Свободно време

Романтична история, която ще ви отведе към втората звезда надясно...

„Втората звезда надясно... чак до сутринта – Мери Алис Монро

21.11.2014г. / 17 00ч.

Аз жената

Снимка: Thinkstock

В романа „Втората звезда надясно... чак до сутринта“ Мери Алис Монро (позната в България с „Дъщерята на пеперудите) вдъхва нов живот на незабравимата приказка за Питър Пан и резултатът е чудесна, вълшебна, романтична история, която ни кара да повярваме, че всичко е възможно.

Книгата ни връща в дните, когато сме вярвали в приказките, и ни кара отново да повярваме в магията на любовта, в това че няма непостижими мечти и че никоя болка не е прекалено силна, за да не може да бъде изцелена. И ако сме достатъчно смели, можем да поемем към втората звезда надясно... още сега.

Фей О'Нийл е самотна майка с две деца и няма време за вълшебни приказки. Няма време за съмнения, страхове или мечти. Трябва да организира живота си наново, затова се премества в Лондон с двете си деца. Настанява се в апартамент в стара викторианска къща, който е прекалено хубав за цената, срещу която го наема. Защото в къщата не всичко е така спокойно, както изглежда на пръв поглед...

Странни малки светлинки се появяват в стаята на децата й нощем. Възрастната дама от горния етаж – собственичка на къщата, вярва, че е истинската Уенди от книгата за Питър Пан. Съседът й от приземния апартамент Джак е изключително привлекателен професор по физика, който очарова както децата, така и жените. Той й припомня, че звездите не са само обекти за изследване – понякога те показват истинския път на човека и му открехват завесата пред магическото и приказното. Това прави живота по-хубав – вълнуващ и пълноценен. И дава отговори на някои трудни въпроси...

Дали светлинките всъщност не са истински феи? Възможно ли е старата дама наистина да е Уенди на Питър Пан? Ще успее ли Джак да възстанови вярата на Фей в самата нея и в любовта?

„В тази история създадох двойствен свят: реален и фантастичен. Наука и магия“. Според Мери Алис Монро ключът към тях е силата на вярата и това личи от всяка страница на романа

Героинята Фей О'Нийл се пита: „Какво беше това нещо, което другите наричаха „вяра“? Да вярваш в магии или в чудеса? Ако е така, тогава със сигурност звукът на детския смях и игривата мелодия на флейта нощем, ароматният чай и малките сандвичи, светването на луциферина в светулките и влюбването са магия. Вярата е вид магия, нали? Чудо, което има силата да преобразява.“ Тя не може да види вярата, както не може да види Питър Пан или феята на рамото си. Или миниатюрния атом. Но може да си ги представи. Може би вярата е способността да повярваш в безграничните способности на това, което човек може само да си представи.

Откъс:

* * *

Беше странна нощ, зловещо спокойна, с множество звезди. Купове сребристи облаци се рееха по небето като платноходи и закриваха лицето на бледната луна.
Фей крачеше из градината, която децата й бяха почистили толкова грижливо през пролетта и на която се бяха радвали през златистите дни на лятото. Колко пуст и подобен на затвор й изглеждаше дворът тази вечер, помисли си тя в агония – мястото, в което бяха прекарали толкова много щастливи часове. Дълбоката тишина допринасяше допълнително за острото й напрежение. Тя застина, тялото й бе напрегнато, разкъсващо се от нерешителност, отчаяно желаеща да направи нещо. Всичко беше изчезнало: децата, Уенди, Джак. Фей стоеше сама на ръба на безмерното отчаяние.
Последните цветя, които Мади бе засадила, бяха откъснати от силния буреносен вятър и лежаха начупени и погубени – като надеждите на Фей. Листа, откъснати и изтръгнати от майчиното им дърво, отрупваха плочника.
Не можеше да види лицето на бронзовото момче в сенките, нито да чуе жизнерадостната музика на флейтата, както бе свикнала да очаква. Беше тихо като в гробище, сякаш цялата магия на градината бе изчезнала с изчезването на Мади и Том.
Облаците се раздвижиха и покриха луната, спускайки мрачния си воал над всичко. Фей мина по неравните плочки на сляпо, пръстите й напипаха ронещите се тухли на стената, студеното желязо на столовете. Беше решена да се изправи срещу бронзовото момче, този преследващ я образ на нейната отмъстителна съдба, Питър Пан. Втренчи се в дръзкото лице, предизвика го да проговори. Бронзовото лице просто се взираше в нея с подигравателната си усмивка.
Фей се хвана за ръба на фонтана, стисна зъби и извика яростно изпълнена с неизмеримо дълбоко отчаяние:
– Добре, признавам! Вярвах в теб!
След този пристъп гласът й стихна, победен от тъгата.
– Някога, много отдавна, вярвах в теб. Оставях прозореца си отворен за теб, всяка вечер. Лежах в леглото си, прозявах се, потръпвах от студа и чаках, и чаках. Бях сигурна, че ме чуваш и ще дойдеш при мен.
Очите й пламнаха от гняв.
– Но ти никога не дойде! И когато другите деца разбраха, ми се подиграваха – подсмръкна тя и изтри с длан очите си. – И накрая аз затворих прозореца. А след Роб го заключих. Заклех се, че никога вече няма да бъда толкова глупава, толкова наивна.
Питър се усмихваше с нахалната си усмивка.
Отчаяна, чувстваща се глупаво, Фей погледна нагоре и видя безбройните звезди, блещукащи в небето. Нима едва миналата вечер Джак я бе държал в прегръдката си толкова близо, че можеше да чуе как бие сърцето му, и й сочеше същата тази бледа блестяща звездна диря в небето? Струваше й се толкова отдавна.
Можем да видим повече от 2500 от звездите в Млечния път, каза й той, и те са само малка частица от милиардите звезди в галактиката. Кои сме ние да се съмняваме какво има някъде там? Възможностите са безкрайни като звездите. Само трябва да повярваш.
Да повярва... Обви ръце около тялото си, чувстваше се безпомощна като детето, което някога беше, треперещо и само. Безпомощна. Като кораб без рул, като моряк без компас.
Притисна юмрука си до челото.
– Иска ми се да можех да повярвам отново.
Изневиделица, неизвестно откъде се разнесе тиха музика.
Тя наклони глава, ослуша се, за да улови познатата мелодия на флейтата, която се носеше във въздуха. Затананика си, отначало плахо, набирайки все повече сила. Музиката я тласна вътре в къщата, поведе я покрай апартамента й, където двама полицаи играеха на джин ръми, и я качи в мансардата. Музиката изпълваше съзнанието й, изпълваше сърцето й с надежда. Тананикайки си безименната мелодия, Фей обиколи мансардата, докосна с пръсти многобройните странни предмети, разпръснати из стаята, в търсене на някаква следа. Докато търсеше, си спомни думите на Уенди: Повярвай, защото трябва да го сториш.
Какво означаваше това? Да повярва, че децата й ще се върнат при нея? Че Джак ще се върне при нея? В прощалното си писмо той се сбогуваше с тях. Ако й беше останало сърце след изчезването на децата й, то щеше да бъде разбито.
Какво беше това нещо, което другите наричаха „вяра“, запита се тя? Да вярваш в магии или в чудеса? Ако беше така, тогава със сигурност звукът на детския смях и игривата мелодия на флейта нощем, ароматният чай и малките сандвичи, светването на луциферина в светулките и влюбването бяха магия. Вярата бе вид магия, нали? Чудо, което имаше силата да преобразява. Тя не можеше да види вярата, както не можеше да види Питър Пан или феята на рамото си. Или миниатюрния атом. Но можеше да си ги представи. Може би вярата беше способността да повярваш в безграничните способности на това, което човек можеше само да си представи.
Сърцето й заби учестено, докато постепенно започваше да разбира.
Не напълно, не, беше по-скоро като сянка на нещо минаващо пред нея в мъглата. Пръстите й погалиха стария цилиндър, оръфаното мече, на което му липсваше едното око, малката синя кадифена кутийка, в която Уенди твърдеше, че е поставила напръстника на Питър, който той си отмъкнал отново. Думите на детектив Фарнсуорти не й даваха мира, тормозеха я. Толкова много съвпадения, помисли си тя. Няма такова нещо като съвпадение, бе казал Джак.
– Какво търся? – попита се на глас, както стоеше в средата на мансардата, заобиколена от дузини очи, взиращи се в нея от рисунките по стените. Гледаха я и като че ли чакаха да направи правилния ход.
И тогава я видя.
Уловена от един лунен лъч, с прашната си зелена подвързия и изгорялото злато на гравираните букви, книгата на Уенди лежеше на удобното диванче до прозореца, където тя я бе оставила, точно до мохерния й шал. Фей бе привлечена от нея, взе я в ръка и прокара пръсти по релефните рисунки на корицата, които изобразяваха красив младеж в дръзка поза до прелестно младо момиче, облечено в нощница и с панделка в косата. Питър и Уенди. Отвори книгата, първо издание, много внимателно, сякаш бе от кристал, и ахна, когато прочете посвещението, написано с елегантен, виещ се почерк.
На моята скъпа Дарлинг, моята малка приятелка Уенди Дарлинг,
Благодаря ти, че сподели с мен историята за твоите невероятни приключения с Пан. Ние с теб винаги ще знаем, че книгата е всъщност историята на Уенди.
Но както ти пожела, това ще си остане нашата малка тайна!
Твой покорен слуга,
Джеймз Бари
Фей изпита нотка на благоговение, докато прелистваше тънките като коприна страници, посипани със златист прашец, между които Уенди бе поставила яркочервено птиче перо като отметка. Книгата бе отворена на шестнайсета глава: „Завръщане у дома“. Погледна страницата и видя, че един пасаж бе подчертан. В него мисис Дарлинг чакаше търпеливо децата си в мансардата, напомняйки на съпруга си: Прозорецът трябва винаги да бъде отворен. Заради тях. Винаги, винаги, винаги.
Фей внезапно осъзна какво трябваше да направи.
Изправи се и застана пред прозореца, затворен и заключен като нея самата. Уенди й бе казала да го отвори. Да го направи, щеше да бъде като признание, че вярва. Потръпна, боейки се да се откаже от контрола отново, да пристъпи отвъд границите на разума. Да го отвори, означаваше да рискува пак да бъде наранявана, пак да изпита болка. Но също така означаваше и че отваря душата си за възможността да изживее огромна радост и щастие. Не беше ли това същността на посланието на Уенди?
Магията може да дойде само ако й отвориш да влезе.
Фей се пресегна, махна резето, бутна капаците и с яростно и искрено движение отвори прозореца. Вятърът нахлу вътре, изсвири в ъглите, разпиля листове по пода, заигра се с косата й и отвя надалече съмненията и тревогите й като с мокър парцал по време на пролетното чистене. Фей застина в очакване и повдигна брадичка, за да погледне в безкрайното тъмносиньо небе, където множеството звезди й намигаха и чакаха.
Не знаеше колко време бе стояла така, втренчена в дълбоката синева, но някъде вътре в себе си усети разхлабване на връзките и отваряне на запечатаните малки кутийки. Беше сигурна, че край нея се изливаше магия и изпълваше празните пространства до препълване. Пое си дълбоко дъх. Небесата като че ли се смълчаха, когато Фей събра целия си кураж.
– Питър! – извика тя и гласът й изкънтя из стаята. – Вярвам! Звезди! Сияйте непоколебимо и ярко днес. Осветете пътя на децата ми, за да открият пътя за дома си!
Сигурна, че е била чута, Фей се сгуши на диванчето до прозореца и се уви с мохерния шал. Притисна книгата на Уенди близо до гърдите си. После я отвори и започна да чете.
Докато четеше, си представяше как Мади танцува с Тигровата лилия около лагерния огън, а Тутълс си играе с меч. И, разбира се, Питър, никога непорастващото момче, заслепявайки я със снежнобялата си усмивка. Чете часове наред, будуваше, докато клепачите й се отпуснаха и главата й се наклони и падна на раменете.
Фей заспа, сънувайки, че Питър най-накрая взема ръката й и отлита с нея в звездната нощ.
Само че в съня й Питър стана Джак и той летеше до нея, прегърнал я през кръста, вземайки своята награда – нейната специална целувка.