Свободно време

Продължението на „Български психар“ се казва „Хрониките на Звеното“

„Хрониките на Звеното“ – Андрей Велков

08.04.2015г. / 17 36ч.

Аз жената

Корица: Издателство "Колибри"

Излезе дългоочакваното продължение на бруталния екшън роман „Български психар“ – „Хрониките на Звеното“.

Място на действието е съвременна България, сюжетът прелива от батални сцени, коварство и интриги, а умопомрачителният финал превръща читателя в неволен съучастник на екшъна. Още по-шеметно, обсебващо и сурово, продължението на „Български психар“ е на път да взриви всички представи за жанра.

Андрей Велков е роден в София и често пребивава в съмнителната си мордорска резиденция. Завършил е политология и маркетинг, а като автор се легитимира с третата си „специалност“ – улично право от Големия университет на живота. Интересите му са толкова разностранни, колкото цветист е езикът му, но тайната му страст е литературата.

Любопитно:

Поднасяйки една чудовищно реалистична история на езика на улицата, романът „Български психар“ се превръща в истински феномен в България. Очаква се и продължението да бъде прието по същия начин и да пожъне пазарен успех и медиен интерес.

Книгите на Андрей Велков са адресирани към почитателите на по-твърдата и динамична литература, а сюжетът е вдъхновен от родната действителност и личния опит на автора. С неподправено чувство за хумор той описва перипетиите на главния герой в казармата, студентския живот и неговото „издигане“ в света на организираната престъпност.

Още с излизането си „Български психар“ провокира разгорещени дискусии и скандализира очакванията на „по-благочестивата“ публика. В същото време авторът е засипан с възторжени отзиви и въпроси относно прототипите на героите и евентуално продължение на „приказката“. Заслуга за това любопитство има ефектният финал на книгата. Насърчен от експлозивните реакции, Велков решава да разнищи миналото на Звеното, избирайки друг ракурс към събитията във втория роман. Резултатът е повече от убедителен:

„Още повече кръв. Още повече насилие. Още повече уличен език. Просто прекрасно!“
Козлодуй Екзаминър

„Кървава приказка за възхода на четири квартални момчета, които създават свои правила по пътя си към върха. Или какво се случва с идеализма и големите надежди, когато срещнат суровостта, безпътицата и абсурда на местната действителност.“
Перник Кроникъл

„Чисто удоволствие! Без никакви претенции или пози получаваме още една порция от същото, плюс отговорите на някои въпроси, засегнати в „Български психар“.

Екшънът е безмилостен от първата до последната страница. Брутални сцени и брутални схеми – любима комбинация!“
Враждебна Рийдър Ривю

Откъс:

Варела седеше на паянтов стол в тясната кухня на апартаментчето, вперил сивите си очи в хлипащата жена, и периодично отхапваше от парчето наденица, което държеше. Докато дъвчеше, мляскаше. Дясната му кубинка, много обичаше да ходи с кубинки, потропваше ритмично върху гърба на проснатия на пода мъж. Варела го беше препарирал, когато мъжът бе пробвал да го напсува. Точно стигна до „Ш'ти еба пичк...", и падна, защото тупаникът на самбиста напомняше на Майк-Тайсъновия, поради което така и не се разбра кого от роднините му щеше да адресира – леля му или майка му. Бааам! – и под масата.
Причината да се озове в това апартаментче, което се намираше в сив и безличен осеметажен блок зад реката, близо до оркската махала – само едни влакови релси деляха Квартала от гетото, – бяха тефтерите на Плъха, които Пешо след неколкодневно безрезултатно мъчене най-после беше успял да измъкне. Та в онзи ден, точно когато ги беше захвърлил отворени на масата в офиса, Минчо Химика се появи от подземното си царство и минавайки покрай масата на път за ресторанта, където възнамеряваше да хапне поредната порция дроб сарма – любимото му ядене, толкова я обичаше, че можеше да я яде непрекъснато, – се загледа в единия отворен бележник и след неколкоминутно взиране учудено възкликна:
– Еййй, от години не съм го виждал този тъп шифър. Направо го бях забравил.
Пешо, който жадно пиеше вода, след като беше набил серия гяку цукита на закачената на шведската стена макивара, се обърна и попита:
– Какво каза туку-що, Минчо, копеле?
– Казвам, че тук пише нещо, с код е написано... – измънка смутено Минчо.
– Какво е написано бе, пич, ти разчиташ ли го това? Защото аз нищо не вденах, а не е да не се пробвах...
– Ами то е лесно, с ключ се разчита, помня го, щото един наш даскал по математика ни го беше показвал в кръжока като пример, доста е популярно, ама трябва да знаеш ключа де, иначе е сложно...
– Ааа, с ключ значи, евала, щото се мъчих като грешен дявол сто часа и нищо не измислих – ухили се Пешо. – Ами я тогава хвани ги тези тефтери и ми преведи на български каквото можеш, ако обичаш.
– Ама... бях тръгнал да хапна нещо, че после имам да приготвям едни хапчета... – плахо се опита да възрази Минчо.
– Хапни, хапни, а после вземаш тефтерчетата и превеждаш, хапчетата ще почакат. Ако някой ти дава зор, кажи, че аз съм ти дал по-приоритетна задача – с разбиране към ситуацията се отзова Петър, щастлив, че си имат истински, придворен, техен си жив гений в подземието.
И така Минчо разкодира каквото можа от тефтерите на Плъха; там имаше много имена, много цифри, на последната страница – и адрес, а адресът беше този, на който в момента Варела похапваше наденица, стъпил върху припадналия отворко.
– Престани да цивриш, патко, наду ми главата! – Варела спря да дъвче и запали цигара. Огледа се за пепелник, не намери и придърпа една мърлява чинийка, за да си тръска в нея. Оказа се, че освен мърлява чинийката беше и лепкава. Избърса се гнусливо в покривката. – Престани да ревеш бе жена, спокойно, ей сега ще се оправи твоят човек, леко го праснах, той си е виновен, виж как грозно псуваше... Я ми налей една чаша вода, налей си и на теб и я изпий, за да се успокоиш...
Жената продължи да реве и Варела рязко й кресна:
– Ставай и давай вода, паткоооооооооо...
Ревлата се сепна, стана и отиде до мивката, където доста неуспешно, с треперещи ръце, започна да налива водата. Подаде първата чаша на Варела, но той я спря с жест и й заповяда:
– Пий първо ти, две чаши изпий дори! На екс ги изпий! Да се кротнеш и да спреш да ревеш, защото започваш да ме нервираш, а т'ва не е хубаво, честно ти казвам.
Мацката изпи една чаша и боязливо подаде другата на Варела. Ревът й беше преминал във фаза затихващо плачене с елементи на подсмърчане. Той взе мърлявата чаша, остави я на масата до чинийката пепелник, усмихна й се, пробвайки да изглежда искрен, и издиша струя дим към полуотворения прозорец.
– Виждаш ли колко си по-хубава като не ревеш. – Лъжеше я, пачата изглеждаше трагично с този разтекъл се грим.
Тя опита да се усмихне, но не докара усмивката особено сполучливо. По-скоро се озъби, но поне спря да реве.
Варела сметна, че гледката на кривата й ограда е по-приемлива от звуците, които издаваше досега, и й се озъби обратно на свой ред.
– Я да направиш по едно кафе, на гости съм дошъл все пак...
Вече почти спряла да подсмърча, тя плахо попита:
– Може ли една цигара?
Варела й подаде кутията и после кавалерски й запали. С димящата цигара в уста тя започна да бърка из шкафовете и скоро сложи на котлона най-голямата и най-мръсна кафеварка, която той някога беше виждал. И наистина беше голяма. Направо гигантска. Той запали цигара и за себе си, дръпна крака си от гърба на „спящия“ елемент, взе чашата с вода и я изля върху главата му. Това подейства безотказно, защото типчето се събуди и опита да мърда, но Варела пак го натисна с кубинката си, този път обаче стъпвайки на тила му.
– Пич, трай малко и не шавай. Имаш две опции в момента... Не мърдай, казах! Лежащият пак пробва да се надигне, но изяде силен шут в тила с петата на кубинката. Изпъшка и се смръзна.
– Не мърдай, май нещо не си държиш на главата, трай сега долу. Та както ти казвах, имаш две опции. Едната е да те джустирам пак и да те взема на разходка до мазето в Щаба, а това няма да ти хареса въобще, можеш да си сигурен. Другата опция ти е аз, ти и твоята бамбина... Как се казваш ти бе, хубавице неземна?
– Наталия, Наталия се казвам... – озъби се с кривите си зъби пак „хубавицата“.
„К'ви ли свирки прави тоя вампир“, мина през главата на Варела, но той бързо прогони тази ужасна мисъл и продължи:
– Та ние тримата заедно да пийнем сега кротко по едно кафенце, виж, то е почти готово май, и да си поговорим с тебе едно такова хубаво за едни бележници на нашия приятел Плъха и защо на теб ти пише адресът в единия от тях на последната страница, а? – Тези думи бяха придружени от още един шут в тила.
– Кафе, кафе, кафе ще пием, брато, стига ме рита – изпъшка човекът на земята.
– Добреее, пич, доообре, така те искам. Хубаво е, че си разбран и разумен. Айде ставай, сядай и започвай да пееш. Ето, кафето е готово. Сипвай, Наталийке, на мен с една идея мляко, без захар... Хайде ставай, пич, и гледай да не се объркаш нещо и да ми налетиш, щото жална ти майка...
Пичът се надигна с пъшкане и седна на един грозен стол. Гледаше лошо, но личеше, че не смее повече да се прави на мъж. Усещаха се тези неща. Наталия разля кафетата в три различни чаши със съмнителна чистота, доля малко мляко в едната и я подаде на Варела. Той й кимна да я остави на масата. Тя сложи четири лъжички захар в другата чаша, поразбърка я и я подаде на приятеля си. После се облегна на пералнята „Перла 05" – уред класика за квартала, а бе класика за цялата държава по-скоро, – пресегна се, отвори едно чекмедже и измъкна омачкан пакет цигари. Запали една и отпи от кафето си. Беше спряла да плаче и като изключим размазания грим и зачервените й очи, почти приличаше на нормална, леко позахабена домакиня – млада, но небрежно употребявана. С малко по-големи зъби. Като на Бисер Киров. Варела също запали цигара, присви очи към пребития пич и му каза:
– Искам сега, без много-много да те подканям, да започнеш да пееш кое, какво, кой и колко. Ама наистина ти препоръчвам да не ме караш да ти задавам много въпроси, защото ще се нервирам и ще ти направя дамаджаната мека. Ясен ли съм?
– А бе ти си ясен – изсумтя глупакът, – ама Плъха, като разбере, че съм му изпял далаверите, ще ми се стъжни...
– Забрави за Плъха, калитко, няма вече Плъх... Има ни нас, има ме мен... Започвай да пееш... Как ти викат първо ми кажи?
– Рачо се казвам, от Симитли съм.
Варела се разсмя и започна да припява:
– Ааа яяяяж ми, яяяяж ми кура, Сииимитли, ааа яяяяж ми кура, яяяяж ми кура, Симитлии... Чувал ли си я тая хубава песен...
На рачо не му пролича, че се е засегнал, явно беше свикнал да му пеят този шедьовър на запалянковското творчество. Сръбна си от кафето и измънка:
– Ама ти сигурен ли си, че Плъха е аут, брато... Щото, ако не си...
Не можа да продължи, защото Варела светкавично се протегна и му счупи носа с ляв прав. Рачо изстена и се хвана за лицето, между пръстите му рукна кръв, която започна да капе на едри капки по масата и на мръсния под.
– Патко, донеси някаква кърпа на твоя глупак, да не цапа пода с кръв. – Пресегна се и плесна леко Рачо по главата, разрошвайки мазната му коса. – Калитко, когато говоря, не приказвам, ясно ли ти е? Щом казвам, че оня харпун е аут, това значи, че е аут. И сега искам да ми кажеш много бързо какви са тези имена и тези цифри в тефтерите на Плъхоподобния? Съветвам те да започнеш да ми разказваш през следващите десет секунди, защото после този пешкир, който Наталийка ти подава, няма да те оправи, копеле тъпо...
Рачо се поизбърса от кръвта, която не спираше да тече, но започна да говори, явно се беше усетил иначе какво би му се случило:
– Баце, аз съм касиер на Плъха, ние сме братчеди, има ми доверие, рода сме, па и на мен ми се отдават сметките още от даскало, аз събирам парата от курвите, машинките и заемите... Те т'ва в тефтера са имената с цифрите. Малко шифър вкарах... – изплю кръв на пода.
– Какви курви, какви машини бе, пич? – сепна се Варела.
– Ми дай тефтера и ще ти обясна сичко, то е лесно. Само не ме трепай повече.
Варела му махна да млъкне, бръкна в джоба си и набра Иво, който му се падаше пряк началник в йерархията на „Звеното“. Иво отговори почти веднага:
– Казвай, Варел. К'во става? Върви ли там?
– Ами, Иво, върви, ама май се оказва по-дебела работата, отколкото я мислехме, защо не вземеш някой от братята и самите тефтери и не дойдете насам, май ще се наложи да пообикаляме.
– Колко по-дебела работа, Варел?
– Ами май много.
Иво не отговори почти половин минута, явно мислеше:
– Идваме след малко, в кой блок беше точно?
Варела видя през прозореца как сивата астра спря пред блока и се ухили, когато чу цветистите псувни на Силвестър, който се опитваше да се измъкне от колата, но човекът, който беше проектирал опела, определено не беше помислил, че в творението му един ден ще се возят такива мутанти. Леко нахилен, Иво търпеливо изчака Силвестър да приключи с гимнастиката и после двамата заедно влязоха във входа. Варела кимна на Наталия:
– Отиди да отвориш на момчетата, патко. Бързо, бързо...
Зъблата се изстреля в коридора да отвори, а Варела вкара един профилактичен задвратник на Рачо, чийто нос тъкмо бе поспрял да кърви.
– Ей сега, пич, ще ги хванеш тези тефтерчета и ще ни ги разчетеш целите, че нещо не можем да вденем – какво, защо, колко и кога...
Рачо, притиснал окървавения пешкир към лицето си, само изсумтя, но това не спря Варела да му забие още един зад врата. В този момент влезе Иво, следван от Силвестър, който небрежно държеше Наталия за косата с едната ръка и я побутваше пред себе си с другата. Жената беше пребледняла и очите й се въртяха в паника. Гигантът, сякаш усетил, че тя скоро ще припадне, прошепна в ухото й:
– Успокой се, моме, ние не 'апем. Я изприпкай до тоз голем хладилник и дай нещо да сгъна, че ми е пристъргало... – и уж леко я ускори в посока хладилника.
Наталия обаче за малко не се размаза във вратата, като едва запази равновесие в последния момент. Братокът както винаги не си знаеше силата.
Иво седна на масата до Рачо и погледна въпросително Варела. През изминалите дни след постановката с Плъха и завземането на територията му пичовете от „Звеното“ се сработваха все повече и повече като добре смазан механизъм и започваха да се разбират само с поглед. Схемата на Петър работеше безупречно, а екшънът само ускоряваше процесите по спойката на колектива. Както се пее в една песен, „Истинският мъж във война се ражда“. Иво и другите капитани спазваха демократичния принцип на Петър да не се афишират като шефчета, а да наблягат на ефективността и затова Варела директно подкара по същество:
– Оказа се, че Рачо е нещо като касиер на организацията на Плъхчо. Той води сметките, той пише в тези тефтери. Само че досега не беше разбрал, че вече има ново ръководство...
Рачо се опита да каже нещо, но пак си спечели един сериозен задвратник, който почти заби главата му в масата.
Варела продължи:
– Tа пичът каза, че всичко му е ясно, цялата схема демек, и спомена за курви, машинки, някакви заеми, някакви лихви...
Иво погледна въпросително Варела право в очите, пресегна се и запали цигара. Погледът му беше достатъчно красноречив: „Тоя Плъх не се ли занимаваше само с дрога?" Варела се ухили и вдигна рамене.
– Айде Рачо, започвай сега от първа страница на тефтер едно да ни обясняваш какво става. Ето, Наталия ще вземе лист и химикалка и ще запише твоите пояснения към тефтера – кой, кое, какво и къде, красиво и четливо. Нали можеш да пишеш четливо, Наталио? По-добре да можеш...
Наталия закима разбиращо, бръкна в едно чекмедже, извади молив и тетрадка и уплашено заобикаляки Силвестър, който, без да им обръща внимание, съсредоточено набиваше с лъжица някаква манджа от тенджерка (храната беше неговата църква), седна на масата до Иво и се приготви да пише.
Варела гръмна още един задвратник на Рачо и му каза почти нежно:
– Започвай да пееш, Симитли.
И Симитли започна да пее:
– Ами, начи, тук на първите страници са имената на свободнобръмчащите курви в Квартала и в околността, те ни цакат седмично. Чакай да си зема моя бележник, там пише и адресите...
Рачо говори някъде близо час, а Наталия записваше. Оказа се, че Плъха грам не беше толкова смотан, колкото изглеждаше, а Иво и Варела се сдобиха с имената, адресите и цифрите на всички негови „бизнес партньори“...
Иво стана и кимна на Варела да отидат в другата стая, която представляваше класическата за маломерните панелки кръстоска между всекидневна и спалня. Беше мърляво и запуснато, смърдеше неприятно на цигари, пот и развалена храна. Иво седна на продънен диван с цвят на бебешко повърнато и запали цигара.
– Ясене, това се оказа по-дебело, отколкото го мислехме. Ебаси Плъха, ебаси скритата лимонка...
Варела, когото рядко някой наричаше Ясен, също запали цигара и седна на прашния ръб на библиотеката, на чиито рафтове вместо книги бяха наредени буркани с туршия и кисело зеле.
– Ами, Ивак, няма лошо, мисля. Трябва да питаме Петър какво ще каже, и да действаме.
– Няма какво да питаме Петър, ясно е какво ще каже. Нали го знаеш какъв е – щом е казал да се оправяме, значи да се оправяме сами. Сами. Като мислене и организация, много ясно, ако стане напечено някъде и на някой му трябва помощ, той пръв ще дотича, знаеш го. – Огледа се за пепелник, не намери такъв и тръсна в стъклената чаша, която беше оставена на пода до леглото и която, съдейки по миризмата, май беше пълна с ракия. – Аз ще ти кажа как ще действаме. Сега ти хващаш Слай, след малко ще ти пратя и другите двама братя с Митака да ти помагат; та ти вземаш този елемент Рачо и започвате да обикаляте всички обекти и хора от този списък един по един, а тоя миндил да ти сдава цялата им врътка. Схемата да е такава: информиране-респектиране-превземане и по-натам – инспектиране. Чаткаш ли?