„Нестинарка“ – един роман за закъснялата любов и дългия път до личния катарзис

Криминален трилър, (не)поклатим скептицизъм, закъсняла любов и дългия път до личния катарзис се преплитат в дебютния роман на Бистра Спасова „Нестинарка“. Книгата е част от поредицата „Магика“ на ИК „Изток-Запад“. Каква е истинската същност на нестинарството и дали някой може да даде категоричен отговор на този въпрос?

Доколко съвременния и все по-глобализиращ се свят ни прави скептици по отношение на културните различия? Можем ли да превърнем тези различия във възможност да открием кои сме?

В дебютния си роман „Нестинарка“ Бистра Спасова проследява пътя на съвременния човек от алиенацията в личния живот, през скептицизма на следователя, деформацията на съзнанието на извършителите на тежки престъпления до, разбира се, заслужени наказания. Централен за авторката е и въпросът за извървяването на дългия и трънлив път до катарзиса, водещ до действителното себепознание.

Сюжетът проследява как лондонският отдел на Международна агенция разследва поредица от убийства, извършени на два континента по странен и необичаен начин. Уликите довеждат главните герои на територията на България, където е и развръзката на разследването. Романът е разказан в темпо, което цели да завладее вниманието на читателя и да го води до самия край чрез непрекъснати обрати в сюжета.

Историята е проследена двупластово: през очите на главния герой агент Питър Уайли – пряк участник (като преводач) във войната на територията на бивша Югославия в края на 90-те години на миналия век. Дълбоко травмиран от преживяното там, младият скептик и главен герой в „Нестинарка“ редовно сънува „разкъсаните тела, дупките от снарядите и очите на онези деца“ – кошмари, породени от мъчителните му спомени от войната.

Скептицизмът на Уайли обаче се разклаща, когато, в опит да залови Саламандъра – сериен убиец и водач на секта, заплетеното разследване го довежда отново на Балканите, но този път в България.

Вътрешният подреден свят на героя се пропуква, а главна заслуга за това изиграва една закъсняла и неподозирана любов. Вървейки по своя път, Питър достига личен катарзис, откривайки, че човек няма нужда от всички отговори, а само от един...

„Нестинарка“ е част от поредицата „Magica“, към която спадат и „Среднощният дворец“ на Карлос-Руис Сафон, „Дом за разплата“ на Джон Сол, „Вампирът Лестат“ на Ан Райс, нашумелите наскоро „Манифестът на един бог“ на Стоян Авджиев и „Пътуващо представление с вампир“ на Ричард Леймън и др.

Откъс от „Нестинарка“, Бистра Спасова

България, Южното Черноморие 1987 г.

Гари и Саманта Смит решиха да наемат къщата в България, когато дъщеря им навърши първата си година. От всяко камъче по тесните калдъръмени улици на селцето извираше хилядолетна история. Шест века преди раждането на Христос на източния бряг се бяха заселили рибари – част от древногръцката колонизация на Балканския полуостров. Върху малкия хълм те бяха построили домовете си от камък и дърво. Обърнатите към морето прозорци бяха белег, че селището е създадено от морски народ. Човек можеше да види разликата именно по прозорците – къщите на българските преселници от двадесетте години на миналия век, бяха с обърнати лица към сушата – с гръб към морето.

Къщата на семейство Смит бе построена в стария град и от нея се разкриваше прекрасна гледка към Черно море. След няколко години наемателите получиха възможност да придобият собствеността върху имота и те го купиха от възрастната хазайка. В двора растяха смокинови дървета, а оградата бе покрита от пълзящи рози, които през цялото лято бяха обсипани с ярки жълти и червени цветове. Техният аромат се смесваше с мириса на чимширените храсти, които опасваха пътеката към входната врата.

Решението да закупят имот там, където бе родена дългоочакваната им рожба, бе обмислено внимателно от Гари и Саманта. България бе изключително красива страна с благоприятен умерен климат, омекотен в района на Странджа планина от влиянието на морето. За разлика от Атлантическия океан, затвореният между Европа и Азия воден басейн имаше наполовина по-ниско съдържание на сол.

Бог бе сътворил това райско кътче без пикантните добавки от отровни твари, които плуваха или пълзяха по другите краища на света. Най-опасното същество по тези места бе отровната пепелянка – змия, която се срещаше рядко по напечените от слънце скали. Ако човек имаше неблагоразумието да се движи нощем с боси крака, можеше да се натъкне по пясъчните дюни на отровна „скрипя“ – стоножка с мастилено зелено тяло и розово-жълти крачка.

Но да срещнеш някое от двете бе малко вероятно. За последните сто години имаше само два случая на ухапани хора. Далеч по-опасно бе самото море. Тук вятърът можеше да вдигне голяма вълна само за два часа, докато в Средиземно море му трябваха дни. Планината беше покрита от гъсти, широколистни гори, в които се въдеха зайци, сърни, елени и глигани. Според енциклопедията мечки се срещаха рядко, а популацията на лисиците и вълците бе намаляла критично.

Решението на Гари и Саманта не бе продиктувано само от красивата природа. Макар и дъждовна, Шотландия бе прекрасна и далеч по-подредена. Психолозите посъветваха родителите да разкрият истината за осиновяването на Линда, когато тя достигне подходяща възраст. Целта бе детето да не се травмира и да разбере, че истинският родител не е този, с когото човек има кръвна връзка, а този, който се е посветил на отглеждането му с цялата си обич и всеотдайност.

Другата причина бе, че с напредването на медицината голяма част от предаваните по наследство рискови заболявания можеха да бъдат избегнати. За целта обаче човек трябваше да е наясно с болестите в рода си. След като навършеше пълнолетие, Линда щеше да придобие право на достъп до документите по осиновяването си и ако пожелае – да установи контакт с кръвните си роднини. Двамата взеха под внимание и това, че детето бе част от една самобитна култура, която вероятно би искало да познава.

От това дъщеря им само би могла да спечели, защото тя щеше да носи в себе си познанието за бита както на Великобритания, така и на България. За тази страна светът не знаеше достатъчно, а тя заслужаваше вниманието му. Местната музика оказваше силно въздействие върху момичето. Семейство Смит забелязаха това един месец преди да отпразнуват третия рожден ден на детето в големия двор на къщата. Жената, която Саманта бе извикала за да измие прозорците им каза, че не може да дойде, тъй като в този ден никой не работел.

Падало се някакъв християнски празник на името на светци – „Св. св. Константин и Елена“. От думите й разбраха, че в село Българи, съвсем наблизо, щял да се проведе странен ритуал с танци. В малкото селище, в което бе разположена къщата, липсваха достатъчно забавления, затова Гари и Саманта решиха да видят празненството.

Изчакаха Линда да се събуди от следобедния си сън, нахраниха я, след което я сложиха в столчето й на задната седалка и тръгнаха. Когато пристигнаха в планинското село, вече се свечеряваше и малкият площад бе пълен с народ. Имаше много курортисти, сред които доста чужденци, пристигнали като тях да видят традициите на местните. Усмихната млада французойка им обясни, че всички с нетърпение очакват нестинарските танци.

Когато те поискаха повече информация, момичето им посочи догарящия огън, който бе запален в обграденото с въже място в края на площада. Въпреки лошия английски, примесен със силен френски акцент, те успяха да разберат, че хора щели да танцуват върху жаравата, след като огънят прегори. До ушите им долетяха звуците на тъпан и гайда. Шотландците познаваха гайдата, но Гари за първи път чуваше такива особени ритми.

Докато музиката се приближаваше, Линда ставаше все по-неспокойна и започна да се полюшва в такт с ритъма. Гари се засмя – дъщеря му реагираше като всяко дете при звук на барабани. Ръцете на Саманта я заболяха, но не пускаше малката на земята, тъй като тълпата бе нараснала и някой неволно можеше да я стъпче. Затова подаде момиченцето на мъжа си. Зрителите ги притиснаха в близост до въжето и те усетиха силна горещина от червените въглени.

Музикантите се появиха, следвани от няколко жени, които започнаха да обикалят около кръга. Музиката се промени и тъпанът започна да издава силни ниски тонове. Внезапно по-възрастната жена нададе силен крясък и стъпи върху жарта. Множеството ахна. Около стъпалата й се вдигнаха искри и тя затанцува върху въглените. В началото Гари си помисли, че сънува. После през главата му мина мисълта, че всеки момент ще стане свидетел на ритуално самозапалване. Зачуди се, дали е взел лекарската си чанта, с която обикновено не се разделяше. Жената обаче продължаваше да танцува без каквито и да е признаци на болка.

По снежно бялата й роба попадаха малки въгленчета, които прогаряха плата, но тя не им обръщаше внимание. Краката й не изгаряха, противно на всички физични закони. Докато Гари се взираше в ходилата на жената, Саманта усети някакво безпокойство и се обърна към него. Детето в ръцете му се люлееше с цяло тяло и с широко отворени очи протягаше ръце към нестинарката. Гари проследи погледа на жена си, после силно притисна момиченцето към себе си и започна да си пробива път през тълпата.

Малката се разплака и започна да се бори в ръцете на баща си, опитвайки се да се изтръгне от прегръдката му. Когато стигнаха до колата, Гари хвана ръчичката на детето и премери пулса – сърцето биеше нормално, а кожата бе хладна. Нямаше признаци на претопляне. Гари и Саманта бяха много впечатлени от случилото се и по обратния път обсъдиха вероятността детето да е наследило някакъв музикален талант. Двамата решиха, че трябва да намерят учител по музика, който да я научи да свири на някакъв инструмент.

Година по-късно Саманта нае учител по цигулка за Линда. Начинанието се оказа пълен провал. След още две години, когато Гари и Саманта се увериха, че нестинарските танци са изключение в българския фолклор и се практикуват само в две-три места в страната, те записаха детето в групата по народни танци към местното читалище. Макар, че по това време семейството се бе установило да живее трайно в Единбург, самолетните полети до България бяха евтини.

Майка и дъщеря прекарваха ваканциите на българския бряг и уроците в читалището продължаваха. Линда тичаше по пясъчните брегове, научи се да скача в морето от скалите на носа и дори започна да се състезава с местните деца колко време ще издържи под водата, без да диша. Благодарение на контакта си с тях научи български и гръцки, така че когато навърши четири години, вече говореше на тези два езика с лекотата, с която се справяше с английския на майка си и шотландския на дядо си по бащина линия.

Когато можеше да се откъсне от работата си, доктор Гари Смит се присъединяваше към семейството. Обуваше старите си джинси и отиваше на риболов с местните рибари, садеше домати в градината и се научи да пие ракия.

Когато Линда навърши дванадесет, вече можеше да танцува почти всички български хорa, от чиито сложни стъпки съучениците й в Шотландия се възхищаваха. Тримата никога повече не отидоха на празника на нестинарите.