Книги

Разкошна история на внезапна любов, разказана добре

„Хиляда дни във Венеция“ – Марлена де Бласи

08.07.2016г. / 08 08ч.

Аз жената

Корица: издателство: „Слънце“

Изпълнена с храните и ароматите на Италия, „Хиляда дни във Венеция“ е истинската история на една жена, влюбила се и в един мъж, и в един град.

Когато Фернандо забелязва Марлена в едно венецианско кафене, той вярва, че е намерил „единствената“. Марлена не е толкова сигурна. Разведена американска журналистка, гурме-специалист и сомелиер, пристига в Италия по работа. Вярва, че е доволна от живота си. Но няколко месеца след запознанството с Фернандо тя продава къщата си в Сейнт Луис, напуска работа, раздава повечето си вещи, взема си довиждане с двете си пораснали деца и се премества във Венеция, за да се омъжи за „непознатия“, както сама нарича Фернандо.

Пристигнала там, тя похапва в ухаещи на захар pasticcerie, сладкарници, разхожда се из palazzi, дворци от XVI век, ремонтира апартамента на любимия с изглед към Адриатика и подготвя сватбата си в старинна каменна църква.

Но никое щастие не се постига лесно. Фернандо не говори английски. Единственият италиански, който знае Марлена, е езикът на храната. Фернандо е сдържан, мълчалив песимист. Марлена е весела оптимистка. Слага си яркочервено червило и се облича във винтидж дрехи на Норма Камали. Той намира червилото ѝ твърде ярко и ястията, които готви, прекалени. Това е „празнично готвене“, казва той. Той предпочита простички неща, а у Марлена няма нищо простичко.

„Аз съм скитница със синя филцова шапка клош, дошла във Венеция да съшие една за друга фантазиите си“ – признава си авторката.

Докато тази присадила се американка научава спецификите на венецианската култура, тя ни представя честното, нерядко комично описание на двама души, всеки със своите установени навици, които са решили да бъдат заедно и да градят своя живот. Накрая Марлена показва на Фернандо как да се отпусне и да живее добре. А той ѝ показва, че нежността действително съществува.

В книгата са включени и рецептите на Марлена де Бласи, което я прави възторжено задоволяващо „ястие“.

Отзиви

„Разкошна история на внезапна любов, разказана добре... велика история! Де Бласи свързва всичко с глас, едновременно светски и чувствен, несантиментален и със съзнанието какво означава да имаш такъв добър късмет... Тя свързва любовта си към Фернандо с любовта си към храната, като букет от билки, в едно дълго, възхитително приключение, протичащо през тази ода, от капучино и кайсиев сладкиш до тиквени ньоки със сметана и салвия“.
Kirkus Reviews

„Какъв разкош! Марлена де Бласи рисува напрегнатата си авантюра с кадифенонежни мазки на четката и внушава на читателя желание да скочи на следващото vaporetto!“
Сюзън Хърман Лумис, автор на „На улица Татен: да живееш и да готвиш в един френски град“

За авторката

Вдъхновена от Венеция, Марлена де Бласи за кратко време изминава пътя от гурме-журналист, консултант по храни и вина до писател. Нейните книги „Хиляда дни във Венеция“, „Лято в Сицилия“, „Хиляда дни в Тоскана“, „Амандин“ и др. са преведени в над 10 държави. Написала е и две книги с рецепти, посветени на италианската кухня.

Сега тя и съпругът ѝ Фернандо водят гастрономически турове из Тоскана и Умбрия.

Откъс

Синьора, търсят ви по телефона
Малкото помещение е пълно с германски туристи, има неколцина англичани, една-две маси са заети от местни. Денят е 6 ноември 1993, аз съм пристигнала същата сутрин във Венеция, водейки двама приятели. Говорим си тихичко и пийваме амароне*. Времето минава, помещението се изпразва, но аз забелязвам, че една маса, най-далечната от нас, все още е заета. Усещам кроткия, ненатрапчив поглед на един от четиримата мъже, седящи там. Леко свивам рамене, навеждам се към виното си, без да поглеждам всъщност към него. След малко мъжете излизат и тримата оставаме сами в ресторанта. След като минават няколко минути, един сервитьор идва да ми каже, че някой ме търси по телефона. Още не сме съобщили на приятелите си, че сме пристигнали, и дори някой да знае, че сме във Венеция, няма как да знае, че обядваме във „Вино Вино“. Казвам на сервитьора, че е сгрешил. No, signora. e telefono е per Lei. Не, госпожо, вас търсят по телефона – настоява той.
* Италианско червено вино. Обикновено се произвежда от сортовете грозде Veronese, Corvina, Rondinella, Corvinone. – Б. p.
– Пронто? – казвам в слушалката на стария оранжев стенен телефон, който мирише на цигарен дим и мъжки одеколон.
– Пронто. Възможно ли ви е да се срещнем утре по същото време? Извънредно важно е за мене – изрича един дълбок, решителен италиански глас, който никога досега не съм чувала.
В краткото мълчание, настъпило след това, някак си се досещам, че трябва да е един от мъжете, които излязоха преди малко от ресторанта. Макар че доста добре разбрах какво ми казва, не можех да отговоря на италиански. Измърморвам някаква лингвистична бърканица, нещо като,JSfo, grazie. Не знам дори кой сте“, но през ума ми минава мисълта, че гласът му наистина ми харесва.
На следващия ден решаваме да идем пак във „Вино Вино“, защото е наблизо до хотела ни. Вече не мисля за мъжа с красивия глас. Но той е там и този път е без колегите си, и все повече ми изглежда малко като Питър Селърс.*
Усмихваме се един на друг. Отдалечавам се и сядам заедно с приятелите си, а той, видимо не знаейки точно как да ни заговори, се обръща и излиза навън. Минават няколко секунди, преди същият сервитьор, сега вече явно с усещането, че е част от нещо велико, идва при мен, поглеждайки ме право в очите: „Signora, il telefono е per Lei. Госпожо, търсят ви по телефона“. Следва повторение на вчерашната сцена.
Отивам до телефона и хубавият глас говори много
* Ричард Хенри Селърс (8.IX.1925 – 24VII.1980), познат като Питър Селърс – британски театрален и филмов актьор. – Б. пр.
„изискано“ английски, може би с мисълта, че вчера не съм разбрала какво е казал на своя език:
– Възможно ли е да се срещнем утре, само двамата?
– Не мисля – измърморвам аз. – Възнамерявам да ходя до Неапол.
– О! – само изрича хубавият глас.
– Съжалявам – отвръщам и затварям телефона.
Не отиваме до Неапол на следващия ден, нито на по-следващия, но отиваме пак на същото място да обядваме и Питър Селърс е все там. Не си разменяме и една дума пряко. Той винаги се обажда по телефона. И аз винаги му отговарям, че не мога да се срещна с него. На петия ден – петък, последният ни пълен ден във Венеция, с приятелите ми прекарваме сутринта в кафене „Флориан“, набелязвайки къде ще ходим до края на пътуването, пием просеко* и горчив гъст шоколад, освежен с „Гран Марние“. Решаваме да не обядваме, а да запазим апетита си за прощална вечеря в „Хари'с Бар“. На връщане към хотела минаваме покрай „Вино Вино“ и Питър Селърс пак е там, опрял нос до стъклото. Като изгубено дете. Спираме за момент на улицата и приятелката ми Силвия казва:
– Влез вътре и говори с него. Има такова симпатично лице. Ще се намерим в хотела.
Сядам до симпатичното лице с красивия глас и пием вино. Почти не говорим, само няколко думи за дъжда и защо не съм дошла днес тук да обядвам. Той ми казва, че е мениджър в близкия клон на
* Сухо пенливо вино, което се произвежда обикновено от грозде със същото име – бял сорт, отглеждан предимно в района на Венето, Североизточна Италия, на север от Тревизо. – Б. р.
„Банка Комерчале Италиана“, че е късно и трябва да тръгва, понеже само той има ключове, с които се отваря сейфът. Забелязвам, че хубавото лице с красивия глас има прекрасни ръце. Ръцете му трепват, докато събира нещата си на тръгване. Уговаряме се да се срещнем в шест и половина вечерта пак тук, на същото място.,^горпо qui. Точно тук“, повтаря той отново и отново.
Връщам се към хотела със странно чувство и прекарвам следобеда, излегната в стаичката си, като едва-едва благоволявам да уважа традицията си да чета Томас Ман в леглото. Дори след всички тези години, през които идвам във Венеция, всеки следобед е ритуал. Наблизо, на нощното шкафче, слагам някакъв сочен сладкиш или няколко курабийки, или – ако обедът е бил доста лек – едно панино, хлебче с твърда кора, което Лино от бакалията на отсрещния край на моста, срещу моя „Пенсионе Академия“, е разрязал и напълнил с прошуто, а после го е увил в амбалажна хартия. Подпъхвам долната завивка под мишниците си и отварям книгата си. Но днес чета една и съща страница цял час. И втората част от ритуала съвсем отпада – онази част, в която излизам навън да видя картините, които е виждал Томас Ман, да докосна камъните, които е докосвал. Днес мога да мисля само за него.
Надвечер упоритият дъжд се превръща в буря, но аз съм решена да отида на срещата с непознатия. Водите на лагуната набъбват, плискайки се, и се разливат по крайбрежната улица на големи пенливи локви, и площадът се превръща в езеро от черна вода. Вятърът напомня дихание на фурии. Успявам да стигна на топло и безопасно място в бара на хотел „Монако“, но само дотам. По-малко от няколкостотин метра са до „Вино Вино“, толкова съм близо, но не мога да стигна още по-близо. Отивам на рецепцията и търся телефона, но винения бар го няма в указателя. Опитвам се да се обадя на assistenza, „Услуги“, но оператор номер 143 не намира нищо. Срещата ни пропада, няма как да се свържа с Питър Селърс. Просто не е било писано... Отправям се обратно към бара на хотела, където един сервитьор на име Паоло натъпква прогизналите ми обувки с вестници и ги слага под един радиатор с такива церемонии, към каквито някой би прибягнал, за да прибере на мястото им знаците на кралската власт. Познавам Паоло от първото си пътуване до Венеция преди четири години. Останала по чорапи, се въртя нервно, пия чай, седя върху влажната си пола, която излъчва вълнестата миризма на мокри агънца, и гледам как жестоки, пращящи светлини прорязват облаците. Връщам се мислено към първото си идване във Венеция. Господи, как не исках да тръгвам тогава! Бях в Рим за няколко дни и ми се искаше да остана. Но пристигнах тук, след клечане във второкласен влак, запътил се на север.
–Във Венеция ли отивате? – запитва тънко гласче на несигурен италиански, промъквайки се в полусънувания ми Рим.
Отварям очи и поглеждам през прозореца, за да видя, че вече влизаме в гара „Тибуртина“. Две млади германки с розови лица качват големите си раници на багажника отгоре и настаняват мащабните си особи на седалката насреща ми.
–Да – отговарям накрая, на английски, някъде в пространството между тях. – За първи път. Те са сериозни, плахи, прилежно четат пътеводителя на Лоренцети за Венеция и пият минерална вода в горещия влак, в който липсва въздух, докато той се плъзга и се друса по равната местност около Рим, изкатервайки се нагоре към хълмовете на Умбрия. Отново затварям очи, опитвайки се да намеря мястото си в приказката на живота във „Вила Джулия“, където бях взела апартамент под самия покрив в охрено-розовото палацо, разположено срещу Унгарската академия на изкуствата. Бях решила, че всеки петък ще ходя да изяждам по една купа шкембе в „Да Феличе“ в Тестачо. Всяка сутрин щях да пазарувам на Кампо дей Фиори. Щях да отворя таверна с двадесет места в Ил Гето, една голяма маса, където магазинери и занаятчии щяха да идват да ядат хубавата храна, която щях да готвя за тях. Щях да си взема за любовник принц от Корсика. Кожата му щеше да излъчва аромат на цъфнали нероли*, щеше да бъде беден като мен, щяхме да се разхождаме покрай река Тибър и полека да се превръщаме в изкуфели старци. Докато си представям прекрасните черти на лицето на принца, нахалният гласец запитва:
– Защо отивате във Венеция? Приятели ли имате там?
– Не, нямам приятели – отговарям ѝ. – Мисля, че отивам, защото никога не съм била там,
* Аромат, който е бил познат и харесван от векове в Средиземноморския регион. Нероли е ароматно етерично масло, добито от благоуханните цветове на портокаловите дървета, израснали под мароканското и туниското слънце. – Б. р.
защото трябва да ида – казвам по-скоро на себе си, отколкото на нея.
Безнадеждно съм изгубила за миг лицето на принца, затова парирам:
–А вие защо отивате във Венеция?
– За романтика – отговаря искрено любопитката.
Моята простичка истина беше, че отивам във Венеция, защото ме пращат там да събирам бележки за поредица статии. Две хиляди и петстотин думи за бакари – традиционните венециански винени барове; две хиляди и петстотин по въпроса за постепенното потъване на града в лагуната; и малко по-големичък преглед на местата за вечеря. Бих предпочела да остана в Рим. Искаше ми се да се върна към тясното си зелено дървено легло в странната стаичка, завряна под стрехите на четвъртия етаж на хотел „Адриано“. Исках да спя там, да се будя от прашната слънчева светлина, процеждаща се през тесните отвори на капаците. Харесва ми как бие сърцето ми в Рим, как мога да вървя по-бързо и да виждам по-добре. Харесвам това, че се чувствам у дома си, бродейки през древния му екстаз на тайни и лъжи. Харесва ми това, че Рим не научи, че съм просто искрица, едва доловим и преходен блясък. И ми харесва това, че на обед, докато дъхът ми още лъха на пържен артишок, аз вече мисля за вечерята. А на вечеря си представям прасковите, които ме очакват в купа със студена вода близо до леглото ми. Почти си бях припомнила чертите на лицето на принца, когато влакът навлиза от завоя по Понте дела Либерта. Отварям очи, за да видя лагуната.
Тогава, в онзи момент, не можех да си представя колко ласкаво тази очарователна стара принцеса ще ме приеме в своето племе, как ще ме заслепява и ще танцува така, както само тя умее, взривявайки утрини, облени в златиста светлина, поглъщайки във водата си вечери в синкави мъгли на транс. Усмихвам се на Паоло, племенна усмивка, беззвучно красноречие. Той не се отдалечава и се грижи каничката ми с чай да не остава празна.
Чак след единадесет и половина бурята утихва. Обувам обувките, вкоравили се във формата на натъпканите в тях вестници. Влажна шапка върху все още влажна коса, все още влажно палто, приготвям се да тръгна обратно към хотела. Нещо боде и напира трепкащо в съзнанието ми. Опитвам се да си припомня дали съм казала на непознатия къде сме отседнали. Какво ми става? На мен, невъзмутимата. Привличането, което усещам сега към Венеция, е равно на скептицизма ми към нея.
Май наистина съм му казала името на хотела ни, защото намирам под вратата си купчинка розови хартиени послания. Обаждал се на всеки половин час от седем до полунощ, а последното послание ми съобщава, че ще ме чака във фоайето точно в дванадесет на обед на другия ден, точно в часа, когато трябваше да тръгнем към летището.
Сутринта донася първото слънце, което виждаме във Венеция по време на този престой. Отварям с мъка прозореца към един кристално ясен и мек ден, сякаш извинение за целия снощен плач. Навличам черни кадифени панталони и поло и слизам долу да се срещна с Питър Селърс, да го погледна в очите и да разбера защо един мъж, с когото едва съм се запознала, може да бъде толкова смущаващ за мен. Не знам как ще разбера обаче, защото той май не говори английски, а единственият сносен разговор, който мога да водя на италиански, е за храна. Малко съм подранила, затова излизам навън, за да усетя въздуха, и разбирам, че съм слязла точно навреме, за да го видя как се изкачва по Понте деле Маравелие с шлифер, цигара, вестник, чадър. Виждам го, преди да ме е видял. И ми харесва това, което виждам и чувствам.
– Stai scappando? Да не би да бягате? – пита той.
– Не. Излязох да ви посрещна – отговарям, служейки си предимно с ръце.
Бях казала на приятелите ми да ме почакат, ще се бавя само половин час, най-много един час. Щяхме да имаме достатъчно време да вземем водно такси до летище „Марко Поло“ и да се чекираме за полета в три часа до Неапол. Поглеждам го. Наистина поглеждам непознатия за първи път. Виждам единствено синьото на очите му. Те имат днешния цвят на небето и водата, имат цвета на малките пурпурносини плодчета на име миртили, струва ми се. Той се държи плахо и същевременно фамилиарно и тръгваме да вървим без посока. Спираме за момент на Понте дел'Академия. Той все изпуска вестника си и когато се навежда да го вземе, насочва върха на чадъра си към тълпите, минаващи покрай нас.
После, стиснал вестника под мишница и чадъра под другата със злодейския му връх, все още заплашващ минувачите, потупва по джобовете на гърдите и по джобовете на панталоните си, търсейки кибрит. Намира кибрита и започва по същия начин да търси още една цигара, за да замести току-що изпадналата от устата му в канала. Наистина е Питър Селърс.
Пита дали изобщо съм се замисляла за съдбата и дали вярвам, че има такова нещо като vero amore – истинска любов. Отмества поглед от мен към водата и говори с гърлено заекване, много дълго време, така ми се струва, и по-скоро на себе си, отколкото на мен. Разбирам малко от думите с изключение на последната фраза una volta nella vita, веднъж в живота. Поглежда към мен, сякаш иска да ме целуне, и мисля, че бих искала също да го целуна, но знам, че чадърът и вестникът ще паднат във водата, а освен това сме твърде стари, за да разиграваме любовни сцени. Нима сме твърде стари? Вероятно бих искала да го целуна дори ако нямаше боровинкови очи. Вероятно бих искала да го целуна и ако изглеждаше като Тед Копел.*
Просто това е заради мястото, изгледа от този мост, този въздух, тази светлина. Питам се дали бих искала да го целуна, ако го бях срещнала в Неапол!? Ядем сладолед в „Паолин“ в Кампо Санто Стефано, седнали на слънце пред една маса край брега.
– Какво мислите за Венеция? – интересува се той.
– Това не е първото ви идване тук – казва, сякаш прелиствайки някакво вътрешно досие, което проследява всичките ми пътувания в Европа.
– Не, не ми е за пръв път. Започнах да идвам тук през пролетта на 1989 година, преди четири години – отговарям.
* Едуард Джеймс „Тед“ Копел (р. 8 февруари 1940) – американски телевизионен журналист, по рождение британец. – Б. пр
– Осемдесет и девета? Четири години вече идвате във Венеция? – пита той.
Вдига четири пръста, като че ли съвсем неразбрано съм измрънкала думата quattro.
– Да – отвръщам. – Защо е толкова странно?
– Не съм ви виждал преди декември. Декември миналата година. Единадесети декември 1992 – казва той, сякаш изведнъж се е вгледал малко по-внимателно в досието.
– Какво? – питам, леко смаяна, като си припомням миналата зима и по-специално датите, когато за последно съм била тук.
Да, бях пристигнала във Венеция на 2 декември, а след това отлетях за Милано вечерта на 11-и. Но той сигурно ме бърка с друга жена и аз решавам да му го кажа, но той вече се е впуснал в своята история.
– Вървяхте по площад „Сан Марко“; тъкмо беше минало пет следобед. Бяхте с дълго бяло палто, много дълго, чак до глезените, косата ви беше вързана точно като сега. Гледахте една витрина в Мисиаля, бяхте с един мъж. Не беше венецианец или поне никога преди не съм го виждал. Кой е? – запитва остро.
Преди да успея да изкарам от себе си и половин сричка, той пита:
– Вашият любовник ли е?
Знам, че не чака да му отговоря, затова не отговарям. Сега той говори по-бързо, губят ми се думи и фрази. Помолвам го да ме погледне и ако обича, да говори по-бавно. Той се съгласява.
– Видях ви само в профил и тръгнах след вас. Спрях на няколко крачки от вас и просто стоях така, възприемах ви. Стоях, докато вие и онзи мъж излязохте от площада и тръгнахте към кея.
Илюстрира думите си с широки движения на ръцете, на пръстите си. Очите му настоятелно се впиват в моите.
– Тръгнах след вас, но спрях, защото нямах представа какво ще направя, ако се окажа лице в лице. Искам да кажа, какво щях да ви кажа? Как щях да намеря начин да ви заговоря? Затова се отказах. Винаги това правя, просто се отказвам. Потърсих ви на следващия ден и на по-следващия, но знаех, че сте заминали. Само да можех да ви видя да вървите сама някъде, щях да ви спра, щях да се направя, че съм ви сбъркал с някоя друга. Не, щях да ви кажа, че мисля, че палтото ви е прекрасно. Но както и да е, не ви открих, затова ви запомних. Всички тези месеци се мъчех да си представя коя сте, откъде сте. Исках да чуя как звучи гласът ви. Много ревнувах от мъжа с вас – изрича той бавно. – И ето, докато седях във „Вино Вино“ онзи ден, вие се извърнахте така, че профилът ви едва се виждаше зад цялата тази коса, и разбрах, че това сте вие. Жената с бялото палто. И виждате, аз ви чаках. Някак си ви обичах, обичах ви още от онзи следобед на площада.
Още не бях казала и дума.
– Ето това се опитвах да ви кажа на моста преди малко за съдбата и истинската любов. Влюбих се във вас не от пръв поглед, защото виждах само част от лицето ви. При мене беше любов от половин поглед. Беше достатъчно. Ако мислите, че съм луд, не ми пука.
– Сега мога ли да говоря? – запитах го много тихо и без да намеквам какво искам да му кажа.
Сега очите му са дълбоки сини мълнии, които ме държат прекалено здраво. Поглеждам надолу, а когато отново вдигам очи, неговият поглед е омекнал. Чувам се да казвам:
– Това е много мил подарък, че ми разказахте вашата история. Но това, че сте ме видели и сте ме запомнили, а после ме виждате отново след една година, не е толкова тайнствено събитие. Венеция е много малък град, никак не е невъзможно да виждаш едни и същи хора отново и отново. Не мисля, че срещата ни е някакъв гръмотевичен удар на съдбата. Но как бихте могли да се влюбите в профил? Аз не съм само профил; аз съм и бедра, и лакти, и мозък. Аз съм жена. Мисля, че всичко това е просто съвпадение, много трогателно съвпадение – казвам на боровинковите очи, като едва не овалвам пасторалното му излияние в гладка форма, както бих могла да овалям парче тесто за хляб.
– Non е una coincidenza. Не е съвпадение. Аз съм влюбен във вас и съжалявам, ако този факт ви кара да се чувствате неудобно.
– Не чувствам неудобство, просто не го разбирам. Все още – казвам, искайки да го привлека по-близо, искайки и да го отблъсна.
– Не заминавайте днес, останете още малко. Останете с мен – казва той.
– Ако трябва да има нещо между нас, каквото и да било, моето днешно заминаване няма да го промени. Можем да си пишем, да си говорим. Ще дойда пак през пролетта и можем да правим планове.
Като че ли в думите ми има насилен синкоп, преди да ги чуя да падат почти парализирани. Все още седим като фриз на ръба на съботната врява на кампото. Много време минава през мълчанието ни, преди да се изправим неуверено. Без да чака сметката, той оставя някакви лирети под стъклената чинийка на своя недокоснат ягодов сладолед, който пуска струйки върху банкнотите.
Лицето ми гори, чувствам се стресната, зачервена от емоция, на която не мога да дам име, която странно прилича на ужас, но е подобна и на радост. Възможно ли е да има някакъв основен мотив в старите ми венециански предзнаменования. Дали предчувствията не са се изтъкали във формата на този мъж? Това ли е срещата? Непознатият е привлекателен. Непознатият е съмнителен. Привличането, което усещам сега към Венеция, е равно на скептицизма ми към нея. Дали той и Венеция не са едно и също? Възможно ли е той да е моят корсикански принц, маскирал се като банков мениджър? Защо Съдбата не може сама да обяви пристигането си, дори да е глупак с дванадесет глави, облечен в пурпурни панталони, даже с табелка, където пише името му? Знам само едно, че не се влюбвам нито от пръв поглед, нито от половин поглед, нито лесно, нито след много време. Сърцето ми е ръждясало от старите водещи зъбни колелца, които го държат затворено. Това мисля за себе си.
Вървим по Кампо Манин към Сан Лука и говорим за незначителни неща. Спирам насред крачка. Той също спира и ме обвива с ръце. Прегръща ме. Прегръщам го.
Когато излизаме от „Бачино Орсеоло“ на „Сан Марко“, „Марангона“ звъни с пет камбани. Той е, мисля си, той е дванайсетоглавият глупак с пурпурните панталони! Той е Съдбата и камбаните ме разпознават само когато съм с него. Не, това са глупости. Плямпаници на жена в критическа възраст.
Минали са пет часа, откакто напуснах хотела. Обаждам се на приятелите си, които още ме чакат, и ги заклевам да ме чакат с багажа ми направо на летището. Последният полет за Неапол е в седем и двадесет. Канале Гранде е невероятно празен, освободен от обичайната блъсканица на лодчици, гондоли и сандоли, което позволява на „таксиджията“ да ускори своето водно такси, да го накланя насам и натам, брутално да го кара да подскача по водата. Ние с Питър Селърс стоим отвън на вятъра и пътуваме под снишаващото се тъмночервено слънце. Изваждам от чантата си плоско сребърно шише и мъничка тънкостенна стъклена чашка от една кадифена торбичка. Наливам коняк и пием. Той отново изглежда така, сякаш ще ме целуне, и този път наистина го прави – по слепоочията, по клепачите, преди да намери устните ми. Не сме чак толкова стари.
Разменяме си телефоните, визитките и адресите, нямаме други мощни амулети. Той ме пита дали може да се присъедини към нас по-късно през седмицата, където и да сме. Не е добра идея, казвам му. Доколкото ми е възможно, му давам предстоящото ни разписание, за да можем да си казваме добро утро или добър вечер поне от време на време. Той пита кога ще се връщам у дома и аз му казвам.