Когато ги виждам за първи път, те са седнали около голяма кръгла маса. За миг ми заприличват на гигантски часовник, в който всеки отмерва с тялото си някакво време. Настанявам се срещу Емил, мъжът в семейство Спасови, и ставам част от това отмерено време върху своеобразния циферблат, точно на шест часа. До мен е Албена, на шест и двайсет и пет минути, а между нея и съпруга ѝ са двете им дъщери Габи и Рози, съответно на шест и десет минути и шест и петнайсет минути.
 
„Седнали сме като часовник – засмивам се – само че сме напълнили половинката за прибавяне на минути, а онази, в която те още липсват, ни е празна.“. Сините като езера очи на Албена ме гледат с цялото внимание на света и се засмиват тихо на шегата ми. Прави ми знак, че има още хора, които ще седнат при нас. Не си давам сметка дали я разбирам добре – просто я разбирам напълно и без колебания, няма значение, че не ми казва и дума. След секунда около другата половина на масата се настаняват още двама души, особено важни в срещата ми със семейство Албена и Емил Спасови – председателят на фондация „Заслушай се“ Ашод Дерандонян, който тук е в качеството си просто на приятел, и Силвия, която ще превежда. Така часовникът на нашата спонтанна среща вече отмерва времето ни заедно точно и в пълен синхрон.
 
В подобни срещи на душите и сърцата преводачи не са нужни, но в началото, когато още не се познаваме, „преводачката“ Силвия ни е безценна. Тя е там, за да превръща моя език на чуваща в жестове и мимики, които Албена, Емил и Габи разчитат на своя език – този на глухите хора. Само най-малката от всички – дъщеричката им Рози е напълно чуваща, тя говори български като всички нас, но знае и ползва и жестовия език.
 
Една любовна история
 
Началото е като на всички любовни двойки по света – хем красиво банално с любовните си трепети, хем само тяхно си, лично. Емо и Бени се срещнали в Пловдив, в приятелска компания. Очите на Емил веднага забелязали засмяното момиче с красивата, къдрава коса, която се стелела по рамената ѝ като магическа завеса. Потънал в синия ѝ поглед и още тогава бил наясно, че това си е дълбоко влюбване. За Албена нещата се случили по малко по-различен начин. Хвърлила око на Емил, заради мъжествения му външен вид и усмивката, но това, което наистина я влюбило в него, бил характерът му. „Той е много добър човек – ми казва тя – най-добрият на света!“ За семейния си живот Емо и Бени говорят с особена почит и привързаност. Направили са всичко това, което всяко нормално семейство се стреми да постигне – имат дом, създали са и възпитават деца, работят и имат свои интереси, странности и списък от приемливи компромиси.
 
„Сигурна съм, че се карате за разни неща като родители, но предполагам, че у вас скандалите са много по-тихи“, казвам. „Ами, ами! – контрира ме Емил – Ако знаеш как викат и крещят и Албена и Габи, направо ще се изненадаш!“ Естествено, разбирам, че Албена играе лошото ченге в семейството. Когато питам кой е по-строгият от двамата, Рози еднозначно завърта черните си очета към майка си, а Габи дори скрито от нея ми я посочва с пръст. От зоркия поглед на Албена обаче нищо не може да убегне, така че тя веднага забелязва съзаклятническите ни смигвания и прихва да се смее. „Караме се за обикновени неща – че не си подреждат стаята, че могат още да учат, че не може само да искаш, без и ти да даваш…“ Колко познато, мисля си!
 
Емил е автобояджия в сервиз, където има още двама нечуващи колеги. Не му пречи „различието“, само понякога му е по-трудно да разбере какво точно се изисква от него. Заобиколен е от свестни колеги, които се стремят да му помагат всячески. „Имам дори един приятел, който понаучи малко жестове от мен и след оперативка ми обяснява кой от директорите какво е казал“, разказва ми Емил. „Това много ми помага и аз съм много благодарен, че прави това усилие за мен.“ В средата, в която работи от години, той се чувства оценен и на мястото си. Доволен е, че никой от обкръжението му не го приема като някаква ходеща странност, като извънземно или ментално несъвършен човек. Когато го питам кой е основният проблем, с който все пак се сблъсква в ежедневието си, Емил се замисля. През това време се включва Албена, която го формулира най-точно: „Често хората предпочитат да не ни забелязват, да не говорят с нас, защото смятат, че комуникацията е трудна, ние няма да разберем или просто е по-лесно да свършат нещата вместо нас.“
 
Албена също работи. Тя е личен асистент в Академията за деца, създадена и работеща към фондация „Заслушай се“, за да подпомага децата със слухови проблеми да се социализират и да постигнат самостоятелност. Работата си Албена намира за вдъхновяваща и смислена, защото ѝ дава основание да вярва, че постепенно и обществото ни ще се отвори към глухите хора и ще започне да ги приема без обичайните резерви.
 
Габи, по-голямата дъщеря, скоро ще навърши петнайсет години. В момента учи в Професионалната гимназия по фотография и полиграфия, а в свободното си време усилено тренира бадминтон. Смугла и екзотично красива, тя е в онази възраст, в която общуването с другите е притеснително, пък какво остава за такова с някаква си непозната журналистка, която се опитва да навлезе в света на семейството ѝ чрез поредица от любопитни въпроси, зададени чрез преводач. Казвам ѝ, че знам как се чувства, защото самата аз съм майка на дете със слухов проблем. Гледа ме все още леко подозрително, но дружелюбно и все по-усмихнато, а белите ѝ зъби проблясват от време на време между типичните тийнейджърски брекети. Смигам ѝ и тя ми отвръща със същото. „Не се притеснявай, говори с Мария, както ти е приятно, с глас или с жестове“, окуражават я, „Тя е наш човек!“
 
Наш човек! Чувала съм го толкова пъти за себе си в най-различна среда, но точно тук и точно сред тези хора ми е особено ценно да ме наричат така. Наш човек в света на нечуващите. Наш човек за тези, които изразяват себе си извън обичайния код на общуване с думи. Наш човек за Габи, Рози, Албена и Емил, които също вече са „мои хора“.
 
За ограничеността на думите или кой е най-човешкият език
 
И през ум не ми беше минавало, че срещата с едно три четвърти глухо семейство може така да ми разтърбуши съзнанието, че да го накара да преосмисли езика на думите. Как мога толкова да не познавам този език и да си мисля, че е достатъчен, за да изкаже всичко на тази земя?!...
 
Докато си говорим с Албена и Емил, преводачката Силвия ми казва, че е чуващо дете в семейство на глухи родители. И че от този свой опит е разбрала, че думите направо понякога лъжат. В очите и лицата на хората обаче лъжата не може да се задържи дълго. Там ѝ е хлъзгаво и опасно и затова тези, които четат другите повече извън езика, отколкото вътре в него, усещат истината подкожно.
 
Искреността във връзката на Албена и Емил е толкова осезаема, че почти можеш да я пипнеш. Живеят в синхрон. Развиват се всеки в своята част, потопен в общия баланс от мечтите на останалите. Допълват мислите си и ги изразяват спонтанно и особено артистично.
 
Албена ми споделя, че най-важното за нея ще е децата ѝ да станат добри хора.


 
На Габи ще ѝ е по-трудно да е самостоятелна и уверена в себе си. Но Албена е направила всичко възможно да я научи да разчита на себе си още от малка. За първи път пътувала сама до училището си в квартал „Люлин“, когато била в пети клас, точно както съучениците ѝ.
 
Това, че Рози чува, не я прави привилегирована или пренебрегната в семейното възпитание. Самата тя по детски се гордее със семейството си. И ми разказва как едни приятелки в училище полюбопитствали какъв език говори майка ѝ, а тя им обяснила, че всички в семейството, освен нея, не чуват и затова говорят с жестомимика. После им показала някои жестове. Сега е горда, че на приятелките ѝ им станало интересно и сами поискали да понаучат малко от семейния език у дома. „Така са децата – те искат просто да знаят; ние, възрастните сме тези, които съдим“, включва се Албена, а аз не се сещам за по-красив начин да изкажеш точно тази истина.
 
Накрая си говорим за предстоящото лято. Габи ще заминава на европейско първенство по бадминтон в Словакия. Първото ѝ самостоятелно излизане от страната. Рози ще бъде с мама и татко, сигурно ще стигнат и до морето. Обикновено лято ще е, като на всички други семейства.
 
„А какво е това, което все пак крепи вашето заедно?“, питам.
„Ами, че се обичаме!“, веднага откликва Албена.
„Ами да“, допълва Емил с вдигане на рамена и широка усмивка.
 
Даже не знам дали го чух с думи. Просто защото любовта за Бени, Емо и двете им деца е във въздуха около тях. И тази наша среща около масата часовник само отмери поредния час и половина от живота им, в който тя неизменно присъства.

* * *
 
Историята на семейство Спасови, разказана от Мария Касимова-Моасе, е част от кампанията на „Верея“ „За повече здрави семейства“. Една от целите на кампанията е да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво, хармонично и щастливо.
 
Az-jenata.bg е „посланик“ на „За повече здрави семейства“.