Жана Иванова е издател, преподавател, организатор и един от най-активните хора, които познавам. От години издава книги, които никой друг не успява, като някои от книгите на Мастера – големият Мирзакарим Норбеков, събрани беседи и лекции на Учителя Петър Дънов, както и творбите на много други ценни личности.

Също така е и един от най-активните организатори на оздравителните курсове по известната система на Норбеков, като освен това Жана също води свой курс по Сакрална архитектура на тялото.

Представяме ви Жана Иванова, която разказва в това невероятно лично и откровено интервю за своята среща със системата на Норбеков, която й помага да преодолее сериозно очно заболяване, но най-вече успява да я отведе на правилния път. Онази пътека, която за малко е била изгубила. Но днес признава, че именно болестта е била най-щастливият момент в живота й, когато почти ослепява. Защо го нарича щастие, ще разберете в нейната изповед...

Как се запозна със системата на Норбеков и откъде научи за курсовете му? Какъв беше твоят здравословен проблем, който те отведе при него?

Понякога негативните неща, които ни се случват, след това се оказва, че са изключително важни и са повратна точка в нашия живот. Със системата на Норбеков се запознах в следствие на моя проблем с очите. Твърде млада започнах бързо развитие на катаракта, после разбрах, че имам и някаква форма на глаукома. Оперирах едното око, отлепи се ретината. Скоро след това и другото око започна да страда. Защото то всъщност се предава. Обикновено е така при двойните органи – бъбреци, очи, те веднага по кръвен път започват да си предават тези неща. Започнаха проблеми и с другото око, но аз си казах, че този път няма да се оперирам, защото след като ми се отлепи ретината, аз не виждах с оперираното и си казах не, в никакъв случай.

Започнах да търся други начини. Знаех, че всичко това е в следствие на някакво замърсяване на кръвта и започнах пречистващи терапии, пробвах какво ли не, много тежко беше. Сега си давам сметка на какво съм подложила тялото си, организма си, заради идеята всичко това много бързо да свърши. Защото тази болест ти е пратена като един път, път, който трябва да извървиш, за да откриеш много други неща и така да имаш възможност да промениш характера си, съдбата си, но най-вече да срещнеш много, много хора, които иначе не би срещнал. Така че да, за мен, болестта беше и е път. Така и Учителят (Петър Дънов) казва: Болестта е Божие послание. Т. е. Той ти казва някакви неща чрез това послание, но ти не ги разбираш и започваш да се бориш с него, за да му докажеш колко бързо ще се оправиш, ще оздравееш. А ние трябва да успеем да се смирим, да разберем Божието послание, да разберем пътя, по който трябва да вървим, и ако не успеем да го направим, не разберем посланието му, тогава започват леките шамари отляво-отдясно, и така, докато стигнем дотам, докъдето трябва да стигнем.

И така, мой приятел, Васил Серафимов, на който винаги благодаря, знаеше за моите проблеми и ми даде книгата на Норбеков „Опитът на един глупак, стигнал до прозрението как да се избавим от очилата“, и аз я прочетох на един дъх, макар че я нямаше на български, а само на руски. По това време вече бях издател и вътрешно си помислих, че тази книга трябва да се издаде. Оказа се, че никой не я беше издал.

Започнах да прилагам някои неща от книгата, но нямаше много ефект и реших, че ще търся начин да издам книгата. Така се случи, че пътувахме до Санкт Петербург, намерих издателството, което издаваше книгата и оттам разбрах за Института в Москва, където се провеждат семинари и курсове по системата на Норбеков. Обадих се, записах се. Преди това пак ходих по лекари, те ми се накараха още повече, защото се оказа, че зрението ми е намаляло още. Заминах разстроена за Москва. Мислех, че трябва да нося изследвания, оказа се обаче, че там никой не се интересува от тях. Защо? Защото там се работи с психиката и психосоматичните причини за симптомите вече в тялото. Причините се търсят, защото това е една източна форма на медицината. Тя търси първо причината и след това оставя да се събудят всички защитни сили на организма. Трябва сам да ги събудиш, намирайки причината и постепенно да започне да се самовъзстановява тялото.

Почнах курса, до третия ден се чудех какво правя там, защо съм дошла, нищо не разбирам в тази огромна Москва, трябваше да се оправям сама, студено, стъмва се рано. До третия ден буквално се чудех защо съм отишла. Затова сега като идват нови хора в курсовете, аз знам много добре, че и те се чувстват по същия начин. Това е съвсем естествено. И курсът е построен по този начин, че на два-три дни съмнения, се случва нещо, което да вдъхнови и да обнадежди човека. И след 4-ия ден вече се излиза на един хоризонт, случват се едни много красиви неща. Случва се прошката. Не само да простиш обаче на себе си, но и на детето в себе си, онова малко момиче или момче вътре в нас, което е имало мечти и стремежи, които поради някаква причина не са се случили, изчезнали са. И ти си това, което си днес, и когато се срещнеш с това красиво малко момиченце или момченце вътре в себе си, започваш тази прошка, пречистваш се. Защото ти си това дете, и то си ти. Всичко това се слива с теб и ти осъзнаваш, че от този ден на прошка може да започнеш по нов начин, без тъга от обидите, болка от огорченията и никога не е късно да започнеш отначало. Това е една повратна точка в самия семинар.

За мен тази среща със себе си е фундаментална. Тогава става най-истинското пречистване, и вече на следващия ден започваш на ново. Важното е преминаването на първите три дни, когато ако някой е решил да се отказва, го прави или тогава, или продължава до края на курса и се радва на успехите си. Така бях и аз тогава. Първите три дни не знаех какво се случва, докато на четвъртия, в края се случи нещо, което нямам думи как да опиша, изумително, втрещяващо нещо – аз виждах. Аз виждах, а бях дошла преди 5 дни, с оперирано око, невиждащо, другото също не беше добре. И този резултат толкова ме зарадва, че един от преподавателите ни ме даде за пример пред целия курс, той беше от около 250-300 човека. Той каза така: „Тя постигна много добър резултат, но го изгуби в момента, в който се зарадва много." Това е така, защото хората изпадат в две крайности – или са в много депресивно състояние или в еуфория, екстаз. И беше точно така. Аз се прибрах вечерта, където бях отседнала, и вдигнах температура 41 градуса. Това беше от емоция! Защото за мен беше огромен шок, лекарите ми казваха невъзможно е, няма такъв шанс, аз бях смачкана, мислех си, че ще се оперирам, че ще слагам някакви очила, но няма никога да съм 100 процента такава, каквато бях преди – жизнена, активна. А този четвърти ден ми даде такъв пламък, че аз и сега не съжалявам, че в следващите дни тогава не постигнах повече такъв висок резултат, но този пламък, това изгаряне, тази среща със себе си, тези 41 градуса температура бяха доказателство, че там нещо изгоря. Изгоря съмнението, че аз няма да се справя, че нещата са предрешени. Това беше вътрешен катарзис.

След това съм говорила и с много хора, аз видях, разбрах каква е била причината за болестта ми. Просто видях ситуацията как съм се предала вътрешно в миналото още. И съм си казала „Аз се провалих, затворила съм очите, все едно не искам да виждам, че съм се провалила вътрешно като човек, като майка, като съпруга, аз съм се предала. И в момента, в който съм го казала, преди няколко години, преди да започнат проблемите с очите, всъщност още тогава е започнал този процес.

Съвсем наскоро разбрах, че това всъщност е бил щастлив момент за мен. Защото съм открила едно вътрешно зрение, започнаха едни питания защо това се случи. Преминавайки през най-големия ми страх. Защото очите са истината. Очите са душата. Започва едно много дълго търсене, което не извежда на много светъл път, но ти забравяш тези неща, защото основата на системата каква е? Да, преди малко ти не виждаше, но това беше преди малко. А сега, в този момент, всичко е в моите ръце, и аз мога да го променя. От мен зависи. Ще избера ли това, че мога да го променя, или ще остана в това старото, да упреквам лекари, или живота си, или близките си. Така че истината е, че това беше, но сега е друго. Сега е. В това е гениалността на системата. В това отключване на вътрешните сили, вътрешния потенциал да се бориш с проблемите.

В курса много често се говори за критичните ситуации, какви сили се събуждат. Майка, ако трябва да спаси детето си, ще спре и камион с тялото си, или с една ръка. Т. е. ние в критична ситуация показваме този вътрешен потенциал. А защо трябва да има критична ситуация? Можем да направим това и по друг начин. В това е силата на семинара и на системата. Да разбереш, че можеш.

Естествено, че не може всичко да се промени само с тези упражнения. Но това събуждане на потенциала, връщането на увереността в себе си е най-голямата промяна. Защото започваш да си поставяш цели. Да си здрав. Но какво ще правиш с това здраве? Ще ядеш, ще пиеш, ще пушиш и гледаш телевизия. Това ли е здравето? Това здраве трябва да се посвети на нещо, да има дългосрочна цел. Някаква по-значима цел. Бидейки същество на тази земя, ти не си изпратен само за да тъпчеш по тая земя, ти си дошъл да направиш нещо, ти имаш предназначение, задача. И част от красотата на този курс е, че може да уловите тази задача. И курсът помага именно в тази посока, да усетите какво е вътрешното ви предназначение, вътрешното ви Аз.

Много от болестите, които ни се случват са път да разберем дали това, което правим ни доставя удоволствие. Ако не ни прави, да спрем да го вършим. Затова и често по курсовете има случаи на хора с по-традиционни професии счетоводител например, изведнъж се отключват и започват да рисуват например. Имахме такъв случай с една дама от Германия, много успешна, с бизнес, и изведнъж реши да отвори школа за танци. И това се превърна в нейно амплоа. После отвори още един и още един, забрави за старата си работа.

Идват ли на курсовете и много скептични хора?

Още по темата

О, да, те всички са такива. Особено мъжете на жените, които ги водят. Но те също след време започват да вярват в системата, виждайки как половинките им се променят. Но най-скептични са тези, които са с хронични заболявания. За мен най-важното е това, дори и хората да не посещават курсовете, дори и никога да не прочетат книга на Норбеков, да запомнят едно нещо: че болестта е път, и да си помислят, че може би наистина не вървят по правилен път, да се замислят какво не е както трябва в живота им. Това може да го направи човек сам за себе си. Близките ни не могат да го направят вместо нас. Те могат да ни помогнат, но не могат да бъдат в нашето тяло и да го усетят.

Дългият ми път към излекуването беше както срещата ми с Норбеков и системата му, и с лекарите и официалната медицина, с всички алтернативни методи, които опитах, минах и през иглотерапията, и хората, които срещнах, сред тях и д-р Емилова, правих при нея гладолечението. Дори наскоро бяхме заедно на едно събитие, „Вечеря на тъмно“, организирано от българското училище за кучета водачи "Очи на четири лапи" и Лайънс клуб София Витоша. Поводът беше, че има законова наредба, според която незрящите хора могат да влизат навсякъде с кучето си водач, но има много случаи, когато тази наредба се нарушава.

Обядвахме на тъмно за половин час с незрящи хора и с техните кучета. И трябва да ви кажа, че макар да съм била близо до това състояние, да си почти сляп, пак се почувствах... изключително, трудно е да се опише. В началото в тъмното дори започнах да се храня само с вилица. Но усетих как човекът срещу мен, незрящ, се храни с вилица и нож. И си казах, за мен е срамно да се храня само с вилица, не може така. Стиснах ножа в ръка и започнах да се храня и аз. Това беше някак си толкова отрезвяващо. Изключително преживяване, че аз съм била близо до това, преодоляла съм го. Но това момче, което седеше срещу мен, то също беше щастливо. Нямаше недоволство, нямаше комплекси. Затова бих искала да посъветвам читателите ви видят ли такова място, където не допускат хора с кучета-водач, да сигнализират веднага. Защото има закон и трябва да се спазва.