Романите на Катрин Елиът – библия на съвременната жена

Равни дози смях и сълзи, изкушения с аромата на силно кафе, емоции 9-а степен по скалата на Рихтер.

Когато е на 19, Ела лудо се влюбва и се омъжва за обещаващия красив млад художник Себастиан. Животът й обаче не се превръща в приказката, за която си е мечтала. Години по-късно тя и децата живеят в разнебитената им къща, а Себастиан се е изнесъл заедно с картините си в допълнителната постройка в двора. Може би това, което тя смята за модерен брак, е надвиснала катастрофа...

Не й стигат двамата мързеливи тийнейджъри вкъщи, а и свръхкритичната й майка се изтърсва на прага й със своя собствена драма... Единственото утешение, което Ела намира, е компанията на чаровния градинар Людо. Самият той е женен, а съпругата му не се радва на особени симпатии сред жителите на селцето им.

За сравнение, животът на деспотичната сестра на Ела Джини е привидно перфектен. Времето й е запълнено с благотворителност и по всичко личи, че и децата й са съвършени. Само че не всичко е такова, каквото изглежда отстрани.

Когато съпругът на Ела внезапно решава да се изнесе, тя се оказва напълно неподготвена. Може би е време тя да спре да бяга от тайната, която преследва проваления й брак?

За авторката:

Катрин Елиът е авторка на романите „Мъже под наем“, „Всички готини са женени“, „Стари вещи, нов живот“, „Денят не си личи от сутринта“, „Афера по никое време“, спечелили сърцата на милиони читателки в целия свят.

Пролог

Миналата година по това време за пръв път се усъмних, че съм в беда. Изтичах от църквата, понесла катастрофалния букет, и се натъкнах на Людо. Бягах от групичка достолепни жени, оглавявана от Селия Хармсуърт, която ме бе помолила да донеса цветята във вестиария. Позвъни ми преди седмици да попита дали бих заместила Венеция Ривърс, защото тя отишла да лети с парапланер в Аржентина – обичайно занимание в юнска понеделнишка сутрин. С приятелката ми Лоти се присмивахме на жени като Селия и Венеция и се преструвахме, че за нищо на света не бихме се присъединили към групичката им, но подскачахме радостно, когато ни помолят за услуга. Аз със сигурност ликувах. – Не е необходимо да е огромен – пролая Селия по телефона от Лонгхорн Менър, или Фрогхорн Менър, както наричах имението. От дете ли лае, почудих се? Кога се започва? На млади години? – Задължително е обаче цветята да са бели и жълти. Това е темата – заключи тя. – Само два семпли букета. Ние ще се погрижим за другото. И не ги подреждай. Просто в петък ги остави във вестиария, а момичетата ще ги аранжират в събота за венчавката. Подразнена, че не ми се доверяват да аранжирам цветята, малодушно се съгласих и затворих телефона. После, естествено, забравих. Цветята, жълто-бялата тема, сватбата, всичко. Взех си молива и скицника и се отплеснах.
Няколко дни по-късно обаче обикалях из селото след кафе с Лоти и минах край изтънчената витрина на „Милостивата Девица“. Размишлявайки дали да се почерпя с яйчен крем или орехово парфе, спрях и се вледених. Хукнах към къщи и се втурнах към единственото възможно място, където бих могла да намеря нещо – не бях в положение да издребнявам с бяло и жълто – цъфнало, но за жалост козелът Кърли, заклет беглец, ме бе изпреварил. Той гледаше на цветната ми леха като на заведение за бързо хранене и се облизваше над унищожените розови храсти, и пристъпваше нехайно към теменугите за десерт. Наругах го, той размърда невъзмутимо косматата си брадичка и побягна. Паникьосана, позвъних на местната цветарка. Няма проблем, успокои ме еднооката Сюзън, намествайки шумно зъбните си протези, а вероятно и монокъла си. Всъщност с радост щяла да помогне, защото познавала младоженците. Обещах да взема цветята по-късно. Почувствах се неудобно, когато отидох в цветарницата, защото не исках готови букети. Възнамерявах сама да подредя цветята. Прокраднах се тихомълком в празната църква да ги оставя – анонимно, разбира се – в тъмния вестиарий. Тъкмо се изнизвах на пръсти навън, когато ме принудиха да се закова на място.
– Шегуваш ли се, Ела!
Селия изникна от сенките, размахала градинарски ножици и половин дърво. Беше висока, тънка като вейка и носеше бяла престилка като касапин. Гледаше ужасена двата букета върху каменния под, единият от които изписваше „Карън“ с бели карамфили, а другият – „Пол“ с жълти.
– Да... ммм... не. Не, разбира се. Наистина съжалявам, Селия. Сюзън направи букетите, но не е виновна. Аз...
не уточних какво искам. Свих се под стоманения й поглед. Една-две от сподвижничките й също се появиха от сенките със спретнато завързани престилки и заплашително вдигнати градинарски ножици. Познах Анабел МаршПрайс и комично именуваната Пъфи Тръмпингтън.
– От еднооката Сюзън ли ги взе? – Вдигна вежди Селия. – Имах предвид да ги набереш от твоята градина! Не поръчваме букети от цветари. Какъв абсурд!
– Да... не... така де. Разбирам. Но нямаше голям избор... Не им е сезонът, нали? – заекнах. Беше благоуханно ранно лято. – Искам да кажа... в моята градина.
– Набери от поляните тогава – изрече гръмко Селия, та да я чуят не само в църквата, ами и в цялото абатство. – Всичко е по-добре от това. Върни й ги и й кажи, че не стават!
Тя изправи костеливия си гръб и в очите й блеснаха изпепеляващи искри. Е, не бих събрала кураж да я послушам, разбира се – еднооката Сюзън не си поплюваше. Излязох припряно от църквата с жалките букети и на улицата се натъкнах на Людо. Чакаше на кръстовището в открития си лендроувър.
– Умрял ли е някой? – попита ме той, впил тревожно очи в букетите.
– О, не, напротив! Божичко, Людо, слушай! Разказах му запъхтяна за Кърли, Сюзън и Селия. Той отметна глава и избухна в смях. Когато се обърна отново към мен, лицето му грееше. Сините му очи сияеха над загорелите му от слънцето скули.
– Костеливото плашило е побесняло, а?
– Меко казано – просъсках, ужасена Селия да не изскочи иззад гърба ми и да чуе. Не че бих дръзнала да погледна назад.
– Е, развълнувала се е. Едва ли има много вълнения в живота. Както и да е, скачай при мен. Ще измислим нещо.
Той се наведе и отвори широко вратата на джипа.

На книжния пазар от 12 февруари 2015 г.
Обем: 392 стр.
Превод от английски: Емилия Карастойчева
Издателство: „Ера“
Корична цена: 16 лв.

Прочетете още:

• „Някога пак“ – Даян Кийтън
• „Най-добрата в играта“ – Марио Трифонов
• „Жената на моя живот“ – Никола Баро