Свободно време

Ако не може да си поканя приятелчетата, ще спра да дишам

10.09.2012г. / 11 44ч.
Аз жената
Ако не може да си поканя приятелчетата, ще спра да дишам

Легендарният герой на Госини и Семпе, малкият Никола, изненадва почитателите си в България с нова серия щуротии!

Изненадите на малкия Никола“ е извор на още по-забавни ситуации и преживявания – както в семейството на Никола, така и с неговите верни приятелчета. Тук разбираме какво може да причини една диета или паднало млечно зъбче. Хубавата малка съседка Мари-Едвиж също участва в тази весела порция приключения!

Откъс

– Мамо, може ли да поканя приятелчетата от училище утре следобед да си играем вкъщи? – попитах аз.
– Не – отговори ми мама. – Последния път, когато приятелчетата ти идваха, трябваше после да сменяме две стъкла на прозореца на хола и се наложи да пребоядисаме стаята ти.
Никак не бях доволен. Така де, какво сега, ама ха, адски се забавляваме с приятелчетата, като дойдат да си играем вкъщи, а аз все нямам право да ги каня. Все така става – като искам да е весело, ми забраняват. Тогава аз казах:
– Ако не може да си поканя приятелчетата, ще спра да дишам.
Този номер го използвам понякога, като искам нещо, ама не върви толкова, както като бях по-малък. После дойде татко и каза:
– Никола! Какви са тези изпълнения?
Аз почнах пак да дишам и казах, че ако не ми дадат да поканя приятелчетата, ще се махна от къщи и ще съжаляват много за мен.
– Чудесно – отвърна татко. – Никола, можеш да поканиш приятелите си, но те предупреждавам: дори най-дребното нещо да счупят вкъщи, ще те накажем. Ако пък всичко мине добре, ще те водя да ядем сладолед. Съгласен ли си?
– Шоколадов и ягодов ли? – попитах аз.
– Да – отговори татко.
– Тогава съм съгласен – извиках аз.
Мама не беше много доволна, но татко й каза, че съм голямо момче и мога да поемам отговорност. Мама пък рече, че добре, здраве да е, тя е предупредила татко, а аз целунах и татко, и мама, понеже са готини.
Всички приятелчета дойдоха. Те винаги приемат, щом някой ги покани, освен ако татковците и майките им им забранят, ама това не се случва често, понеже татковците и майките са доволни, когато приятелчетата са канени другаде. Пристигнаха Алсест, Жофроа, Рюфюс, Йод, Мексан, Клотер и Жоашен, всичките приятелчета от училище, щеше да е страхотна веселба.
– Ще играем в градината – казах им аз. – Не бива да влизаме вкъщи, защото, ако влезете вкъщи, ще счупите разни неща.
И им обясних за номера с шоколадовия и ягодовия сладолед.
– Добре – рече Жофроа, – да играем на криеница, в твоята градина нали има дърво.
– Не може – казах аз, – дървото е в тревата, а татко няма да бъде доволен, ако му стъпчем тревата. Трябва да играем по алеите.
– Ама има само една алея – обади се Рюфюс, – пък и не е широка, на какво да играем по алеята?
– Ами с топка, ще се посвием – предложи Мексан.
– А, не! – рекох аз. – Знам как става: почнем ли с топката, ще се направим на тарикати и дрън! Ще счупим някое стъкло, после ще ме накажат и край с шоколадовия и ягодовия сладолед!
Всички се чудехме какво да правим и аз казах накрая:
– Ами да играем на влак! Ще застанем един зад друг, първият ще бъде локомотив, ту-туу! А останалите – вагони.
– А как ще завиваме? – попита Жоашен. – Алеята не е достатъчно широка.
– Няма да завиваме – обясних аз. – Щом стигнем до края на алеята, последният става локомотив и тръгваме в обратната посока.
На приятелчетата не им се хареса много моята игра, обаче в края на краищата те са у нас, като не щат, да си вървят у тях, ама ха! Откъм къщата аз станах локомотив, за да не би да изпотъпчем цветята. Викахме „пух, пух, пух“, обаче след три пътувания приятелчетата вече не искаха да играят. То и не беше особено забавно де. Пак човек ако е локомотив, как да е, ама като е вагон, е малко досадно.
– Да играем на топчета? – предложи Йод. – С топчетата нищо не можем да счупим.
Това наистина беше добро хрумване и веднага започнахме играта, всички носехме топчета по джобовете си, топчетата на Алсест бяха омазани с масло заради филиите. Всичко беше наред, само дето за малко не се сбих с Жофроа, който седна в тревата, когато приятелчетата казаха, че искат да влязат вкъщи.
– Не – рекох аз. – Ще играем в градината.
– Не искаме вече да играем в градината – каза Мексан, – искаме да влезем в къщата ти!
– Няма за какво – отговорих аз, – тука ще стоим!
После мама отвори вратата и извика:
– Деца, ама вие луди ли сте, та стоите навън в тоя проливен дъжд? Влизайте! Бързо!
Влязохме вкъщи и мама каза:
– Никола, иди с приятелите си в твоята стая и не забравяй какво каза татко!
И ние се качихме в моята стая.
– А сега на какво ще играем? – попита Клотер.
– Имам книги, ще четем – отговорих аз.
– Абе ти да не си луд? – попита Жофроа.
– Не, господинчо – отвърнах аз, – обаче ако играем на нещо, за мен със сигурност няма да има шоколадов и ягодов сладолед!
– Почваш да прекаляваш с тоя твой шоколадов и ягодов сладолед! – извика Йод.
– Я, я! – каза Алсест, отхапвайки от филията си, след като махна залепналото за нея топче. – Чакай малко! С шоколадовия и ягодовия сладолед няма майтап. Никола е прав да внимава.
– А ти не може ли да внимаваш, а? – извиках аз. – Ръсиш трохи по килима! Мама ще се ядоса!
– Стана тя – извика Алсест, – втасахме я! Щом си изям филията, ще ти ударя един тупаник!
– Тъй ами! – каза Йод.
– Ти пък къде се бъркаш? – попитах аз Йод.
– Тъй ами! – каза Жофроа.
Аз пък веднага видях накъде отиват нещата: щяхме да си удряме шамари, филията на Алсест щеше да падне върху килима откъм намазаната страна, после някой щеше да хвърли нещо и да счупи стъкло или да изплеска стената, мама щеше да дойде тичешком и нямаше да получа никакъв шоколадов и ягодов сладолед.
– Момчета – рекох аз, – бъдете готини. Ако не направите бели, всеки път, като имам парички и си купя шоколадче след училище, ще го деля с всички.
И понеже всички са щури приятелчета, съгласиха се. Седяхме си на пода и гледахме картинките в книгите, и тогава Мексан извика:
– Еха! Вече не вали! Можем да си ходим!
Тогава всички станаха и извикаха:
– Всичко хубаво, Никола!
Аз пък ги изпратих до вратата и ги наблюдавах дали вървят по алеята, докато излизат. Всичко обаче мина добре, не изпотъпкаха нищо и бях много доволен. Бях толкова доволен, че хукнах към кухнята да кажа на мама, че приятелчетата ми са си отишли. Само дето не бях затворил входната врата, стана течение между нея и вратата на кухнята, която се затвори рязко. Дрън! И стъклото на вратата на кухнята се счупи.
Мама каза на татко:
– Скъпи, не забравяй, обеща ми днес да боядисаш кухнята.
– Еха! – рекох аз. – Аз ще помагам!
Татко не изглеждаше толкова доволен. Погледна мама, погледна и мен и каза:
– Тъкмо мислех да заведа Никола на кино този следобед, дават каубойски филм и няколко анимационни филмчета.
Аз заявих, че предпочитам да боядисвам кухнята, а мама ме целуна и рече, че съм нейното сладкишче. Татко беше адски горд с мен. Каза ми:
– Браво! Това ще го запомня, Никола.
Татко слезе в мазето да вземе боята, четките и валячето, дето се нарича мече, и донесе всичко в кухнята, където ние с мама го чакахме.
– Сетих се за нещо – рече татко. – Нямаме стълба. Много неприятно. През седмицата ще трябва да купя една. Така идната неделя ще мога да боядисам прословутата кухня.
– Няма страшно – обадих се аз, – ще отида до господин Бледюр да ни услужи с неговата.
Мама пак ме целуна, а татко взе да отваря кутиите с боя, като си говореше сума ти неща, които не разбрах, понеже татко си ги говореше съвсем тихо.
Господин Бледюр е нашият съсед. Много е приятен и обича да се закача с татко, двамата добре се забавляват, макар да се преструват, че се карат – така веднъж цяла зима не си говориха. Звъннах на вратата на господин Бледюр, а той отвори и каза:
– Ама това е Никола. Къде към нас, младежо?
– Идвам да ми услужите с вашата стълба за татко – обясних аз.
– Ще кажеш на баща си – заяви господин Бледюр, – като му трябва стълба, да си купи.
Аз му обясних, че и татко това иска, обаче мама настоява кухнята ни да бъде боядисана днес. Господин Бледюр се разкикоти и рече:
– Добро момченце си ти, Никола. Иди да кажеш на татко си, че веднага ще му донеса стълбата.
Страхотен е господин Бледюр!
Като казах на татко, че господин Бледюр пристига със стълбата, той ме изгледа с такива едни очи, дето не мърдаха, а после взе да разбърква боята в кутиите много бързо, дори си изпръска панталона, обаче това е старият раиран панталон с дупките и не е страшно.
– Ето ме, ето ме – обади се господин Бледюр, докато влизаше със стълбата, – сега ще можеш днес да свършиш работата, която навярно щеше да отложиш за друг път, ако мен ме нямаше!
– Не съм и очаквал друго от теб, Бледюр – каза татко.
Адски ми се искаше да се покатеря на стълбата и попитах татко дали може да му помогна, но татко ми каза да мирувам, после щял да види – и почна да се качва по стълбата.
Като се озова горе на стълбата, татко се обърна и изгледа господин Бледюр, който беше седнал на една табуретка.
– Благодаря, довиждане, Бледюр – рече татко.
– Няма за какво, а и ще остана – каза господин Бледюр. – Искам да се порадвам на стълбата си, която никога не е била толкова забавна както днес.
На мен не ми стана ясно кое й е забавното на стълбата. Татко започна да маже тавана с мечето и по лицето му капеше боя. На господин Бледюр май му беше много весело, а аз все така не разбирах защо да е смешна стълбата му. Татко явно също се чудеше, защото спря да боядисва и попита:
– Какво се хилиш тъпо, Бледюр?
– Виж се в огледало и ще разбереш – отвърна господин Бледюр. – Приличаш на червенокож. Великият вожд Смотания Бик с бойните си шарки!
Господин Бледюр се разкикоти и се развика:
–Улюлюлюлю!“. Взе да се пляска по бедрата, стана целият червен, задави се и се разкашля. Господин Бледюр е голям веселяк.
– Вместо да ревеш като магаре – каза татко, – по-добре ми помогни.
– Дума да не става – отговори господин Бледюр, – това си е твоята кухня, не моята.
– Може ли аз да помогна, нали е нашата кухня? – попитах аз.
– Ти свърши достатъчно за днес – рече татко.
Аз се разплаках и казах, че имам право да помагам, че не е честно и че ако не съм бил аз, никой е нямало да боядиса кухнята.
– Да те напляскам ли искаш? – попита татко.
– Прекрасни методи за възпитание – обади се господин Бледюр.
Аз обаче не бях съгласен, разплаках се още по-силно, а татко се развика, че ще напляска и господин Бледюр и това беше наистина смешно.
Мама пристигна в кухнята тичешком.
– Какво става тук? – попита тя.
– Татко не иска да помагам – обясних аз.
– Вашият местен Леонардо да Винчи нещо нервничи – каза господин Бледюр, – случва се на големите творци.
Нищо не разбирах от приказките на господин Бледюр и попитах мама дали може да помагам.
Мама погледна татко и господин Бледюр, а после ми рече:
– Ама разбира се, миличък, ще държиш стълбата, за да не падне татко, а пък и ще ме извикаш, ако татко и господин Бледюр започнат да се забавляват, та да се посмея и аз с тях.
Обещах на мама да й се обадя и тя си излезе. Държах здраво стълбата, а таванът ставаше доста бързо и изглеждаше много щур с хубавата жълта боя, която татко беше купил по желание на мама.
– Ей, приятно е да се посмее човек така – каза господин Бледюр, – жалко че имаш само една кухня за боядисване.
– Започваш да ме вбесяваш, смешнико – отвърна татко. – От самото начало знаеш какво те чака, нали? Ще те цапна с мечето по физиономията.
– Я да видим тая работа – рече господин Бледюр.
Аз също исках да видя, но бях обещал на мама да я викна, щом татко и господин Бледюр почнат да се правят на палячовци. Затова пуснах стълбата – а това не беше страшно, защото на нея нямаше никой – и излязох от кухнята, като виках:
– Изчакайте ме! Сега се връщам!
Открих мама в антрето заедно с госпожа Бледюр, която тъкмо беше дошла, и нищо не можах да обясня, защото от кухнята се вдигаше адска врява. Отидохме там, ама закъсняхме – като отворихме вратата, лицето и предницата на ризата на господин Бледюр бяха целите жълти.
Мама никак не беше доволна, обаче госпожа Бледюр изгледа господин Бледюр и попита мама:
Мама никак не беше доволна, обаче госпожа Бледюр изгледа господин Бледюр и попита мама:
– Какъв цвят е това?
– Грейпфрут – отвърна мама.
– Много свежо, много младежко – заяви госпожа Бледюр.
– И не избелява от слънцето – добави мама.
Госпожа Бледюр реши, че идната неделя господин Бледюр ще боядиса тяхната кухня. Татко и аз обещахме да отидем да му помогнем.

На книжния пазар от 6 август 2012 г.
Превод: Венелин Пройков
Обем: 172 стр.
Издателство: „Колибри“
Корична цена: 9 лв.

Прочетете още:

Коментирай