Тук ще се представя като Ема – кандидат мама на 34г. и половина, а кандидат таткото е на 37г. и половина. Преди 3г., преди да се “спусна” в този ад от прегледи, изследвания, манипулации, медикаменти, тестове за овулация и неуспехи си мислех, че ще забременея на секундата. Колко наивно.

От 99-та г. насам животът ми минава в ходене по болници, лекари и изследвания. Затова искахме да постъпим отговорно към нашето бъдещо дете и първо да приключа с лекарствата, а след това да му дадем шанса да се роди.

Оженихме се през 2004г., зарязах всички лекарства и зачакахме нашето чудо. В началото дори спорихме колко деца ще имаме. Аз исках три, той две, а сега и двамата се молим да имаме поне едно. Непрекъснато се питам защо точно на мен се случва и кога ще свърши този кошмар? Имала съм само един партньор, не съм имала гинекологични заболявания, не съм правила аборти, а преди инсеминациите имах и цикъл като по учебник.

Първите десет месеца смятах че всичко е наред и не давах на мъжа ми дори да спомене за мерене на температура или тестове за овулация. После се сринах емоционално и си записах час при гинеколог. Бях на 32г. и половина и вече чувах тиктакането на биологичния си часовник. Прегледите и изследванията показаха, че и двамата сме здрави и не би трябвало бебето да се забави. Но за по-сигурно два последователни месеца пробвахме по схемата – клостилбегит за стимулиране на яйчниците, прегнил за таймиране на овулацията и контакти по график. Но бременност не настъпи.

Следващата стъпка беше консултация със специалист по стерилитет. Заключението и на специалиста беше, че проблеми няма, но Бебо не дойде и през следващите три месеца. През юли 2005г. посетихме клиниката по стерилитет, за да направим допълнителни изследвания, с надеждата да открием проблема. В този момент имах два чудесни фоликула пред спукване и лекарката ни предложи да направим инсеминация. Стреснахме се. Отидохме там като двойка с неизяснен стерилитет и психически не бяхме готови за такава стъпка. Тръгнах си от клиниката убедена, че с тези два фоликула ще забременея по естествен път. Бебе обаче нямаше нито тогава, нито през следващите два месеца.

На 05.10.05г. направихме първата от 4 неуспешни инсеминации. Втората и третата бяха в следващите два цикъла. Тъй като си имах овулация и трите инсеминации бяха без стимулация на яйчниците – на един фоликул. Бях правила хидротубация и резултатът беше отлично проходими тръби. Месец след третата инсеминация с моята лекарка решихме, че преди да продължим ще направя цветна снимка на тръбите. Ядосвах се че ще пропусна един цикъл, но се примирих. Така или иначе това беше пътят. Но до снимка не стигнах. При прегледа се оказа, че междувременно съм се сдобила с киста на единия яйчник голяма 3см.. Отложихме снимката и веднага започнах лечение с противозачатъчни. Пустата киста вместо да се подтисне и изчезне, продължи да расте. Месец след като я открихме беше станала почти 7см., а болките и дърпанията по време на преглед подсказваха че вероятно има и сраствания.

След две седмици, през март 2006г. ме оперираха и когато дойдох в съзнание разбрах, че вече съм с един яйчник и една тръба, а хистологията показа ендометриоза ІV степен. Заговорихме за инвитро, но преди това ми предстоеше лечение на ендометриозата – шест месеца инжекции Золадекс. Подготвих документи за програмата за лечение на ендометриозата и ги занесох в РЗОК. Служителката отказа да ги приеме, тъй като същия ден дошла заповед уж временно да спрат приема на документи по тази програма. На запитването ми, от НЗОК ми отговориха, че след 30.06.06г. приема ще бъде възстановен, но това не се случи, а след 01.09.06г. се разбра, че тази програма вече не съществува. Веднага след операцията започнах да приемам противозачатъчни, за да се предпазя от кисти, докато започне лечението със Золадекс.

Но не реагирах добре на тях и след поредната нестандартна реакция на организма лекарката каза че явно не ми действат и няма полза от тях. И така ги спрях. А през август най–после успях да си изследвам хормоните след операцията, които за моя радост бяха в норма, въпреки че вече съм с един яйчник. Време беше да решим какво ще правим оттук нататък. Лечението със Золадекс за 6м. е около 3 000 лв. Платим ли това лечение, трябва да забравим за инвитрото. И решихме да инвестираме в създаването на живот. В случай на успех, бременността ще излекува ендометриозата.

В моята клиника освен класическо инвитро се прави инвитро и на спонтанен цикъл, което излиза доста по-евтино, а и по-щадящо откъм стимулация в сравнение с класическото. Насочихме се към този вариант. През септември направих стимулация с Мерионал на 3, 5 и 7 ден – доза 150 единици, от която очаквахме поне 3 фоликула. Не се получи. Фоликула беше един, хормоните идеални и лекарката предложи да не губим цикъла и да опитаме още веднъж с инсеминация. Молех се това да е щастливият край на моята история, но след две седмици, неуспешните инсеминации станаха 4. Идеше ми да вия от болка и гняв, но беше започнал нов цикъл и с него се появи нова надежда.

Избърсах сълзите и хукнах да търся аптека, която да ми осигури нужните дози Мерионал. Оказа се, че няма да го получа навреме и лекарката назначи стимулация с клостилбегит от 3 до 7 ден. Бях скептично настроена към клостила, но й се доверих и се получи – общо 4 фоликула от единствения ми яйчник. Но тъй като се появяваха един след друг, първите два пораснаха много и се пукнаха преди пункцията. От останалите два фоликула извадиха две хубави яйцеклетки. А когато разбрах, че и двете са се оплодили имах чувството, че ще литна от щастие. Мислено вече гушках моите две прекрасни бебчета. През следващите два дни до трансфера непрекъснато ги мислех – ще продължат ли да се делят, ще оцелеят ли. Но знаех, че в лабораторията на клиниката те си имаха друга майка, която да се грижи за тях и да ги пази.

На 22.10.06г. когато отидох в клиниката за трансфера, сърцето ми щеше да се пръсне от страх. Не знаех какво се е случило с нашите ембриончета. Но когато ми ги показаха и двете на снимка, забравих всичко друго и заживях само за тях. Усещането е несравнимо. Чувствах се майка още преди да са ми ги върнали. Не можех да откъсна очи от снимката. Сигурно ще прозвучи откачено, но аз им говорех. Казвах на моите прекрасни ембриончета колко много ги обичам, колко много ги искаме и двете и колко дълго сме ги чакали. Молех ги да се закрепят здраво и да останат с нас. Но вече ги няма. Моите две чудеса умряха. Цяла вечер ме втрисаше и не можах да заспя от мъката стегнала гърлото ми. Следващите 2-3 дни не можех да се храня. Не бях на себе си.

И още не съм. Времето минава, но болката не намалява. Още тъгувам за тях. Липсват ми. Тази болка и празнота могат да разберат само жените, които като мен всеки месец губят по едно дете. Дете, което даже не го е имало. Да имам деца е всичко което искам от този живот и след всеки неуспех умира частица от мен. Затварям се в къщи и излизам само за да отида на работа или на преглед.

Приятелите ми /вече бивши/ – щастливи родители на по 2 и 3 деца не пожелаха да ме разберат и подкрепят. Обясняваха ми как трябва да се чувствам и омаловажаваха болката ми. Дори не се опитаха да останат до мен. Изоставиха ме. Накараха ме да се почувствам различна, почти инвалид.

Но в тази борба намерих нови приятелства – силни и прекрасни жени, които като мен ден след ден, година след година се борят за това, което повечето хора получават даром – най-прекрасното нещо на този свят – децата. През последните месеци плаках с някои от тях от щастие, защото за тях кошмарът свърши и чудото стана.

Допреди седмица се молех да е дошъл и моя ред да плача от щастие, но този път заради моето чудо и се молех чудесата да са две. Не стана така. Загубих ги. Но не се предавам. Има надежда и ще обърна света, но ще превърна тази надежда в реалност.

И когато един ден гушна своето дете, дай боже да са две, ще знам, че всичко преживяно си е струвало.

Коментар: Анна Сюлейманович 33г., Амстердам

Ще забременееш, когато приемеш съдбата си – това е моят опит. Пет години ходене по болници, изследвания и разочарования – пет инвитро – неописуема мъка, разкъсваща душевна болка.
Когато се отчаях окончателно и когато се примирих, че това е съдбата ми и започнах да мисля за осиновяване се случи чудото.
Последния шанс който имах и аз бях сигурна, че и той ще е неуспешен сега е на 3 месеца. Не се отпуснах и не повярвах в чудото докато не го държах в ръцете си. Събудих се като от кошмарен сън – последните 5 години – това не бях АЗ, но благодарение на тях съм това, което съм сега. Желая ти от все сърце да се реализира мечтата ти, не се предавай, но приеми, че това е съдбата ти.