягам спирачките и да слагам фар и динамо.
Във всеки случай вече знаех какво да очаквам от една обява. Не беше нужно да прозвънявам десетина, за да уцеля необходимата.
Тази обаче бе особена: Психоанализа – намерете себе си.
10:29
Мисля, че мога да го кажа: скиталчествата на духа опустошават. Най-добре се чувстват хората, които не мислят. Не иронизирам, по-скоро тъгувам по изгубения примат.
Да родиш, без да се замислиш, е повече от това да родиш нещо измислено. Нали така?
Ние обаче живеехме в измислицата, наречена край на века. И за да стане още по-голяма, тя съвпадаше и с края на хилядолетието. Ужасът на Последните дни. Прибавете към това и измислицата на Изтока, мистиката на поредния му грандиозен преход, сякаш не всичко е преходно, суета сует, всичко е суета. Обаче никой не иска да мине за преходен, не може да си представи, че ще остане в миналия век, в миналото хилядолетие. Това е кризата на духа, която разяде века ни, изхвърли го през центрофугата като износено бельо.
А ние в старите си парцалки не можем да повярваме, че идващите голишарчета ще ни надминат. Готови сме да ги унищожим при първия сигнал, че са по-надарени.
Нашият век програмира идеята за тоталното унищожение, тръгнал с един фатален Титаник и клонирал последния Армагедон.
Ние живеехме, отричайки се непрекъснато от миналото си и ужасени от чуждото бъдеще – в едно самоубийствено настояще без минало и бъдеще.
Мултимедиите и Интернет бяха двете риби, с които Исус все още хранеше света. Неистовият глад за новини изместваше оглеждането в себе си. Сякаш случилото се на другия край на света имаше по-голямо значение от случилото се днес с детето ти в училище или на улицата.
Вълните на непоправимото ни връхлитаха и ние изхвърляхме с водата и бебето от коритото.
Беше ли това наистина глад за информация? Не бе ли просто страх да не останеш извън играта? Страх да осъзнаеш, че си преходен като водата в коритото? Умий ме с водите си, превържи ме с очите си! Превърни ме в дете!
Копнежът е домът на изгнаника. Глобалната мрежа му отнемаше този дом. За какво бе тя тогава? Нима можеше да направи света по-близък, като клонира информация?
Не, тя можеше само да ускори приближаването на края. Истерия по края, параноя по новото.
Или всички ние сме параноици, или сме отдавна мъртви. Кое да изберем? Можем ли да избираме?
Империите умират, когато развият комуникациите.
11:15
Аз бях на точното място в подходящото време.
Работех за третия по тираж вестник в страната и вероятно съм се чувствал на моменти горд, че и с мои усилия Метро се бе изкачил на стълбичката на призьорите. Всъщност никога не съм гледал на работата си особено сериозно.
Масовото произвеждане на новини е една от измислиците на века, която трябва да задържи мислите на максимален брой хора в настоящето. Отвъд миналото и преди бъдещето. Илюзията, че медиите са коректив на властта, е за гаргите. Или за изгнаниците. Когато пожелаеше, властта се коригираше чрез медиите.
Впрочем хората го усещаха и затова едни от най-четените страници във вестниците бяха тези с обявите – със собствените им обяви.
Бюрата за събиране на обяви бяха разпръснати из целия град. Имаше и в по-големите селища на областта. Можеха да се диктуват и на импулсен телефон.
Освен текста се изписваше името и адресът на подателя. Той носеше отговорност и за истинността на обявата. Особено в рубриката за интимни запознанства. Не беше рядкост отхвърлен слагач да отмъсти на момичето, като пусне обява с нейните координати в графа Анални девственици, Секс с рускини или Шведски тройки. Това развеселяваше репортерите и ако не бяха етичните задръжки, си беше направо новина за жълтата страница.
Репортерите са нещо велико заради пълния си непукизъм. Точно обратно на редакторите. Веднъж едно момиче ме попита какви качества трябва да има, за да се пробва за репортер.
„Нахалство и никакви скрупули“ – отвърнах.
Тя се отказа.
Това е истина. Колкото по-малко задръжки имаш, толкова по-добър репортер ще излезе от теб. Особено ако имаш задник да си на линия по 12 часа в денонощие.
Човек, който много мисли, не може да реагира на мига. А всичко е в мига. Въпросът е безсмислен, ако не е зададен, докато събеседникът не го очаква. Въпросът трябва да го свари неподготвен, да го ковне в черепа. Ако не си способен на такива въпроси, по-добре се пробвай другаде.
Например за редактор.
Репортерите са дърводелци, редакторите – дървояди. Накрая от дъската не остава нищо.
Винаги съм обичал репортерите. Редакторите трябва да обичат репортерите. Обратното не е задължително.
Бащата на Исус е бил дърводелец. Господ е дървояд. Кой е обичал повече Мария?
Ерих Фром казва, че човек има само алтернативата между това да причини страдания или на себе си, или на другите. Е, репортерите причиняват страдания на редакторите, а редакторите си причиняват страдания сами.
Редакцията е нашата Богородица.
14:17
Обикновено ходех в редакцията на Метро около 9. До 11 изчитах всички възможни вестници. Отбелязвах си наум пропуснатото и на хвърчащи листчета надрасквах теми за деня. После идваха репортерите и се започваше с измислянето на новини.
Правенето на новини е до голяма степен работа на въображението. То, разбира се, се износва бързо. Може би затова инсултите са болестта на редакторите.
Редакторите трябва да знаят повече от това, което се пише, а репортерите трябва да пишат всичко, което знаят. Това е разликата в етажите.
Всъщност да правиш новини, е като да извършваш първородния грях всеки ден. Писанието не казва колко пъти Адам се е сношавал с Ева. Новината трябва да клейми някого, да го изнудва, изнасилва, убива. В Райската градина няма новини. Новините са винаги на изток от рая.
Хората искат да знаят, че около тях ври и кипи, дори когато са убедени, че не става нищо значимо. Това е принципът на виртуалната гилотина. Медиите се крепят на параноята на обществото.
Най-лесно е да превъртиш от гледане на телевизия и четене на вестници. Вместо с леген на главата Дон Кихот днес ходи с лаптоп в чантата и джиесем в джоба.
Винаги има неща, които минават за новини. Когато го няма събитието на деня, измислях нещо и исках репортерите да намерят по три източника, които да го потвърдят или отрекат. Източници винаги се намират. Уловки също.
Вестниците могат да говорят само ако хората ги слушат. А те още ги слушаха.
Какво е топновина? Обикновено тази, от която можеш да изстискваш вода поне седмица. На един всекидневник му стигат 50 топновини за цяла година. Останалото е пълнеж за сандвича, наречен информация.
15:45
Е, може ли един сандвич да бъде независим? Разбира се, че не. Той трябва да е вкусен и добре опакован!
Не си мислете, че се майтапя. Той трябва да се продава. И то бързо. И то топъл. Новините са нетрайна стока. Най-нетрайната.
Майната й!
Щом няма вяра, няма и богохулство. Медиите се крепят на тази максима.
Вярвайте в онова, което не изисква доказателства! Обичайте онзи, в когото вярвате! Видимото е лошо копие на невидимото, защото кръстовете са еднакви, но жертвите са различни. Ora pro nobis!
От две години бях най-високият в йерархията на редакторите в Метро: нещо като старши треньор. Това е ветровито място. Могат да те бутнат и от трибуните, и от терена. За предпочитане е от трибуните.
Един редактор винаги трябва да е готов да сложи екипа и да слезе на игрището. Да има въздух поне за едно полувреме. Репортерите си умират да му гледат сеира, ако им позволи.
Ако от трибуните му покажат вето.
И така: аз бях окачил калеврите на пирона, но изтривах праха им поне веднъж седмично. Тъкмо бях приключил с това занятие, запалих цигара и се загледах в обявите, когато я фокусирах. Психоанализа беше изписано с малки букви, а НАМЕРЕТЕ СЕБЕ СИ – с главни.
Може би от това ставаше добра история.
Може би.

Вторник

Жена ми бе дежурна и аз използвах случая да ударя едно на крак.
Напоследък дежурствата й в телевизията зачестяваха. Това се случва винаги когато се сменя властта или партньорът.
Бяхме подкарали деветата година на брака и властта нямаше нужда от смяна.
Щом съм бил на 33, значи тя е била на 27. Мисля, че такава е била и разликата между Исус и Магдалина. Шест години е добра разлика за всяко разпятие.
Беше започнала да си боядисва косата и си слага сутиен. Керемиденочервено. Добре й стоеше – почти естествено.
Сигурно голямата любов свършва с първото боядисване.
09:09
–Да започнем от обявите, получени вчера – казах на Таня.
Тя беше момичето за малки обяви. Набираше ги, сортираше ги и следеше за грешки. Беше малка като самите обяви и дискретна до срамежливост. Може и да съм се лъгал. Често се лъжа в жените. Особено в 19-годишните.
На такава възраст жените обичат само себе си, още не искат да обичат, а да бъдат обичани. При мъжете е обратното: най-влюбени са юношите.
Фройд казва, че който е влюбен, е смирен. Или той греши, или аз не съм се влюбвал отдавна.
Беше се загледала в мен, очевидно съм мълчал прекалено дълго. Поръчах кафе и джин.
Шофьорите събираха хартиените купчета от пунктовете за обяви всеки ден около 4 следобед. После ги донасяха в редакцията. Таня трябваше да свери дали броят на думите в обявата отговаря на платеното по квитанция. Ако думите са повече от сумата, обявата се задържаше и се пускаше след доплащане. Така се изключваше възможността момичетата от пунктовете да прибират от парите.
–Добре – съгласи се Таня. – Утре ще я имаш на бюрото.
Отпи от кафето. Керемиденочервените й устни се отпечатаха по ръба на чашката. Стори ми се, че това е най-малкото, на което бе съгласна.
Глътнах малкия джин и станах. Бях й благодарен, че не ме попита за какво ми е талонът на някаква излязла вече обява за психоанализа.
22:13
Когато се прибрах, нея още я нямаше. Извадих бутилка джин от хладилника и отлях една доза. Запалих цигара и включих телевизора. Там също я нямаше. Последните за деня новини бяха минали и превключих на някакъв спортен канал. Позяпах малко футбол и си отлях още една доза.
Минаваше дванайсет и наистина се притесних. Отгоре на всичко беше и с кола.
Звъннах на портиера в телевизията, но той каза, че дежурният екип отдавна си е тръгнал.
–Колко отдавна? – попитах механично.
–Още към седем – отвърна гласът в слушалката.
Изглежда, съм затворил, защото отидох до кухнята за цигари. Върнах се в хола с чаша в ръка. Звъннах до бавачката, където спеше детето при дежурства. Не беше се обаждала.
„Тя винаги се обажда, тя винаги се обажда“, казах си. Усетих се да пребледнявам, а пръстите на ръцете ми да се подуват. Халката на безименния изведнъж ме стегна. Представих си я около врата ми. Издрънча и се търкули по паркета.
„Сигурно съм я свалил“, помислих, когато се скри под фотьойла. Не се наведох да я търся.
Бях забравил да попитам за колата. Набрах отново номера на портиера. Стори ми се сънен. „Нормално да е сънен в 1 след полунощ“, казах си.
След малко ми отвърна, че колата й е там – на паркинга.
Това ме разтрепера. Видях себе си отвисоко.
Не бях го изпитвал поне от година.
23:45
Случвало ли ви се е да лежите на операционната маса и да гледате тялото си откъм лампите на тавана, леко под ъгъл? Мисля, че така Господ гледа на собственото си творение, когато е силно разочарован от него. Да реже ли отново? Да сглобява ли? Или направо на боклука?
Господ е халогенната лампа в спешна хирургия.
Не ми изхвърляйте червата, сестро!
Някакви копелета ме бяха заплашили с убийство. Бях правил разследване за парите от проституцията в града. Написах повече от това, което трябваше. Написах, че една от сестрите се е разприказвала.
Не беше така, но онези се вързаха. Излязоха от анонимност. Това вбеси босовете им. Босовете се ядосват, ако в историите влязат имена. Играта загрубя. Уж това целях със статията, а се оказах неподготвен.
Всъщност играта винаги е груба, но го усещаш, когато се напъхаш в нея. Бях се напъхал.
Като пета в чорап.
Като длан в ръкавица.
Дяволите да го вземат!
01:12
Но не ми бяха звънили вече цяла година.
Първата заплаха дойде по служебния ми телефон. Мъжки глас ми съобщи, че ще ме кълца на парчета и че сам си знам защо. Отвърнах му, че знам, и затворих.
Телефонният тероризъм е любовницата на репортерите. Трябва да й свикват.
Бях забравил за обаждането, когато след няколко дни ми позвъни редакторът на Нощен експрес. В нашия бранш злобата вирее най-силно. Репортерите обичат да се псуват, а редакторите – да си скърцат със зъби. Нищо лично, обаче не съм сигурен откъде идва. И спортистите са на показ, но там е друго. Победеният има шанс на следващия старт. При нас следващ старт няма. Провалиш ли се – край. Гилдията те изхвърля. То е по-страшно, отколкото да те изхвърли собственикът.
Влезеш ли в устата на репортерите, по-добре си сменяй професията.
С Камиларов се поздравявахме на улицата, но не бяхме близки. Даже не сме разменяли повече от две-три реплики. Редакторите са затворени копелета. Затова се учудих, че ми предложи среща и добави – в мой интерес било, не било за телефон.
„Сигурно ми носи даровете на данайците“, казах си, но отидох на срещата. В нашия занаят срещи не се отказват. По това си приличаме с проститутките.
Винаги чупеше пръсти, когато говореше с някой извън кръга на подчинените си. Изговаряше думите бързо, почти слято. Трябваше да го гледаш в устата, за да разбереш какво казва.
Думите наистина изпотяват редакторите. Това е професионално изкривяване, нещо като високото говорене, което удря всяка даскалица със стаж.
Александър Камиларов имаше стаж и бе влизал на няколко пъти в Троя. Жертвоприношенията му бяха пищни и това отнемаше от енергията му. Защото, както казва Платон, обикновеният човек трябва да принася на боговете умерени дарове. Александър се оливаше, оригваше и оповръщаше всеки път с еднакъв ентусиазъм.
Каза ми, че трябва да се покрия някъде. Къде – не знаел, но далеч от града. За колко – също не му било дадено да разбере.
Скапан данаец! Представих си го как чука някоя начинаеща репортерка. С малките си потни ръчички й обяснява как да държи мишката. После й вкарва малкия си, като изрисуван на гръцка ваза, пенис. Homo erectus, вазата става на парчета.
Всяка история е парчета от вазата.
Камиларов изпука с пръсти.
Някакви копелета отишли при него и му разкрили целия план. Първо щели да ме овалят в катран и перушина, а после да ме кълцат до припадък.
–Като бифтек – избръмча Александър.
–И защо пък ще уведомяват точно теб? – попитах невъзмутимо, отпивайки от разредената водка в Клуба на репортера.
Той се доближи до ухото ми.
–Защото искат и аз да участвам! – Почти усетих потната му буза.
–Ти да участваш? – извиках, изумен.
Сервитьорката се обърна рязко към нас и едната й цица едва не изскочи от изрязаното почти до зърната деколте. Помислих си, че колегата е превъртял от редактиране на криминалната страница. И без това вестникът му почти не печаташе други истории.
–Готови са да дадат много пари за реклама под формата на спонсорство. Само да дам публичност на акцията им. Нали знаеш, че което не е писано, не е станало! – процеди Камиларов. – Не искам никъде да споменаваш, че съм те предупредил. Отказах им, но те са опасни.
–Айде стига, бе! – ухилих се аз. – Благодаря ти!
Докато се прибирах, си повтарях Борхес: Не можем да вярваме в рая, но пък вярваме в ада.