Свободно време

„Дъщери на греха“ – Тара Хайланд

16.05.2012г. / 16 46ч.

Аз жената

За авторката:
Тара Хайланд е родена в Съри, Англия, през 1976 г. На тринайсет години печели конкурс за млад автор на годината, придружен от чек за четиридесет долара. Оттогава мечтае да стане писателка, но родителите й я насочват към по-доходоносна кариера. Завършва история в Гонвил енд Кийз Колидж в Кеймбридж и работи като журналист, счетоводител и банкер. Макар да изкарва добри пари, кариерата не й носи желаното удовлетворение, но Тара чувства, че трябва да оправдае надеждите на семейството си, вложило големи средства в образованието й. Детската й мечта да стане писател обаче никога не я напуска напълно и Тара й посвещава свободното си време, опитвайки се да пише трилъри и чиклит романи. След като прекарва десет години от живота си като финансов аналитик – позиция, която ненавижда, – Тара се осмелява да започне работа по дебютния си роман. Написването му й отнема цели шест години, като тя признава, че без финансовата и емоционалната подкрепа на съпруга си и литературния си агент би се отказала по време на дългия процес. Но в крайна сметка търпението и усилията на Тара биват възнаградени. Три големи английски издателства наддават за правата на дебютния й роман – „Дъщери на съдбата“, който скоро след издаването си е продаден в още десет страни и се радва на топъл прием.
През 2011 година книгата излезе и в България, а отзивите за нея са много положителни. Ето какво сподели авторката по този повод:
„Гордея се с успеха на „Дъщери на съдбата“, но с риск да прозвучи нескромно, смятам, че това е само началото. Дълбоко в себе си вярвам, че следващите ми книги ще надминат успеха на дебютната и ще стигнат до още по-широка аудитория. Наскоро разбрах, че „Дъщери на съдбата“ много се харесва на читателите ми в България и много се развълнувах! Посетих страната ви преди двайсет и пет години със семейството си и останах очарована: беше мечтаната почивка! Надявам се скоро да имам възможността да я посетя отново, а сега вече имам и повод да го направя, така че е въпрос на време.“
Сега ИК „Хермес“ представя и втората книга на Тара Хайланд – „Дъщери на греха“.

Интервю с Тара Хайланд

Опиши живота си с две думи.
Много вълнуващ.

Какъв е девизът ти?
На всички ни се налага да лъжем понякога. Това е мотото на моя любим персонаж доктор Хаус и аз често си го повтарям, за да си припомня, че никой не е съвършен. Така по-лесно приемам собствените си недостатъци и факта, че често ми се налага да изричам благородни лъжи.

Какво представлява щастието за теб?
За мен щастието се състои в най-простичките, прозаични неща: пържола алангле и чаша ароматно червено вино, споделени с любимия човек.

От какво се страхуваш?
Страхувам се от самотата, затова се стремя винаги да съм обградена с любими хора.

Какъв талант искаш да притежаваш?
Искаше ми се да можех да пея като Бионсе или Бритни Спиърс. Или поне да изглеждам като тях, но не се оплаквам.

Кое е най-голямото ти постижение?
Моите два романа. Страшно се гордея с книгите си и с факта, че в период на тежка финансова криза моите издатели повярваха в мен. Надявам се успехът на „Дъщери на съдбата“ да оправдае доверието им.

Кои три качества са най-важни за теб?
Непринудеността, чувството за хумор и способността да се забавляваш.

Кои са любимите ти писатели?
Чета основно дамски авторки и трилъри. Обожавам Луиз Бегшоу, Джаки Колинс, Кен Фолет, Джон Гришам, Стивън Кинг, Сидни Шелдън и Пени Винченци. Знам, че винаги мога да разчитам на тях за класни четива, и се надявам един ден да достигна нивото им. Разбира се, следя и хитовите заглавия като „Пътешественикът във времето и неговата жена“, „Другата Болейн“ и „Слугинята“, за да съм в крак с модата.

А кои са петте най-добри съвременни книги според теб?
Трудно ми е да сведа избора си само до пет заглавия, но ще се постарая да отлича най-достойните. Най-добрите книги за мен са: „Непокорни момичета“ на Луиз Бегшоу, „Фирмата“ на Джон Гришам, „Каин и Авел“ на Джефри Арчър, „Диамантената династия“ на Сидни Шелдън и „Сблъсък“ на Стивън Кинг.

Кои книги препрочиташ?
Напоследък препрочитам „Порочни удоволствия“ на Пени Винченци.

Кой е любимият ти филм?
„Запази последния танц“ с Джулия Стайлс. Падам си по романтични филми, защото вярвам в любовта, брака и хепиенда.

А любимият ти телевизионен сериал?
„Доктор Хаус“ – на практика съм пристрастена към него. Обожавам също реалити форматите като „Екс Фактор“ и „Хилс“.

Какво обикновено ти казват читателите?
Обикновено споделят, че книгите ми са брилянтни, което си е страхотен комплимент!

Кое е най-голямото предимство на писателската кариера?
Фактът, че мога да работя по пижама. Шегувам се, най-хубавото за мен лично е, че изкарвам прехраната си чрез хобито си, а това ме прави много щастлива. Наистина, няма нищо по-хубаво от това да ти плащат да вършиш онова, което обичаш.

А най-големият недостатък?
Писателското ежедневие е самотно занимание. Липсват ми общуването с колегите, срещите с нови хора и чисто човешкият контакт. Липсва ми споделянето с колежки и дори размяната на клюки! Но въпреки всичко, обичам работата си и не бих я заменила за нищо на света!

Как протича един твой обикновен ден, в който не пишеш?
Всеки ден благодаря на Господ за възможността да изкарвам парите си чрез писане. Оценявам го, особено като се има предвид, че прекарах десет години от живота си в сферата на финансите. Надявам се да продължа да пиша през следващите двайсет, а защо не – трийсет години.
Обикновено денят ми протича по следния начин: ставам рано, към 6:30, за да изпратя съпруга си на работа. Приготвям му закуска и заедно пием кафе – това е любимият ми момент от деня. След това той тръгва на работа и се връща чак вечерта, към седем. Така че имам предостатъчно време за себе си и моите приятелки. Когато не пиша или не чета, прекарвам времето си в гледане на телевизия. Обожавам сериалите: „Доктор Хаус“, „Анатомията на Грей“, „Изгубени“, както и криминалните „Закон и ред“ и „Престъпни намерения“. Както вече казах, за мен щастието се състои в простичките неща: хубава книга или филм и чаша червено вино са ми напълно достатъчни!

За „Дъщери на греха“:
Франи израства в бедно ирландско селце, но мечтае за бляскавия свят на Холивуд. Красивото момиче се влюбва в очарователния Шон и забременява от него. Той обаче я изоставя.
Седемнадесетгодишното момиче е изправено пред тежък избор: да се откаже от живота, за който бленува, или да жертва нероденото си дете.
Седем години по-късно Франи е забелязана в нощен клуб от известен филмов продуцент. Вратите на Холивуд се отварят за нея, но за втори път в живота си тя е изправена пред съдбовен избор. Младата жена решава да преследва мечтата си и поверява дъщеря си – Кара, на болната си майка. За една нощ свенливата Франи се превръща в холивудската сензация Франсис Фицджералд.
След смъртта на баба си Кара е изпратена в приют към църквата, където е малтретирана от строгата си възпитателка. Борбена по природа, Кара оцелява. Започва работа като секретарка и решава да създаде здраво семейство. Но преди това трябва да научи истината за майка си и да си отговори на въпросите, които я преследват цял живот.

Откъс:

* * *

Осма глава

– Е, какво мислиш? – Клифърд се облегна назад в меката кушетка от зелено кадифе и погледна съсредоточено червенокосата красавица.
Не беше очаквал да се озове в това положение. Когато видя Франи Хийли да изпълнява песента на Мей Уест, той я пожела силно и използва връзката си със студиото, за да я вкара в леглото си. Но дори и в най-необузданите си фантазии не очакваше от нея да прояви някакви заложби. Само че тя премина успешно кастинга – беше от редките хора, които изглеждаха още по-красиви на филм, отколкото на живо – и определено имаше актьорски талант. С разрастването на телевизията и правителственото дерегулиране времената бяха трудни за големите холивудски студия, но те непрекъснато бяха в търсене на нови таланти и Клифърд почувства, че е намерил точно такъв, и то с истинско бъдеще в бизнеса.
Седнала срещу продуцента в идентична плюшена кушетка, Франи не знаеше какво да каже. Колко пъти бе чела статии в списанията за новооткрити звезди и копнееше да бъде една от тях? И ето че сега беше.
Бяха минали две седмици от пробния кастинг. Подобно на другите холивудски гиганти и „Джунипър“ разполагаше със студио близо до Елстри, невзрачно селце в Хертфордшир, на около четирийсет минути с влак от Лондон. Франи остана изумена от размерите на мястото. То беше като малко село, изградено от редица анонимни ниски правоъгълни сгради с различна дължина. Отведоха Франи до едно празно студио, което приличаше на самолетен хангар. Един асистент-режисьор от долните нива на йерархията започна да й дава инструкции. Имаше празна сцена само с един бял екран отзад, където тя трябваше да прочете няколко кратки реплики – на жена, която току-що е научила, че съпругът й е мъртъв.
След кастинга изминаха две изпълнени с напрежение седмици, докато чакаше Клифърд да се обади. Той й остави бележка в клуба да се срещнат в хотелската му стая този следобед. Тя не знаеше какво да очаква, но още щом пристигна в стаята, разбра, че този път ще е различно. Продуцентът поръча чай; вратата на спалнята бе плътно затворена. Атмосферата беше по-професионална. И още щом тя седна, той произнесе вълшебните думи:
– Скъпа, май имаш данни да станеш звезда.
Бе останал очарован от представянето й на пробните снимки, истински очарован. Беше ги показал на Лойд Креймър, който оглавяваше кастингите и който също я бе харесал. Толкова много я бяха харесали, че бяха решили да я изпратят в Холивуд. Искаха да я включат в проект, снимките за който трябваше да започнат през следващите няколко седмици. Тя само трябваше да се качи на самолета. Франи не можеше да повярва. Това беше новината, която всяко момиче мечтаеше да чуе.
Само че сега, като погледна самолетния билет, който й подаде Клифърд, тя прехапа устни и се намръщи.
Видял промяната в изражението й, Клифърд също се намръщи.
– Нали няма някакъв проблем? Останах с впечатлението, че нищо не те задържа тук. – Когато отначало Франи не отговори, той продължи с малко по-остър тон: – Предполагам, че не си омъжена, нали, мила?
Тя вдигна поглед към него и после го сведе отново към билета, който беше за един месец.
– Просто билетът е само един.
– Е, и?
Франи изчака един момент, сигурна, че ще каже неправилните думи, но знаеше, че трябва да снеме този товар от плещите си.
– Ами работата е там, че имам дете. Момиченце, на име Кара. Не мога да тръгна без нея.
В трамвая на връщане към Уайтчапъл Франи не можеше да откъсне поглед от самолетния билет, който й даде Клифърд. Все едно някой й бе дал чудесна възможност, която се случва само веднъж в живота, след което й я бе отнел. Защото Клифърд бе категоричен по един въпрос – нямаше да има билет за дъщеря й.
– Достатъчно трудно беше да убедим студиото да изпратят теб. Ако Лойд разбере, че имаш дете, ще откачи. – Той поклати раздразнено глава. По дяволите, и без това правеше твърде много в замяна на някакъв си бърз секс. – Виж, трябва да знаеш, че рискувам задника си заради теб. Ти получи своя шанс. Само от теб зависи дали ще се възползваш от него.
Тогава той стана и отвори двойните врати, които водеха към спалнята, а от нея се очакваше да му покаже колко е благодарна за помощта му. След два часа най-после я остави да си тръгне от хотела. Сега тя се опитваше да забрави всичко, което се бе случило – колко евтина и изпаднала се чувстваше, – и вместо това да се концентрира върху дилемата пред себе си. Не можеше да си позволи втори билет, което я поставяше пред дилемата: да изостави мечтата си или да изостави детето си.
Мисълта да е далеч от дъщеря си беше като юмрук в гърдите за Франи. Можеше да мине половин година, преди да получи възможност да прибере Кара, което и за нея щеше да е прекалено дълго време, но за малкото момиче щеше да е като цяла вечност.
Не мога да я оставя.
Мисълта не й даваше мира. Просто не можеше да го направи. Що за майка щеше да е, ако изостави детето си само за да се развява из Холивуд? Но докато трамваят навлизаше все по-навътре в сивите недра на Уайтчапъл, тя внезапно се сети за дните, седмиците и годините на робски труд, които я очакваха, и почувства как се предава. Наистина ли бе в състояние да се откаже от шанса да осъществи мечтата си? Такива възможности не се изпречваха на пътя всеки ден. Това може би бе единственият й шанс за слава.
Ами ако оставеше дъщеря си на грижите на Ани? Идеята й хрумна внезапно. Ани и момичетата й вече й бяха почти като семейство. А и щеше да е само временно, каза си Франи уверено, само докато си създаде име. Щом се сдобиеше с достатъчно пари и свястно жилище, щеше да вземе Кара при себе си. Освен това, погледнато в перспектива, дъщеря й дори можеше да спечели от този ход. Въпреки раздялата, това беше възможност най-накрая да измъкне детето си от Ийст Енд. Франи се изпълни с вълнение. С необходимата организация можеше да уреди нещата.
Взела решение, Франи се облегна на изподрасканата седалка и започна да мечтае за предстоящия филм, за режисьора, оператора и екипа, с които щеше да работи, и как всички щяха да гледат с възхищение красивата червенокоса звезда, която излизаше от гримьорната си.
*
Щом Франи пристъпи в коридора, тя чу суматохата, която идваше от всекидневната – крясъци на мъж и плач на дете. Виковете на детето я накараха да потръпне – наподобяваха повече вой на мъчещо се животно. Без да спре, за да съблече палтото си, тя се втурна да види какво става.
Блъсна вратата и застана като вцепенена, щом видя гледката. Наистина, детето крещеше от болка – беше Дани, а Лиъм, любовникът на Ани, държеше борещото се момче над земята с месестата си ръка. Бе смъкнал панталоните му, а в другата си ръка стискаше колан, с който го налагаше здраво. Кара клечеше в ъгъла и подсмърчаше при вида на разиграващата се пред очите й сцена.
– Това ще излекува нахалството ти, момко – измърмори Лиъм и отново стовари колана си върху почервенелия задник. Дани нададе поредния сподавен вик.
Франи гледаше като препарирана, прекалено шокирана, за да пристъпи към някакво действие. Още никой в стаята не я бе забелязал. Тъкмо се канеше да извика на Лиъм да престане, когато Кара се изправи и с мощен крясък наведе глава и нападна мъжа като бик. Той не я очакваше и щом тя го блъсна, Лиъм изскимтя и бързо пусна Дани, който падна на земята.
Но това не бе достатъчно за Кара. С ясното намерение да спаси приятеля си, момиченцето заудря с малките си юмруци по десния крак на Лиъм. Той се обърна, за да я смачка като муха, и замахна да я удари. Тогава Франи се съвзе.
– Да не си посмял! – кресна тя, като се втурна да застане между Кара и нападателя й.
Лиъм я изгледа кръвнишки, подразнен от прекъсването.
– Тя ме нападна.
– Само защото щеше да убиеш Дани! – Мъжът дишаше тежко с почервеняло от ярост лице, но Франи не се уплаши. Тя коленичи пред малкото момче и отметна тъмната коса от лицето му. Върху челото му вече се образуваше лилава синина, а устната му бе сцепена и разкървавена. – Добре ли си, миличък?
Дани потърка корема си, където Лиъм го бе ритнал.
– Да – каза. Той се изправи, за да потвърди. Отначало се олюля леко, но успя да се задържи на крака.
Доволна, че не се налага да ходят в болницата, Франи се обърна към Лиъм.
– Какво беше това, за бога?
– Хлапето ми се правеше на отворено.
– И това ти даде правото да го риташ? – Франи вдиша дълбоко, опитвайки се да се успокои. Нямаше смисъл да влиза в спорове, които нямаше да помогнат на никого. Трябваше да се опита да се разбере с Лиъм, за да не се случва това отново. – За бога – рече умоляващо, – Дани е просто дете!
Но ако смяташе, че Лиъм ще се засрами от постъпката си, само си губеше времето.
– На теб какво ти влиза в работата? – рече с презрение. – Скоро аз ще съм глава на семейството и ще правя каквото реша, ако някое от хлапетата не ми се подчини. Затова, ако не искаш зверчето ти да пострада, гледай да не ми се мярка пред очите!
Като метна последен свиреп поглед към Кара, той излезе с гръм и трясък от стаята, като тръшна вратата толкова силно, че цялата къща се разтресе.
*
По-късно вечерта, когато Лиъм отиде в кръчмата, Франи се опита да поговори с Ани за случката, на която се бе натъкнала. Но приятелката й нямаше голямо желание да я изслуша.
– О, знаеш го Дани какъв е – рече пренебрежително. – Понякога си мисля, че дяволът се е вселил в това момче. Може и да има полза от мъж като Лиъм наоколо, който да му налее малко разум в дебелата глава.
– Значи смяташ да го приемеш тук? – Франи не се постара да прикрие ужаса си. Надяваше се преди малко Лиъм да я е будалкал с думите, че скоро ще става глава на семейството.
Ани вдигна рамене.
– Още нищо не е сигурно.
Франи потръпна от ужас. Беше разочарована, като виждаше обикновено разумната си приятелка така заслепена от някой мъж. Но, изглежда, нямаше какво да направи и ако Ани бе склонна да си затваря очите за юмруците и пиянството на Лиъм Ърли и да му позволи да живее в дома й. Тогава нямаше начин Франи да остави дъщеря си тук сама, без никаква защита срещу тази жестока свиня. Явно все пак щеше да се откаже от холивудските си мечти. Обля я вълна на разочарование. Беше повече от ужасно – да й поднесат на тепсия онова, което искаше повече от всичко на света, след което да види как й го отнемат безпощадно. Очите й се наляха с парещи сълзи. Трябваше да има друг начин.
После решението й хрумна. Имаше човек, който можеше да се погрижи за Кара – някой, когото тя може и да не харесваше, но на когото имаше доверие. Не беше идеалното решение, но за кратко щеше да свърши работа – докато намереше начин да прибере дъщеря си при себе си.
*
Същата нощ Франи седна и написа писмо на майка си. Като се изключеше раждането на Кара, това бе най-трудното нещо, което някога бе правила. Имаше толкова много за казване и беше трудно да обясни всичко в едно писмо. Първо й съобщи за Кара и за живота им през изминалите седем години; после обясни за предложението за работа; накрая попита Тереза дали е съгласна да се грижи за внучката си, която никога не бе виждала.
Франи няколко пъти преработи писмото, докато накрая реши да разкаже всичко по възможно най-простия начин, без украшения, без молби нито за разбиране, нито за прошка. Накрая помоли Ани да адресира плика, понеже се страхуваше, че родителите й може да изхвърлят писмото, без да го прочетат, ако разберяха, че е от нея. Приятелката й бе така добра да не задава въпроси.
– Един бог знае какво си намислила, Франи, но по-добре да ме държиш в неведение – беше всичко, което каза тя.
Франи пусна писмото и нетърпеливо зачака отговор.