За първата и последната любов...

Пише жена на средна възраст. По-точно – наскоро закръглила половин век. За младите хора вероятно е странно, че на тези години жената може да се интересува от такива неща, а не от внуци, манджи, плетки и сериали.... Уверявам ви, че съвсем не е така. Дали бях наградена или наказана от съдбата – не знам, но любовта присъстваше в моя живот от ранна възраст; имаше я и доскоро. А знаете, че от нея хем е хубаво, хем боли. Това ме накара и да се замисля – коя е по-истинската любов. Дали първата – необременената, която не сравняваш с предходните, защото не е имало такива; но все още незряла, незнаеща как да дава и да получава. Любовта, от която летиш в облаците и вярваш, че ще трае цял живот. Или последната – тази, която ще помним докато все още дишаме, в която знаем как да дадем и да получим чувства, страст и нежност... За която знаем, че няма да трае вечно и точно за това искаме да се насладим на всеки миг от нея и на всяка ласка...

Първата любов остана много назад в миналото. Мислех, че ще е и последната и единствена. На 18 е нормално да мислиш така. После дойде втората, след нея третата и така... Моля моралистите да не ме обвиняват в липса на задръжки. Защото наистина нямам такива, когато става въпрос за чувства. Приключвам отношенията, когато любовта си е отишла и сме заедно само по навик. През целия ми живот това беше моето гориво, пружинката, която ме държеше жива, която ме тласкаше към необмислени постъпки... Но не съжалявам за нищо, както пее великата Едит Пиаф. Сега на тези зрели години се питам дали бях права като винаги избирах чувствата пред сигурността, материалната изгода, интересите.... И сама си отговарям – а колко прекрасни мигове щях да пропусна ако бях загърбила любовта и бях избрала изгодата?

И пак за последната любов – тази на зрялата жена. Съвсем различна е от предишните. Никога не съм била толкова всеотдайна и жертвоготовна, както в нея. Тя разкри в мене истинската жена, обичаща едновременно с животинска страст и майчинска нежност.... Но и тя си отиде. Остават спомените – каквито и да са те, горчиви или сладки, те пазят тръпката на отминалите чувства и ни напомнят, че някога сме били живи... Защото наистина живеем, само когато обичаме....

Есето е от Ира Милева, участва в конкурса на Az-jenata.bg на тема „Да обичаш дълбоко значи да забравиш себе си“