Да бъдем уверени в това, което сме

Всеки ден срещаме стотици хора, с които ни се налага да общуваме по един или друг начин. Срещаме се на улицата, на излизане от вкъщи, след това на спирката, в градския транспорт, отново на улицата, на работното място, и накрая вкъщи. Ние общуваме постоянно, с погледи, с жестове, с движението на тялото си по време на ходене и най-вече чрез разговори. Човекът е социално същество и общуването е неотменна част от неговия живот. Как да направим общуването полезно и приятно? Как да се справим с трудните моменти в общуването?

На всеки от нас често се случва да води трудни разговори. На мен лично сериозните и делови разговори, от които зависи по някакъв начин бъдещето ми носят притеснение. Ето какво ми се случи веднъж докато бях студентка.

Имах изпит при един много “труден” преподавател. За да си взема изпита при него трябваше да мина писмен изпит, но никой не разбираше критериите на преподавателя за минаване. Теорията беше много сложна и дълга, имаше и практическа част, която беше сравнително по-лесна. За този изпит се бях подготвяла един месец по-рано. Бях изчела всичко по няколко пъти. Дойде и въпросния ден. Паднаха се въпроси, които бях чела. След като свърши изпита, всички чакахме около час за резултатите. Някои хора се оказаха “късметлии” и трябваше да влизат в стаята на преподавателя, вероятно той се съмняваше в знанията им и ги препитваше. Аз се оказах сред “късметлиите” и бях повикана. Влязох в стаята и бях посрещната с думите: “Колежке, Вие сте преписвали!”. Представете си изумлението и гнева, които изпитах в този момент! Аз бях учила цял месец за този изпит, бях се лишавала от толкова приятни неща и бях положила толкова много усилия за да науча тежката и трудна теория, а той ще ме обвинява в преписване!!! Почувствах се ужасно, но трябваше да се защитя. Отговорих: “Не съм преписвала.”, а той: “Дори сте объркали теоремата, ето тук...”. Но, понеже аз бях уверена в себе си и в знанията си, започнах спор. Той реши че ще ме къса, а аз му казах, че не може така, понеже съм учила много и накрая след 10 минути спорене, той започна да ми изнася беседа за живота и как трябва да търся смисъла на всичко случващо се, което нямаше връзка с изпита, но нали е преподавател, трябваше да го изслушам. Накрая си взех изпита. Този разговор беше един от най-трудните, защото не можех да се защитя с факти. Ако ме беше накарал да напиша нещата на ново, щях да го направя, но не ме накара и трябваше да се защитя чрез моята увереност и сигурност в себе си. Ако не вярвах в себе си и се бях разколебала, може би щеше да се наложи да се явявам отново.

Първата крачка към лесно общуване е да повярваме в себе си и да почувстваме своята индивидуалност. Всеки един от нас е личност, с отделни личностни качества и умения, които го отличават от хората които среща в ежедневието си. Отделният човек има собствени предпочитания, негови любими места, песни, филми. Повечето хора се опитват да се слеят с обществото и да си налагат да харесват, това което харесват другите. Но важно е да осъзнаем, че ние сме индивидуални и да почувстваме себе си, като такива. Да бъдем уверени в това което сме, без да се притесняваме, че някой може да не харесва филма, който аз харесвам или цвета на косата ми. Но разбира се, трябва да уважаваме правото и на заобикалящите ни хора да изразят тяхната личност, като приемаме техните предпочитания, без да налагаме мнението си и без да отхвърляме избора им.

Почувствали веднъж своята индивидуалност и правото на лично мнение, ние се освобождаваме от натиска на масовото мнение. Именно мнението на обществото ни кара да се притесняваме в общуването. Дали нашите интереси ще бъдат приети от останалите? Ами ако другите хора не харесват това, което аз харесвам, може би е по-добре да замълча и да не говоря за любимия ми филм, защото никой не го е чувал и ще ме изгледат странно. Да, наистина ще замълча, ще обсъдя филма, който всички харесват, така няма да бъда отхвърлен. Това е натиска на масовото мнение. Да заровим нашите чувства, за да се харесаме на другите. Но тогава, това не сме ние, а най-важно в общуването е искреността и личното излъчване на човека. Общуването с престореност и притеснение не е приятно общуване, то не носи приятни чувства и положителни емоции.

Постигнали веднъж увереността в себе си, втората крачка към приятното и свободно общуване е положението на нашето тяло. Ние трябва да сме отпуснати, да се чувстваме свободни. Не трябва да усещаме напрежение и стягане на мускулите си, нито нервничене, или треперене. Трябва да гледаме нашия разговорник в очите и да се усмихваме широко, разбира се не говоря за престорено зъбене, а една приятна и предразполагаща усмивка. Човекът отсреща определено ще усети положителните вибрации и най-вероятно ще отговори с такива. Увереността ще ви помогне и в деловите и важни разговори. Тук важи горе написаното, но малко по-скромно с усмивките. Увереността, искреността и спокойствието дават твърд и целенасочен вид, особено подходящ в бизнеса.

В общуването е важно да повярваме в себе си и да се чувстваме свободни. Да повярваме, че сме значими и имаме право на лично мнение, на любим цвят и любим филм. Да се освободим от обществения натиск. Да освободим тялото и душата си от напрежение, тогава ще можем с освободена душа да погледнем събеседника си и да си поприказваме.

Петя Гарова участва в конкурса “Бъди уверена, общувай свободно!”
Чудеса в общуването с ангели
Най-ценният съюзник – усмивката