Свободно време

„Три седмици да се сбогуваш“ – Ч. Дж. Бокс

09.03.2012г. / 17 17ч.

Аз жената

„Три седмици да се сбогуваш“ – Ч. Дж. Бокс

За автора:

Чарлс Джеймс Бокс, известен на приятелите си като Чък, живее в Уайоминг, САЩ, със съпругата си Лори и трите си дъщери. Преди да започне кариерата си на писател, Бокс е работил като помощник в ранчо, земемер, репортер и редактор за малък вестник. Понастоящем заедно със съпругата си развива туристически бизнес. Авторът е човек, който обича заниманията на открито: ловувал е, яздил е кон, ловил е риба и е карал ски навсякъде из Уайоминг и планинските северни щати. Любовта на Ч. Дж. Бокс към природата и особената атмосфера на Севера е намерила отражение и в неговите над 10 публикувани романа. Поредицата с общ герой Джо Пикет, пазача на дивеч от Уайоминг, и първите два самостоятелни трилъра на Ч. Дж. Бокс му помагат бързо да натрупа популярност сред любителите на криминалната литература. Творчеството му е спечелило наградите за криминални, трилърови романи и мистерии „Антъни“, „Макавити“, „Гъмшу“ и „Бари“, а две от книгите са под опция за заснемане на филм. Първото му самостоятелно заглавие извън серията с Джо Пикет – „Синята зона“, грабва наградата „Едгар“ за най-добър роман на 2009 година. Преведени на 25 езика, книгите му са безспорни бестселъри.

„Малката, добре пазена тайна на най-добрите съвременни автори на криминална литература е, че много често в романите няма значение кой е извършил престъплението или защо го е направил, по-важно е къде се развива действието – споделя Бокс. – Разрешаването на случая е просто средството, което движи романа напред. Най-добрите криминални романи са написани от автори, които живеят в местата, които описват, и наистина ги познават. Тези романи те карат да се чувстваш, сякаш ти самият посещаваш тези места с най-добрия гид, който може да ти разкрие всяка тайна“.

„Действието в книгите ми се развива в Скалистите планини, защото искам да хвърля светлина върху тази област, нейните жители и проблеми. Искам, когато читателите ми затворят книгата, да чувстват, че са били на едно съвсем истинско място“, казва Чък.

Интересът към романите на Бокс вероятно наистина се дължи на тази усвоена малка тайна – авторът е жител на просторния Американски север.

Той е бродил и ловувал из горите на Скалистите планини, яздил е по склоновете им. Бокс е много близо до образа на модерния каубой, който живее близо до природата и не се страхува да преспи под открито небе. Това помага на романите му да звучат убедително, а героите му да бъдат реалистични.

„Бих могъл да пиша друг вид книги с различни герои, но нямаше да се гордея с тях толкова много“, споделя авторът.

Бокс е изключително отворен и към рекламните кампании на книгите си. С удоволствие пътува из САЩ и по целия свят, за да представя творчеството си. „Тези събития наистина ми харесват – казва той. – Много ми е приятно да се срещам с читателите си. Това е и част от работата ми като писател. Много необичайно е, когато някой роман стане бестселър без рекламна кампания. Случва се, но е наистина необичайно“.

Бокс отговаря лично и на всяко електронно писмо, което получи. Авторът вярва, че за популяризирането на една книга препоръката от познати и приятели е по-важна дори от добрата реклама, и прави всичко възможно читателите му да го почувстват по-близък. Вероятно тъкмо това отношение към публиката му е причината Бокс да получава снимки на войници на служба в Близкия изток, на ловци и младежи, които държат негови книги в ръка.

След успеха на първата му, издадена в България, книга – „Синята зона“, ИК „Хермес“ представя и новия роман на Ч. Дж. Бокс – „Три седмици да се сбогуваш“. Книгата е качествено и динамично трилърово четиво. Историята запазва усещането за напрежение и загадката до самия край. Главният герой Джак, подобно на героите в предишната книга на Ч. Дж. Бокс, е обикновен човек, който е изправен пред върховно изпитание на волята.

За „Три седмици да се сбогуваш“:
Мечтите на Джак и Мелиса Макгуейн да имат семейство най-после се сбъдват, след като осиновяват малката Анджелина. Девет месеца по-късно обаче едно телефонно обаждане разтърсва щастливия им живот. Биологичният баща на Анджелина – Гарет, не е подписал документите за осиновяване и иска да си я вземе обратно. Джак и Мелиса осъзнават, че ги чака тежка битка, когато научават, че бащата на Гарет е властният федерален съдия Морланд.
В отредените им три седмици да се разделят с дъщеря си семейство Макгуейн започват собствено разследване. Всяко късче информация за Морланд, което намират, рисува мрачна картина. Джак започва да се страхува, че мотивът за отнемането на Анджелина далеч не е бащинската любов. Доскоро щастливото семейство се оказва въвлечено в ужасяваща игра на заплахи, изнудване и измама. Когато започват да умират хора, става ясно, че истината е много по-страшна от едно дело за попечителство.
Джак и Мелиса ще стигнат докрай, за да защитят истината и живота на детето си – дори ако се налага да престъпят закона и да пролеят кръв.

Откъс:
Открехнах входната врата и се промъкнах вътре. Грохотът на музиката – не разпознах нито песента, нито изпълнителя, но беше груба и вулгарна – се стовари в лицето ми и накара сърцето ми да бие още по-силно. Хвърлих бърз поглед наоколо – мястото беше по-малко, отколкото изглеждаше отвън. Освен това бе по-тъмно и по-празно, отколкото си го представях. Двама навъсени латиноамериканци в рокерски дрехи седяха на бара. Обслужваше ги плешив и много дебел барман, облечен с потник. Тлъстите му ръце и рамене бяха покрити с татуировки, а под долната му устна имаше тънка козя брадичка, сплетена на дълга плитка. Насочваше дистанционно управление към единствения телевизор, монтиран в ъгъла над бара. Малкият дансинг, покрит с напукан линолеум, беше празен. Сепаретата покрай едната от стените – също. В дъното имаше кръгла маса, около която седяха петима души под плътен ореол от дим.
Джетър стоеше до бара, между двамата мотоциклетисти, и се опитваше да привлече вниманието на бармана. Палтото му стигаше до коленете. Изглеждаше доста издуто под мишниците. Оръжие. В огромно количество. Той отново извика на бармана, но дебелият мъж продължи да сменя програмите с такава скорост, сякаш дистанционното беше повредено. Накрая, когато на екрана се мярна гола женска плът, единият от мъжете извика: „Ето това!“, и барманът бавно започна да сменя каналите в обратна посока.
Не исках да заставам до Джетър, за да не привличам излишно внимание. Седнах на най-отдалечения стол зад бара и държах главата си наведена. Наблюдавах го с периферното си зрение и забелязах, че започва да се изнервя. Най-накрая барманът остави дистанционното под стар черно-бял киноафиш с Антъни Куин от филма „Да живее Сапата“ и се обърна към Джетър с отегчено презрение.
Не се обърнах да погледна към масата на петимата, но се опитах да ги видя в потъмненото огледало зад бара. Петима души – трима мъже и две руси жени с вид на уличници. Пушекът наоколо им и мръсното огледало изкривяваха гледката. На масата имаше десетки празни чаши и препълнен с угарки пепелник. Черната светлина зад тях придаваше допълнителна яркост на всичко – на мръсните отпечатъци от пръсти по чашите, на червилото по устните на момичетата и на белия цвят по огромните тениски, които носеха двама от мъжете с испански черти. Чернокожият мъж по средата се хилеше глуповато и поклащаше глава в ритъма на музиката, докато русото момиче до него гледаше втренчено ухото му и се поклащаше нагоре-надолу. Отне ми време да осъзная, че го задоволяваше с ръка под масата. Другото момиче – със смолисточерна коса на цветни кичури – опипваше с пръсти сребърната халка на долната си устна и хвърляше погледи към заниманието на приятелката си. Гарет седеше в левия край на масата с голяма чаша пред себе си, от която висеше конец с етикетче от чаена торбичка. Незнайно защо, но най-много ме впечатлиха отегченото му изражение и изборът му на напитка. Човек трябваше да притежава смелост и увереност, за да пие чай на такова място. За миг изпитах нещо като възхищение към него, но само за миг. Отново се запитах какво го свързваше с тези гангстери и защо непрекъснато се въртеше около тях.
Почувствах се обнадежден от факта, че петимата от масата сякаш не забелязваха присъствието на Джетър. Бяха толкова вглъбени в заниманията си, че дори не погледнаха към нас. Знаех обаче, че това ще се случи, и то за броени секунди. Джетър трудно можеше да остане незабелязан с това проклето дълго палто.
Не беше лесно да му привлечеш вниманието. Исках да ме погледне, за да му дам знак да се омита оттам незабавно. Просто трябваше да ме види!
– Търся един боклук на име Гарет Морланд – каза Джетър достатъчно силно, за да го чуя. Дързостта му ме шокира. – Тук ли е?
Барманът не даде вид да го е чул. Хвърлих поглед към огледалото зад бара, за да се уверя лично, че и Гарет не го е чул.
– Джетър – просъсках. – Да тръгваме!
Мъжът, който седеше от моята страна, вдигна поглед от питието си и ме изгледа навъсено, но Джетър все още не забелязваше присъствието ми.
– Гарет Морланд, казах – изръмжа Джетър. – Искам да знам дали в момента е в тази дупка?
Вместо да му отговори, барманът демонстративно пристъпи към двамата рокери и ги попита дали имат нужда от нещо, а мен ме подмина, сякаш не съществувах. Възхитих се от изобилието и женомразката насоченост на татуировките му – черепи с промушени през тях копия; жени, нанизани върху кинжали с форма на пениси или седнали върху металните декорации на „Крайслер“, модел от 70-те години; карикатура на американското знаме, от което се стичаше кръв и капеше в устата на вицепрезидента Дик Чейни.
– По дяволите, Джетър – просъсках, стараейки се да надвикам музиката. – Да се махаме!
Мъжът от дясната ми страна си поръча още една бира. Дебелият барман взе празната му чаша и отиде да я напълни. Изобщо не ме погледна. Кранът за наливна бира се намираше точно пред Джетър. Погледнах към него и ме побиха тръпки – чичо Джетър се усмихваше.
– Мазен дебелако, ако не ми кажеш дали шибаният Гарет Морланд е някъде в тази сграда – бавно изрече Джетър, – ще станеш свидетел на страшна дандания.
След края на песента настъпи кратка тишина. Барманът напълни чашата и почти незабележимо кимна към масата в дъното.
– Много съм ти задължен – каза Джетър и бавно се обърна, но без да отлепя дланта си от барплота. Видях как присви очи към масата заради черната светлина.
– Джетър... – казах.
Тъй като вниманието ми бе насочено към Джетър, едва в последния момент забелязах как барманът опипваше с ръка под бара. И с изненадващо чевръсти движения за дебел човек, който от години усъвършенства предимно скоростта на ръцете си, той отстъпи назад, вдигна черна бейзболна бухалка над главата си и я стовари върху ръката на Джетър. Чух как костите му се строшиха, досущ като наръч сухи съчки под тежка подметка.
Замръзнах на мястото си.
Джетър не извика; дори не отдръпна ръката си. Само се обърна бавно към бармана и го погледна така, сякаш безмълвно му казваше – не мога да повярвам, че го направи.
Изненадан, че ударът не успя да повали на колене лудия старец със смешното дълго палто, барманът отстъпи назад и отново стовари бухалката върху обезобразената ръка на Джетър. Ако след първия удар бяха останали някакви здрави кости, вторият ги премаза окончателно. Никога няма да забравя този звук.
Нямах обяснение за действията на бармана. Никога нямаше да разбера защо го направи. Може би заради обидата или пък защото бе инструктиран да постъпва така в ситуации като тази, за да изгони от бара нежеланите посетители. Но онова, което се случи после – досущ като всички събития през последните две седмици от живота ми, – не подлежеше на каквото и да било обяснение.
Всички сме чували фразата „отнесоха му главата“, но аз ще ви кажа, че в действителност не се случва точно така. Знам го със сигурност, защото когато Джетър бръкна с дясната си ръка под палтото, за да измъкне оттам рязана двуцевка десети калибър – любимото оръжие на шофьорите на дилижанси от Дивия запад, – и опря дулото в челото на бармана, а после натисна спусъка... е, главата на бармана всъщност не хвръкна във въздуха. Горната дясна четвъртина от нея изчезна, а остатъкът от огледалото зад бара се покри с кръв, мозък, костна тъкан, кожа и коса. Барманът се строполи на пода като марионетка, на която внезапно са й отрязали конците, и повлече със себе си цял рафт празни халби за бира.
Звукът бе толкова силен, че ушите ми писнаха. Двамата рокери скочиха от столовете си и хукнаха към изхода. Наблюдавах ги отвисоко, без каквато и да било емоция, сякаш собствената ми душа и възприятията ми бяха отделени от тялото.
Джетър кипеше от ярост. Сведе поглед към счупената си ръка и каза: „За какъв дявол го направи?“, но бързо се съвзе и отвори пушката със здравата си дясна ръка. Двете огромни димящи празни гилзи изхвърчаха назад над раменете му. Той премести оръжието под дясната си мишница и извади два нови патрона от джоба на палтото си, напъха ги в гнездата, хлопна затвора с едно рязко изтласкване нагоре и се запъти към масата в дъното. Счупената му лява ръка висеше безпомощно до тялото му.
– Кой от вас, боклуци такива, е Гарет Морланд? – ревна той.
Осъзнах, че писъкът в ушите ми всъщност излизаше от гърлото на едното момиче.
Гангстерът от десния край на масата, който седеше най-далеч от Гарет, скочи толкова рязко от стола си, че го запокити далеч зад себе си. Мургавото момче по средата – онзи, който се забавляваше с момичето – седеше със зяпнала уста, докато не изпита внезапна потребност да закопчае панталона си. Блондинката до него зарови лицето си в шепи и започна да пищи. Гарет продължаваше да седи на масата, обвил чашата си с длани. Излъчваше забележително спокойствие и не изпускаше от поглед човека с пушката, сякаш се опитваше да проумее откъде той би могъл да знае името му.
– Ти ли си боклукът Гарет Морланд? – попита го Джетър.
Джетър не забеляза, че първият мъж, който скочи от масата, вече стоеше леко наведен напред, а ръката му се опитваше да извади нещо, затъкнато отзад в панталона му.
Джетър насочи пушката с една ръка и отново попита:
– Ти ли си Гарет Морланд?
Тогава гангстерът извади оръжието си – полуавтоматичен пистолет – и произведе четири бързи изстрела пред себе си. Палтото на Джетър се разлюля и той залитна една крачка назад. После отново натисна спусъка и откатът отметна пушката по-високо от главата му. На гърдите на гангстера цъфна огромно червено петно и той се просна по очи върху стола, който малко преди това бе изритал встрани от масата.
Джетър старателно прибра пушката на мястото й под палтото и измъкна оттам полуавтоматичен пистолет от неръждаема стомана, 45-и калибър. Насочи го към мургавия мъж в средата на масата и хладнокръвно простреля шията му, докато онзи се мъчеше да свали предпазителя на собствения си пистолет. Оръжието на гангстера се плъзна през масата и падна върху мръсния мокет на пода.
– Разкарайте се, момичета – каза Джетър. – Имам сметки за уреждане с младия господин Морланд.
Блондинката продължи да пищи, докато тичаше, без да сваля ръце от лицето си. Погледите ни се срещнаха за миг и аз се запитах дали щеше да запомни чертите ми, за да ме идентифицира по-късно.
Джетър направи път на момичето с кичурите, но изобщо не очакваше, че тя ще спре, ще се обърне, ще навре пистолет под мишницата му и ще натисне спусъка три пъти. Той изрева, отпусна дясната си ръка, залитна няколко стъпки наляво и се строполи на дансинга.
– Дявол да го вземе! – викна той. Звучеше ядосан по-скоро на себе си, отколкото на момичето. После взе да се гърчи на пода, като подвижна мишена за момичето с кичурите, което непохватно се мъчеше да го вземе на прицел. Джетър се претърколи по корем, измъкна пистолета и я довърши с три бързи изстрела.
После се надигна тромаво, изръмжа като мечок и се изправи на крака. Мургавият мъж продължаваше да седи на масата, притиснал шията си с длан. Между пръстите му бликаше артериална кръв. Джетър се заклати към него и опря дулото на пистолета в челото му.
– Или подписваш шибаните документи – каза Джетър със смешния си мексикански акцент, – или умираш, сеньор!
Преминах шокиран през лютивия облак дим и положих ръка върху рамото му. По пода се въргаляха празни гилзи.
– Това не е той – казах.
– Или подписът ти, или мозъкът ти, сеньор! – повтори Джетър и притисна дулото на пистолета в челото му.
– Джетър, това не е той! – извиках. – Гарет избяга през задния вход, докато ти лежеше на пода. – Бях почти сигурен, че Гарет изобщо не ме е видял.
Джетър застина, докато осмисли думите ми. Кръвта от раните под палтото му се стичаше по пода на едри капки.
– Всичките ми изглеждат еднакво – каза той и дрезгаво се изсмя. После натисна спусъка. Гангстерът залитна назад с отворени очи и зейнала дупка на челото.