За любовта към книгите

Това е книга за любовта към книгите. А също и за любовта – понякога книжна, понякога истинска. Книга за смелостта да преследваме мечтите си...

Нина е младо момиче, отдадено на страстта си към четенето. Работата ѝ в библиотеката на Бирмингам е не само сладостна възможност за непрекъснат допир до книгите. В някакъв смисъл това е и вид психотерапия: да разбере човека насреща, да предусети стила му на живот, интересите, проблемите, и да предложи не само наслада от точното четиво, но и помощ.

Съкращават я от работата ѝ и тя трябва да събере целия си кураж и практичност, за да мисли в друга посока. Единственото, в което е сигурна, са книгите – цялото си бъдеще вижда само в тях. В тясната квартира, която дели с най-добрата си приятелка, трупа и трупа купчини томове, осъдени „на смърт“ от библиотечните реформатори. Няма идея какво ще ги прави, само знае, че ги спасява от унищожение. Винаги е мечтала за собствена книжарница. Успява да се пребори за мечтата си, и се сдобива с малка каравана, която пълни с книги.

Нина напуска Бирмингам и тръгва на север, към тучната зеленина на Шотландия, към изпълнения със светлина и особен мирис на треви и стада непознат край. Към нови усмихнати хора с ромолящ, невинаги разбираем говор, които живеят по свой собствен начин, необезпокоявани от тенденции, модни течения или градска суматоха. Всичко това кара Нина да се почувства така, сякаш е попаднала в рая.

Книжното ѝ начинание обаче тук потръгва чудотворно и тя пътува из села и градчета със своята Книжарница на колела, независимо от пълната си липса на делови качества.

А любовта неочаквано се промъква в нейната книжна вселена...

За авторката

Джени Колган е авторка на редица бестселъри, носителка на много награди за романтична литература. Омъжена е, има три деца и живее през по-голямата част от времето си във Франция.

Откъс

Оставете ни да четем, оставете ни да танцуваме – тези две забавления никога няма да навредят на света.
Волтер

Послание Към читателите

В тази книга няма посвещение, защото цялата е за теб, читателю. За всички читатели.
Защото разказва за четенето, за книгите и за това, как те могат да променят живота ви – според мен, към по-добро. Разказва също и какво е чувството да се преместиш и да започнеш отначало (нещо, което съм правила доста често в живота си); и че мястото, което избираме да живеем, оказва влияние върху самочувствието ни; отговаря и на чуденето дали влюбването в реалния живот може да е като влюбването в романите... А освен това се засяга и въпросът за сиренето – тъй като току-що се преселих на място, на което правят много сирене, и не мога да престана да му се наслаждавам. И за куче на име Парсли.
Но се разказва най-вече за книгите, защото Нина Редмънд, героинята, мечтае да отвори книжарница.
Затова ето няколко полезни съвета за местата, на които хората четат, защото искам да ви е колкото се може по-удобно. Ако съм пропуснала някое съвършено очевидно място или пък вие четете по съвсем различен начин, моля, драснете ми два реда във Фейсбук или на @jennycolgan в Туйтър, защото аз поддържам старомодното убеждение, че четенето е удоволствие, което трябва грижливо да се защитава във всеки момент, и искрено се надявам тази книга да ви се стори толкова приятна, докато я четете, колкото ми беше приятна на мен, докато я пишех.

Послание Към читателите

Банята

В 9.45 вечерта е времето, което съм избрала да се отпускам в банята. Което побърква моя съпруг, защото трябва да настройва термостата, в случай че не е с желаната от мен температура (съвсем мъничко по-хладно от повърхността на Слънцето). И постоянно си допълвам ваната. Истински лукс. Само че не обичам масло за вана. Гадничко е, нали? Просто полепва по всичко. Както и да е, не говорех за това. А за книга в банята. С меки корици е идеална, очевидно и в най-добрия случай ще ви се наложи да я сушите на радиатора (всичките „Хари Потър“-и на децата ми са целите изметнати). Аз обаче ползвам моя електронен четец и ще ви прошепна една тайна: обръщам страниците с нос. Може и да не сте „благословени“ като мен с великолепен шотландско-италиански нос ала Питър Капалди*, но с малко упражнения би трябвало скоро да откриете, че е напълно възможно да държите едната си ръка във водата и страниците да продължават да се разлистват. Ако в дома ви има човек с навика да връхлита в банята, докато се къпете, заключете вратата, тъй като, между нас казано, знам от опит, че хората наистина смятат гледката за доста забавна.
Друг вариант – моята приятелка Сез ползва и двете си ръце, но увива електронния четец в найлонова торбичка. Умно.
Леглото
* Питър Капалди – шотландски актьор, режисьор и сценарист. – Бел. ред.
Единственият проблем при четенето в леглото е краткото време – две-три страници и угасваш, а ако си имал особено дълъг ден, може да потъваш и да изплуваш от дрямката известно време, преди наистина да заспиш. После, на следващата вечер, взимаш книгата и се чудиш: имаше ли в тази книга розов еднорог, който тичаше през изпитна зала, докато аз го гонех по пижама? И трябва да ти открехна: не. В тази книга няма нищо подобно. Задрямал си и опасявам се, трябва да се върнеш една-две страници назад. Обаче аз услужливо съм дала на героите имена, които много се различават едно от друго. Няма нищо по-лошо от това, да четеш за Кати и Кейти късно вечер, а не искам да обърквам нещата и да правя нечий живот по-тежък, отколкото е необходимо.

Шезлонгът

През ваканцията шезлонгът би трябвало да е идеалното място за четене и всъщност мога да меря степента на моя слънчев загар според това, колко прекрасни са били книгите, които съм чела междувременно. Обаче проблем е как да държиш книгата. Вдигаш я високо и ръката ти се уморява, а ти се сдобиваш с голямо бледо петно с формата на книга върху тена (което, вярвам, в някои кръгове може да е доста свеж символ). Ако четеш на слънце, присвиваш очи и се бърчиш, в смисъл че изглеждаш не особено привлекателно. Ако пък седнеш с кръстосани крака с книгата върху хавлията, май не представляваш най-естетичната поза (ако сте като мен, значи се накланяте напред и провисвате). Ако легнеш по корем, започваш да се потиш, а пластмасовите части на шезлонга се врязват в теб. Най-доброто, което можете да намерите (стига да го намерите), е някой от онези шезлонги за възрастни дами, с текстилни части, които предпазват главата и може да ги придърпате за сянка. Да, изглеждат невероятно глупаво. Но пък четеш удобно, а другите – не, така че ти печелиш.

По улицата

Преди беше съвсем нормално да вървиш по улицата и да държиш книга пред носа си. Хората се усмихваха снизходително и ти правеха път, защото знаеха какво е отчаяно да имаш нужда да прочетеш нещо (веднъж видях едно момиче, което се държеше на ремъка в лондонското метро, и си изкълчи китката, защото се опита едновременно да довърши „Подходящо момче“ на Викрам Сет и да се прекачи на друга станция).
Но сега всички държат пред себе си своите глупави смартфони – да не би някой да хареса снимка на куче във Фейсбук, а те да закъснеят с около две секунди с „лайкването“, и следователно простото вървене по улицата вече прилича много повече на слалом с препятствия дори и без да държите книжка. Движете се внимателно!

Преди обсъждането В литературния клуб

Ако четете тази книга преди представянето в литературния клуб, мога само да се извиня и да предположа, че е 2.15 сутринта преди обсъждането ѝ привечер. Да си принуден да прочетеш дадена книга, според мен, те кара да се чувстваш като ученик, който трябва да напише домашното си. По принцип, ако се налага да четете спешно, то е, в случай че някой (евентуално) ви попита: „Е, какво мислиш за финала?“, а вие трябва да кимате неопределено, с отчаяната надежда, че развръзката не е била неочаквана и че не всичко се е обърнало с главата надолу (казвам ви, на мен ми се е случвало). Та нека ви успокоя: тук няма неочакван край. Освен – да го кажа, защо не – ако всъщност има.

В хамака

Едно време, когато бях млада, имах чуден приятел, който ми купи хамак и го закачи на моята мъничка и крайно опасна покривна тераска, където прекарах много щастливи часове просто да се люлея и да чета през деня след работа. Хрупах снакс и размишлявах за моето чудно, красиво гадже.
После, читателю, се омъжих за него и ни се родиха куп деца, сдобихме се с куче и се преместихме да живеем на място, на което през цялото време вали дъжд, и мисля, че хамакът е в килера. На това, приятели мои, явно му казват „и живели дълго и щастливо“.

Време, откраднато за книги

Ах, най-хубавото време. Често отивам да взема децата от плуване десет минути по-рано или си открадвам четвърт час, след като съм напазарувала в супермаркета, сядам в колата и си грабвам малко време от света само за мен и моята книга. Заслужаваме го, а е и много сладко!

Докато пътуваш до работното място

Да четеш, докато пътуваш за работа и обратно, е страхотно, ако успееш да свикнеш. Понеже е някак рамкирано – само наблюдавайте блуждаещите погледи на хората, които следят като зомбирани този безкрайно сложен, красив танц на спирките всеки ден, – мозъкът ви веднага иска да се откъсне от всичко това за точното количество време. Приберете телефона си; тази досада може да почака, докато стигнете на работа. Истинска награда е, че трябва да пътувате до работното си място.

По време на пътешествие

Пътешествието не е като пътуването до работа. Както може да очаквате, аз съм силно против уай фай връзките да навлизат в колите и самолетите, макар, разбира се, това категорично да е станало. Все пак резервирайте място до прозореца, за да може да се сгушите; сложете си слушалките, пуснете си нещо успокояващо по време на полета и се потопете в книгата за няколко часа. Освен в моментите, когато разнасят питиета по пътеката и мислите, че може да ви пропуснат – ставате леко нетърпеливи и не можете да се концентрирате. Оставете книгата в този миг и хвърлете бегъл поглед на някое списание, като се преструвате, че сте наистина непринудени и изобщо не ви е грижа дали ще ви предложат кафе, или не. Също така съм опитвала едновременно да ям, да пия, да слушам музика и да чета на седалка в икономична класа. не го правете, освен ако нямате под ръка достатъчно излишни пари в брой, за да платите химическото чистене на съседа си по седалка.
Виж, влаковете са конструирани за четене. Според мен обикновеният вагон и слушалките носят по-малко неприятности, отколкото да седнете в специален безшумен вагон и да трябва да въдворявате кресливи идиоти. не казвам, че трябва да получат съдебна присъда. Но не казвам и че не трябва.

Пред камината

Ако нямате камина, една свещ ще свърши работа. Единственото нещо, което очаквам с нетърпение преди настъпването на нощта, е голям, уютен огън и хубава книга – колкото по-дълга, толкова по-добре, обичам наистина, наистина много дългите романи, – голяма чаша чай или вино, в зависимост колко близо сме до уикенда (или доколко съм в настроение да разтегна дефиницията за това, какво значи уикенд), и малко мир и тишина. Кучето също помага. Кучетата изключително ги бива да ви показват, че няма нужда да проверявате телефона си на всеки две секунди, за да водите щастлив живот.

В болницата

Прекарала съм много време по болниците по различни причини, в една работих, в друга родих куп деца и тези деца след това доста пъти падаха от дървета, чупиха си крайниците и така нататък.
Болничното време не тече като другото време. То е адски по-бавно, от една страна. При това нощем не спи. И винаги я има онази лека почуда от онова, което става там: защото всички драми, които минават през повечето от нас – раждане, смърт, нещастни случаи; загуба и нов живот, щастие и дълбоко опечаление, – се случват точно сега, навсякъде около теб, в стерилна, прекалено отоплена сграда, на всеки етаж; ужас, болка и радост, отривисти професионални стъпки по идеално излъскан балатум.
За мен е трудно да чета по болници; сякаш си на голям кораб, който с мъка пори опасните води, докато някъде извън него има хора на сушата, които ходят насам-натам и все така водят нормален живот, в неведение за вълните, които заливат кораба.
Поезията действа добре, когато си в болница, открих аз. Кратките стихове, от които можеш да вдигнеш поглед и да се почувстваш не чак толкова крехък, не чак толкова откъснат.
Освен това е много мило място да седнеш и тихо да четеш на някой друг.
И да си призная, никога не изпитвам морално съчувствие, когато хората се оплакват, че болничните магазини продавали торти и сладолед. В болниците винаги трябва да има торти! Най-най-малкото!

Под сенчесто дърво в слънчев парк

Ама, разбира се. И пухкав сметанов сладолед, моля, а не от онзи, с ледените кристали.

И разни други начини

Едно от постиженията, с които най-много се гордея, беше откритието как да чета, докато кърмя (използвайте възглавница под главата на бебето); докато си суша косата (имам ужасна коса); докато си мия зъбите (имам здрави зъби, вероятно защото ги четкам доста повече от официалното време); докато чакам в колата по време на пътни ремонти да светне от червено зелено; заключена в банята на една много скучна сватба (не моята); в детски клуб (веднъж прочетох ЦЯЛ РОМАН един дъждовен следобед, докато децата ми се веселяха в басейн с пластмасови топки. Според мен всички прекарахме най-хубавия ден изобщо); докато ми правят педикюр (никога не си правя маникюр – не мога да чета през това време); на всяка опашка, на която съм се редила някога; в кабриолет (коварно); в църквата (грях! – и за подобно нещо бях справедливо наказана); на делови пътувания, където трябва да ям сама в ресторанти (с книга никога не си сам) и назад чак до времето, когато започна всичко това, за дълги и дълги часове, отдясно на задната седалка на татковия стар зелен „Сааб 99“, в скута ми с натежалата къдрава глава на най-малкия ми брат, дълбоко заспал и с ледена близалка за компания.
Така че – сериозно, разкажете ми къде четете. Защото всеки ден с книга е малко по-добър от дните без такава, а аз ви желая само най-щастливи дни.
Сега елате и се запознайте с нина...

На книжния пазар от 20 май 2016 г.
Преводач Мария Михайлова
Обем: 416 стр.
ISBN: 978-954-742-227-8
Издателство: „Слънце“
Корична цена: 15 лв.

Прочетете още:

• „Някога пак“ – Даян Кийтън
• „Прегорели филийки“ – Тери Хачър
• „Моето семейство и други животни“ – Джералд Даръл