Византийската принцеса, научила европейските благородници да ползват вилица

Поредицата „Известните жени в историята“ на издателство „Емас“ среща читателите с живота на значими дами, белязали историята завинаги със своята находчивост, ум и смелост. Вече по книжарниците е новото попълнение към колекцията – роман за една впечатляваща жена, оставила диря в културата и бита не само на огромната германска държава, но и на цяла Европа.

През 962 г. папата коронясва германския крал Отон I Велики за римски император и германската държава, обхващаща цяла днешна Централна Европа, Холандия, Северна и Централна Италия и части от Франция, става официално Римска империя за следващите 900 години. Десет години по-късно Отон I, най-могъщият владетел на Европа, замисля династичен брак за своя вече пораснал син. Избраницата е дъщерята на византийския император Ана. Но вместо нея византиецът изпраща друга принцеса – племенницата си Теофания. Отон I, след като вижда красивата девойка и може би... нейната невероятна зестра от скъпоценни предмети, преглъща обидата. Така Теофания става владетелка на могъщата държава. Но не само по повелята на имперския дълг. Запленен от хубостта, дръзкия характер, културата и ума на своята млада съпруга, Отон II се влюбва дълбоко и завинаги, а тя му отвръща със също толкова силна любов. Следват години на борби, на победи и разочарования, на вярност и предателство... Години, през които императрицата налага своя стил, донесен от една силно развита в културно отношение страна, въвежда дворцовия церемониал, внедрява дори вилицата сред хранещите се все още с ръце благородници, въвежда празничните традиции около Никулден, станали впоследствие коледни обичаи и продължаващи до днес...

Пролог

– Събудете се, принцесо!
Теофания усети, че се е случило нещо лошо. Замаяна, още неотърсила се от съня, отвори очи и в светлината на свещите видя прислужницата си Имица, надвесена над нея.
– Какво е станало? – изправи се момичето. Леденият вятър, който от няколко дни духаше откъм морето и проникваше в стаите на императорския дворец, се промъкна под тънката ѝ нощница.
– Майка ви иска да ви види, принцесо.
Теофания затаи дъх.
– Да не би баща ми... – От няколко месеца Константин Склир, широкоплещест веселяк и висш военачалник, се намираше на поход срещу руснаците.
– Не, баща ви е добре.
– Защо тогава майка ми иска да говори с мен?
– Лично ще ви каже – Имица отбягна погледа на момичето. Гласът ѝ звучеше окуражаващо, сякаш говореше на малко дете, а не на единайсетгодишна, кажи-речи вече пораснала девойка. Безмълвно помогна на младата си господарка да обуе меките пантофки и метна кадифена пелерина върху нощницата ѝ.
Княгиня София седеше на любимото си място – отрупан с червени и златисти кадифени възглавници диван в еркера.
Когато се приближи, Теофания забеляза бледността на майка си и зачервените ѝ от плач очи.
Княгинята се усмихна и я хвана за ръцете.
– Ела, малката ми, седни до мен – колкото и да се насилваше да говори спокойно и твърдо, гласът ѝ потрепери.
Теофания я изгледа сериозно.
– Какво има, майко? – попита притеснено момичето.
– Никифор Фока е мъртъв.
– Какво? Императорът е умрял?
– Да, тази нощ – прошепна София и извърна очи.
Теофания понечи да попита как е умрял Фока, ала нещо в скованата физиономия на майка ѝ я възпря. Тайничко я укори, задето бе отбягнала въпроса ѝ. Укори и себе си, понеже беше твърде страхлива да настоява за истината.
– За нас нищо не се променя. Йоан Цимиски пое управлението в свои ръце – София се опита да прозвучи оптимистично.
Теофания кимна мълчаливо. Значи вуйчо ѝ беше заел мястото на правуйчо ѝ...
Майката я погали по ръцете, ала все още избягваше да я погледне в очите и след малко я отпрати да си върви.
Чакащата в коридора Имица я огледа угрижено. „Тя знае отлично какво се е случило“, мина през ума на момичето. Прислугата винаги е осведомена за всичко, което става в двореца.
Почти бяха стигнали до покоите на Теофания, когато преминаха през портал, украсен с позлатени метални пластини. Едното му крило беше отворено. Без да знае защо, момичето се втурна през портала.
– Върнете се, принцесо! – долетя зад нея гласът на Имица. Ала Теофания продължи да се носи по черно-белите мраморни плочи. Този коридор беше по-висок и по-широк от онзи, който току-що бе прекосила със слугинята си. В мътната светлина на газените фенери, висящи от тавана, успя да различи мозаечните орнаменти по стените.
– Принцесо, почакайте! – отново извика подир нея задъханата Имица.
Студен въздух облъхна Теофания и раздвижи пламъчетата на фенерите. Когато достигна средата на коридора, нозете ѝ загубиха опора в гладкия мраморен под и тя се подхлъзна на плочите, докато най-накрая успя да се хване за някаква колона. Прозорецът зад колоната беше отворен и разкриваше гледка към късчето сиво, облачно утринно небе, похлупило един от вътрешните дворове на двореца.
Понечи да продължи, но в този миг съзря труп на гол мъж върху отъпкания сняг.
Без да се замисли, момичето изтича на двора и коленичи до трупа. Кишата тутакси намокри тънката ѝ нощница. Мъртвецът беше среден на ръст мъж с яко телосложение, чиито черти бяха жестоко обезобразени. Съсирена кръв покриваше ъгловатото му лице подобно на маска, а орловият му някога нос беше разбит и представляваше безформена буца. Над подутото дясно око зееше дълбока рана, а лявото сякаш се взираше в нищото. Зеницата беше изкривена чак до под клепача, сякаш се бе опитвал да види покрития си с кръвоизливи гол череп. Лицето и крайниците на трупа също бяха целите в кръв, нашарени с тъмночервени и сини ивици. Погледът на Теофания се премести по-надолу. Там, където е бил членът му, сега се виждаше само някаква разкъсана, кървава каша.
Изведнъж ѝ призля. Повърна. Никифор Фока, императорът, най-могъщият човек на Източната Римска империя – убит по най-жесток начин, а трупът му изхвърлен като ненужен боклук. За последно го беше видяла преди по-малко от седмица – под ликуващите възгласи на тълпата той седеше в императорската ложа на Хиподрума и наблюдаваше конните състезания, излъчвайки както винаги мощ и енергия. Нищо през онзи ден не предсказваше, че царуването му ще приключи толкова скоро и по такъв ужасен начин.
– Веднага се махнете от там, принцесо! – Шепотът на Имица в ухото ѝ накара Теофания да дойде на себе си. С почуда забеляза, че нощницата, студена и мокра, бе залепнала по тялото ѝ, разтърсвано от конвулсии.
– Моля, побързайте, докато никой не ви е видял – настоя прислужницата.
Момичето позволи безучастно на Имица да я изправи на крака и да я отведе.
Завърнала се в покоите си, Теофания виждаше сякаш през мъгла как Имица ѝ съблече нощницата, подсуши я с мека кърпа и после покри раменете ѝ с вълнено одеяло. Позволи да я отведат до един резбован стол, откъдето наблюдаваше как прислужницата бързо уви мръсната ѝ нощница в голяма кърпа и я мушна под леглото.
Разбитото лице на мъртвия император не ѝ излизаше от ума. Лявото око, взиращо се безжизнено в небето...
– Изпийте това, гълъбче, и веднага ще се почувствате по-добре! – Имица доближи метална чаша до устата ѝ. Теофания отвори послушно устни и изпи топлото вино с подправки.
– Ето така, много добре – нежно промърмори Имица и я поведе към бронзовото корито, в което друга слугиня бе приготвила баня за принцесата.
Топлата вода ѝ подейства благотворно. Неудържимото треперене постепенно намаля, главата ѝ се проясни.
– Обещай ми, Имица, че няма да кажеш на родителите ми, дето съм... – гласът ѝ заглъхна, болката я надви. Осъзна, че би понесла да живее в двореца само ако забрави видяното във вътрешния двор.
Прислужницата прекъсна добродушното си мърморене и я погледна.
– Не биваше да ходите на онова място! – Иначе безгрижните ѝ очи гледаха тъжно и състрадателно. Вълна от благодарност и симпатия заля Теофания.
– Нещо ме накара да отида – прошепна тя. – Бях като омагьосана.
Имица я изгледа изпитателно.
– Нищо няма да кажа на родителите ви – обеща накрая тя.
Това обещание помогна на принцесата да си възвърне самообладанието.
– Добре, тогава ми помогни да се подсуша и облека – заповяда тя. Макар да беше твърде млада, вече бе наясно, че трябва незабавно да се върне към обичайния си начин на живот. Защото в противен случай вероятно нямаше никога да намери отново път към него.

* * *

Случи се това, което беше предсказала княгиня София: за семейството на Теофания не се промени нищо. Никой не ги прогони от княжеските им покои в императорския дворец. Баща ѝ Константин запази отговорния си пост в армията и след завръщането си в Константинопол се включи без проблеми в кръга от съветници на новия император Йоан Цимиски. Той беше як, добре изглеждащ и речовит мъж, доволен от себе си и от живота.
Теофания се надяваше, че баща ѝ не е знаел за жестокото убийство и за преврата, но така и не посмя да го попита. Както всички в двореца и той се държеше, сякаш убитият по зверски начин император Никифор Фока никога не бе съществувал.
Когато ходеше в града или на конни състезания на Хиподрума, момичето забелязваше, че името на предишния император е заличено от статуите на публични места. А тълпата, която преди бе възхвалявала Никифор Фока, сега възхваляваше Йоан Цимиски.
Теофания не бе изпитвала обич към Никифор Фока, докато той беше жив, а само боязливото страхопочитание, което се полагаше на един император. Ала за разлика от хората в своето обкръжение тя не можеше да забрави покойния.
Понякога сънуваше, че отново е коленичила в снега до него. В тези сънища Никифор Фока още беше жив. Оттогава тя започна да включва в молитвите си бившия император.

* * *

През февруари, около два месеца след убийството на Никифор Фока, времето рязко се промени. Сковаващият студ отстъпи пред по-меко време. Теофания прекарваше предобеда с Яков, един от учителите си, в библиотеката на своя баща – голямо помещение, състоящо се сякаш само от лавици, претъпкани със свитъци и книги. Колкото и да харесваше часовете по латински със своя учител, през този ден тя на няколко пъти се хващаше как гледа с копнеж към прозорците. Слънцето проникваше през стъклата и хвърляше широки светли ивици върху подовата мозайка, наподобяваща шахматна дъска. Откъм терасата се носеше чуруликането на птички. Изведнъж усети, че се задушава сред стените на двореца. Искаше само едно: да излезе навън, да отиде в града.

* * *

На огромния площад между двореца и „Света София“, главната църква на Константинопол, се простираше пазар. Придружавана от Имица и още няколко слугинчета, Теофания се шляеше между бараките. Заслушваше се в глъчката, надвиквана от време на време от пронизителния възглас на някой търговец, спираше се пред една или друга сергия и караше да ѝ показват кадифени и копринени платове или пък накити. Принцесата се задържа особено дълго пред щанда на един стар гръцки търговец, който предлагаше книги. Прелисти няколко ръкописа и накрая си купи издание на „Метаморфозите“ на Овидий, илюстрирано с драгоценни миниатюри. Когато се огледа, Теофания установи, че Имица и другите прислужници са се отдалечили на няколко крачки – вниманието им бе привлечено от момче с дресирана маймуна.
Тъкмо се канеше да отиде при тях, когато към нея с куцукане се приближи стара жена и ѝ пресече пътя. Силно приведеният гръб на старицата бе покрит криво-ляво с дрипава наметка от тъмносиньо кадифе, която се държеше само на кръпки и конци. Лицето на жената беше прорязано от бръчки, а върху челото ѝ падаха стоманеносиви кичури. Вероятно беше от групата цигани в ярки, парцаливи одежди, които лагеруваха близо до главната градска порта и просеха от посетителите на пазара и на църквата.
Теофания бръкна в торбичката, окачена на обкования ѝ със златни пластинки колан, и извади монета.
– Красавице – усмихна ѝ се старицата, – нека ти предскажа бъдещето!
– Трябва да се връщам в двореца – отклони предложението ѝ момичето, – може би някой друг път – и подаде монетата на циганката.
Ала с едно пъргаво движение старицата хвана както монетата, така и лявата ръка на принцесата, стисна пръстите ѝ и обърна нагоре дланите ѝ.
Под аплодисментите на Имица и на другите прислужници маймуната направи двойно салто. Теофания потисна въздишката си и се предаде на съдбата. Сигурно циганката щеше да ѝ предскаже щастие в любовта, богатство и дълъг живот.
– Красавице, виждам... – подзе жената, вперила поглед в линиите върху дланта на Теофания. Изведнъж любезната усмивка изчезна от лицето ѝ. Физиономията ѝ придоби сериозно и сковано изражение, сякаш се опитваше да се концентрира върху нещо много далечно.
– Какво ти е? – попита уплашено момичето.
Старицата не отговори, само продължи бавно да следва линиите по дланта ѝ със сбръчкания си показалец.
– Хайде, казвай – засмя се насила Теофания, – дали в близките дни ще падна зле от кон, или учителят ми ще ме мъмри? Или пък някаква болест ще ме прикове за седмици към леглото? Обещавам ти, ще понеса, каквото и да ми кажеш.
– Добре ме чуй! – Вниманието на старицата бе все така насочено изцяло към дланта на момичето, а гласът ѝ беше тих, настойчив. – Виждам короната на могъща империя. Трябва да спечелиш тази корона, иначе ще умреш от насилствена смърт. Но дори да успееш да я спечелиш, няма да си сигурна, че ще задържиш властта. Предстоят ти много битки.
Теофания се опита да се успокои – каза си, че старата жена просто ѝ разправя приказка, за да измъкне повече пари. Въпреки това я побиха тръпки.
Тъмните очи на циганката бяха като дупки, достигащи безкрайността. Момичето усети, че губи почва под краката си. Почувства странна слабост, прилоша ѝ.
– Не мога да видя как ще се реши съдбата ти – продължи старицата. – Животът на повечето хора е предначертан от пътя на звездите. Път, на който съответстват линиите върху дланта. На малцина е дадено сами да определят живота си и ти си от тях. Възможно е да се провалиш, но и да победиш.
Гадателката сбърчи чело и отново се взря изпитателно в дланта на Теофания.
– Виждам и още нещо. Звезда преминава по небето посред бял ден. Тази звезда бележи миг, който ще бъде много важен за теб, било за добро, било за зло.
В този момент до нея се появи Имица.
– И не забравяй: трябва да се пребориш за короната! – Циганката още веднъж я прониза с поглед и бързо закуцука нанякъде.
– Досаждаше ли ви? – попита прислужницата.
Теофания поклати глава.
– Не, старицата ми предсказа блестящо бъдеще. Точно както правят прорицателките.
– Надявам се, и късмет в любовта – усмихна се Имица, а върху кръглите ѝ бузи се очертаха трапчинки.
– Да, и това – Теофания се насили да отвърне на усмивката ѝ, ала все още чувстваше странна слабост.

* * *

Няколко дни след срещата със старицата баща ѝ внезапно прекъсна учебния ѝ час. Влезе тъкмо когато Теофания обсъждаше на латински едно съчинение на Аристотел с учителя си Яков. Беше радостно развълнуван.
– Веднага иди да ти облекат най-хубавите одежди, Теофания! Йоан Цимиски иска да те види.
– Императорът ли? – стресна се момичето. – По каква причина?
– Защо един владетел би пожелал да се види с млада родственица? – смигна баща ѝ и се засмя. – Обикновено защото се очертава женитба, нали? Племенникът му Йоргос е само две години по-голям от теб и досега не е обещан. Впрочем, превърнал се е в хубав и умен момък. Както чувам, Йоан Цимиски го ценял много. От мен да знаеш, това момче ще стигне нависоко в двореца.
Йоргос... Докато се приготвяше припряно за аудиенцията – облече червена кадифена рокля, украсена с бродерия от мънички златни плочки, подредени във формата на цвете, а Имица среса дългата ѝ черна коса – Теофания се замисли върху току-що чутото. С Йоргос се бяха виждали няколко пъти като деца. Последния път, когато тя беше на осем, а момчето – на десет години. Тогава Имица твърдеше, че Йоргос бил влюбен в Теофания.
Младата принцеса се усмихна. Беше харесала това момче, приятно ѝ бе да прекарва времето си с него: в имението на родителите ѝ излизаха заедно да яздят, играеха с топка или бродеха из поляните. Ако не се беше променил много през последните години, Йоргос щеше да бъде добър съпруг, а бракът ѝ с него да е като на собствените ѝ родители: връзка, градяща се върху взаимното уважение. Ще прекарват зимите в Константинопол, в императорския дворец, а лятото – в някое от именията си. По всичко изглеждаше, че я очаква спокоен и доволен живот.
– Така... – Имица прокара още веднъж малката четка по веждите на Теофания, намести златната диадема на челото ѝ и пръсна зад ушите ѝ няколко капки есенция от портокалови цветчета. Отново огледа изпитателно принцесата и чак тогава ѝ подаде излъсканото до блясък бронзово огледало. – Изглеждате прекрасно.
– Така ли смяташ? – засмя се Теофания, макар никак да не ѝ беше до смях.
От огледалото я гледаше непозната девойка с вишневи устни, леко гърбав нос и с крехките лицеви кости на майка ѝ. Големите кафяви очи, засенчени от дълги мигли, които Теофания бе наследила от баща си, притежаваха стоманена сила, възприемана от някои хора в обкръжението ѝ като страховита. По този повод княгиня София често ѝ бе казвала, че трябва да свежда очи. И вероятно имаше право: през последните месеци Теофания се бе научила, че е важно да не издаваш много-много мислите и чувствата си. Знаеше, че вече съумява да контролира изражението си. Само с очите не успяваше. Когато се радваше, те искряха като кехлибар. Ако обаче се ядосваше, вълнуваше или страхуваше, цветът им тутакси потъмняваше. В такива моменти ирисът ѝ ставаше почти черен.
В мига, в който Теофания върна на Имица огледалото и се надигна от столчето си, в стаята нахълтаха родителите ѝ, също във великолепни одежди.
– Готова ли си? – възбудено попита Константин Склир и се изправи пред дъщеря си. Задържа я на ръка разстояние и я огледа с горда усмивка. – Хубаво! – кимна одобрително той.
Княгиня София я погали по бузата. И тя се усмихваше, ала в очите ѝ блестяха издайнически сълзи. Отвори уста да каже нещо на Теофания, но Константин Склир ги подкани:
– Хайде, тръгвайте най-после! Да не караме Йоан Цимиски да ни чака.
Теофания последва родителите си през същите онези коридори, по които бе тичала сутринта след преврата. В края на коридора, през чиито прозорец бе надникнала в покрития със сняг вътрешен двор, сега стоеше на пост въоръжен войник.
Други войници охраняваха вратата на най-вътрешните императорски покои. Двама от тях разтвориха тежките крила пред Теофания и нейните родители.
Гледката направо ѝ спря дъха: пред очите ѝ се разкри огромна зала. Подът и колоните покрай стените бяха от мрамор, изпъстрен с жилки. В средата на помещението имаше голяма маса от тъмно, почти черно дърво. Около нея бяха групирани столове с високи облегалки, тапицирани с пурпурно кадифе. Тук императорът провеждаше съвещанията си, а Константин Склир беше един от мъжете, които той привикваше по този повод.
Ала Теофания нямаше време да се оглежда много-много. Войниците вече отваряха пред нея и родителите ѝ следващата врата. Сърцето ѝ се разтупка като пощуряло. Блъсна я ярка светлина. Залата, в която пристъпи младата принцеса, беше също толкова голяма като предишната, но по-висока от нея – когато погледна нагоре, видя огромен купол, облицован с позлатени мозаечни камъни и украсен с изображенията на владетелите и владетелките на старата Римска империя и на Източен Рим.
Най-отдалечената четвъртина от помещението бе преградена с балюстрада от същия червеникав мрамор, използван и за залата за аудиенции. Зад нея Теофания съзря подиум. Заобиколен от слуги, на мраморен трон седеше едър мъж. Йоан Цимиски. Императорът. Нейният вуйчо, който бе заповядал жестокото убийство на своя предшественик.
Теофания сведе очи. Пътят от вратата до балюстрадата ѝ се стори безкрайно дълъг и в същото време – твърде къс. Най-накрая коленичи пред нея заедно с баща си и майка си и докосна с чело студения каменен под. Йоан Цимиски ги остави да прекарат известно време в тази поза, преди да даде знак на слугите, стоящи пред балюстрадата. Те помогнаха на Теофания и родителите ѝ да се изправят и ги отведоха до три кадифени стола. Накараха момичето да седне на средния, бащата настаниха вдясно, а майката вляво от нея.
Докато сядаше, Теофания стрелна с поглед императора изпод дългите си мигли. Никога досега не беше виждала Йоан Цимиски толкова отблизо. Простата му одежда от синьо кадифе изглеждаше кажи-речи бедняшка в сравнение с разкошно облечените слуги. Единствените му украшения бяха златната диадема през челото и тежкият пръстен на дясната ръка. Сивата му коса бе подстригана късо, черепът – масивен, лицето – широко. Бузите му бяха изпъстрени с пукнати кръвоносни съдове. Очите под гъстите сиви вежди бяха малки, със странен пясъчен цвят, твърди и студени като диаманти.
Теофания сведе отново поглед към пода, но усети, че Йоан Цимиски я оглежда от глава до пети. Накрая императорът изрече с провлачен, груб глас:
– Вече си достигнала възрастта за женене и, както виждам, си доста хубавка.
Значи баща ѝ излезе прав. Императорът наистина възнамеряваше да я омъжи. Обзе я огромно облекчение.
– Отон, саксонският император от династията на Лиудолфингите*1, желае да се сроди с византийските владетели. Неговият син и престолонаследник трябва да се ожени за порфирогенита*2 от семейството на предшественика на моя предшественик. Принцеса Анна би подхождала по възраст на младия лиудолфингец. – Йоан Цимиски замълча.
Теофания се зачуди защо той заговори за плановете на владетеля на Запада. Принцесите от императорската династия винаги се отглеждаха отделно и почти нямаха контакт с княжеските фамилии в двора. Ето защо тя познаваше съвсем бегло момичето, което императорът бе избрал за булка. Анна беше красива, а придворните разправяха, че била и кротка, и набожна.
– С цел да подчертае щенията си, Отон е нападнал няколко византийски града в Южна Италия – продължи Йоан Цимиски. – Дребните битки с него ми идват крайно ненавреме. Понастоящем сарацините ми създават предостатъчно проблеми в този район. Не възнамерявам да изпратя за жена на престолонаследника нито принцеса Анна, нито която и да било друга императорска принцеса. Защото това би вдигнало прекомерно цената на Отон и на неговото семейство. Ето защо реших вместо нея да изпратя на Лиудолфингите теб за бъдеща съпруга на престолонаследника.
Теофания чу тихия, уплашен вик на майка си и видя как подскочи баща ѝ. Мислите ѝ се объркаха. Значи не ставаше въпрос за женитба с Йоргос...
„Виждам короната на могъща империя“, беше казала старата гадателка. И ето че сега Йоан Цимиски действително заявяваше, че е избрал нея, Теофания, за жена на саксонския престолонаследник. Един ден този мъж щеше да носи най-важната корона в западния свят. Короната на една империя, която имаше почти такава тежест като Византия.
– Ще ти дам огромна зестра – продължи императорът, наблюдавайки зорко момичето, – съкровище, каквото тези саксонци не са виждали досега. Но вероятно те, въпреки това, няма да са особено доволни да посрещнат за булка теб вместо принцеса Анна. – В гласа му се прокрадна подигравателна нотка. – В крайна сметка, майка ти те е родила не в дворцовите покои, облицовани с пурпурен мрамор, които се полагат на родилките от императорската фамилия, а, доколкото си спомням, в стая в някое от провинциалните ви имения. Вероятно това обстоятелство ще представлява съществен недостатък в очите на Отон и семейството му. Ето защо ще проявя великодушие, като те оставя сама да решиш дали да откликнеш на желанието ми.
„Трябва да спечелиш тази корона, иначе ще умреш от насилствена смърт." Думите на гадателката прокънтяха в главата на Теофания. Освен това старицата бе споменала, че на някои хора им било съдено сами да определят съдбата си. В нея се надигнаха страх и неподозирана храброст. Не я очакваше живот, прекарван по познатия и удобен начин из провинциални имения и в покоите на императорския дворец – не, очакваше я една съвсем различна, плашещо непозната, ала все пак примамлива участ.
– Сега и ти, и родителите ти можете да си вървите.
Теофания вдигна глава и погледна към Йоан Цимиски.
– Благодаря ви, че ми давате време за размисъл. Но то не ми е нужно. Ще изпълня желанието ви.
– Не! – извика княгиня София и падна на колене пред императора. – Моля ви, не я слушайте. Теофания не знае в какво приключение се впуска. Не я изпращайте толкова далече. В тези чужди, дивашки земи... – гласът ѝ се прекърши.
– Права е майка ти – Йоан Цимиски се вгледа изпитателно в момичето. – Да предположим, че успееш да накараш саксонския император да те ожени за сина си... Тогава съдбата ти на бъдеща императрица няма никак да е лека. Начинът на живот на хората от Севера е напълно различен от нашия. Доколкото ми е известно, ти владееш латински. Трябва да знаеш обаче, че там, където ще отидеш, този език се говори само от аристокрацията и духовенството, но и това не е сигурно. Отгоре на всичко съществуват множество неразбираеми диалекти. Няма да имаш възможност да говориш гръцки с никого, освен със слугите си. И не забравяй: вероятно никога повече няма да видиш родината и родителите си.
Да напусне родината си и да не се върне никога. Да живее сред напълно чужди хора. Теофания се втренчи в изпъстрения с червеникави жилки мраморен под. Цветовете се размазаха пред очите ѝ. За миг сякаш чу отново гласа на циганката: „Трябва да спечелиш тази корона, иначе ще умреш от насилствена смърт."
Младата принцеса се помъчи да скрие вътрешните си вълнения. Имаше само един път и тя трябваше да го извърви. Стана и погледна Йоан Цимиски право в очите.
– Вече реших.
– Не! – сподавено изстена майка ѝ.
– Замълчи, София! – прошепна Константин Склир и докосна ръката на жена си.
Императорът огледа изпитателно момичето и накрая кимна.
– Както искаш. Приготовленията за отпътуването ти на Запад ще започнат още днес.
*1 Лиудолфинги или още Отонова династия, е Саксонска имперска династия, първата в Свещената Римска империя и една от династиите на Източнофранкското кралство. За неин създател се смята крал Хайнрих I, който е херцог на Саксония. – Бел. прев.
*2 Порфирогенита (гр.) – „багренородна“ – принцеса, родена в Пурпурната зала. „Багренородни“ е прозвище към името на византийски императори. Значението е „престолонаследник, роден след коронясването на своя баща“, т. е. когато последният е бил вече владетел. Думата „багренородни“ идва от багрената (Пурпурната) зала във византийския императорски дворец и буквално значи „роден в пурпур“ (порфир). – Бел. прев.

На книжния пазар от май 2016 г.
Обем: 488 стр.
Превод: Величка Стефанова
Редактор: Цвета Германова
Издателство „Емас“
ISBN: 978-954-357-330-1
Корична цена: 18,90 лв.

Прочетете още:

• „Катерина де Медичи“ – Джийн Калогридис
• „Невидимата жена“ – Клеър Томалин
• „Паметта на Истанбул“ –  Ахмед Юмит