Книги

За старостта, която настъпва, и за младостта, която не иска да си тръгне

„Чудовището“ – Владимир Зарев

13.05.2019г. / 07 03ч.

Аз жената

Корица: издателство Хермес

Най-новият роман от Владимир Зарев – „Чудовището“ ще даде началото на превърналите се вече в традиция Дни на българската книга на Издателска къща „Хермес“. Всяка година, от 11 до 24 май, издателството провежда различни инициативи, свързани с популяризирането на българската литература. Между тези две знакови дати – Деня на светите братя Кирил и Методий и Деня на българската просвета и култура, всяка седмица със знака на ИК „Хермес ще излиза поне една нова книга от български автор. Своеобразното начало ще бъде поставено от дългоочаквания роман на Владимир Зарев, който излиза на 14 май. Официалната премиера на книгата в София ще се състои на същата дата от 18,30 часа в Книжен център „Гринуич“. Събитието ще бъде последвано от национално турне, по време на което обичаният български писател ще се срещне с почитатели в Пловдив, Варна, Бургас, Пазарджик, Сливен, Видин, Лом. Авторът ще се включи и в Пролетния базар на книгата в София на 29 май.

За книгата

Кому е нужен този роман за старостта, мисля си объркан, този неуверен и най-вероятно изпълнен с болка и жлъч роман? На хората? На кои хора? На умните и просветените, на артистичните, чувствителните и безпомощните, на встрастените? На старците като мен? На мъжете и жените в тяхната разточителна и привидно несвършваща зрялост? На виновните и непростените или на тези, които опипват със заблудите си живота и едва изпълзяват от юношеството? А може би този роман е моята изповед и признание, следователно е нужен на мен, на моята печална неосъщественост, на горчивото ми поражение? Или на една някак комична, разбила цялата ми човешка опитност, жестока и несвършваща любов? Или, мисля си, този роман е нужен на думите и Словото? На простите неща и разказа, а също на незабравата и вечността?

Из „Чудовището“

По повод излизането на книгата и работата по нея Стойо Вартоломеев – управител на Издателска къща „Хермес“ и редактор на романа, споделя:

Когато четях ръкописа на Владимир Зарев, нещо в него ми напомни за „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте – една емоционална и въздействаща книга. В „Чудовището“ също има много емоции. Заедно с това обаче, написаното често ме препращаше към „Записки от подземието“ на Достоевски. Тоест, към човека в неговата противоречивост и двуполюсност. От една страна, са симпатичните, красиви черти, които той носи в себе си, а от друга – онова „черно пространство“, което също съществува в него. В това отношение романът е много убедителен и аз смея да твърдя, като опитен литератор, че той носи елемент на класичност.

„Чудовището“ е силно емоционален и мъдър роман. За една красива и невъзможна любов, за времето и неговия безжалостен отпечатък, за надвисналата сянка на Чудовището, зад която наднича Забравата.

Владимир Зарев – съвременният български класик

Владимир Зарев е роден през 1947 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски“. От 1972 г. работи в елитното списание за българска и световна литература „Съвременник“, а от 1988 г. е негов главен редактор.

Владимир Зарев има 18 книги, единайсет от които са романи: „Денят на нетърпението“, „Битието“, „Изходът“, „Законът“, „Хрътката“, „Хрътката срещу Хрътката“, „Лето 1850“, „Светове“, „Разруха“, „Поп Богомил и съвършенството на страха“, „Орлов мост“. Измежду тях особено място заема епичната семейна сага „Битието“, „Изходът“, „Законът“. Действието в романите се открива през 1890 година и завършва в наши дни. Трилогията е преведена на немски език и вече има две издания в Австрия и Германия. По мотиви от „Битието“ е заснет култовият телевизионен сериал „Дървото на живота“.

Огромна популярност и дванадесет издания в България има и романът на Владимир Зарев „Разруха“, в който се описват механизмите, с които бе ограбен, унизен и обезсмислен трудът на няколко поколения българи. Романът се радва и на невероятен успех в немскоезичния свят. Номиниран е за две от престижните европейски литературни награди и за него са публикувани над 40 възторжени рецензии.

По романа „Разруха“ известният режисьор Петър Попзлатев засне игралния филм „Времето е наше“.

Владимир Зарев е носител на Националните литературни награди „Иван Вазов“ и „Елин Пелин“. През 2017 г. Зарев бе удостоен и с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“, а през 2019 г. бе предложен за награждаване с орден „Стара Планина“ – първа степен за изключително големите му заслуги в областта на културата и изкуството.

Откъс

Със Симеон сме в парка, в дивата, неопитомена част на парка, лишена сякаш от разум и посоки, със случайни пътеки, които завършват в полянки, огрени от слънцето, превзети от храсталаци и прорасла трева. Дърветата наоколо са стари като мен, вмислени в себе си като мен и уморени в борбата за светлина като мен. Те оставят воднисти сенки, въздухът е напоен с мириса на гъби, на гниещ дънер и на плесен, но най-вече с тишина и със забрава. Напоследък, когато бива нарушена самотата ми, ме обхваща особено носталгично настроение, винаги, когато има някой с мен, се чувствам изоставен. Напуснат и забравен.
Симеон се опитва да се доближи до един пудел, глезен и перверзно красив, със специална прическа, с грива на лъв и с топка на опашката си. Пуделът прилича на плюшена играчка, а бабата, която го разхожда, навярно е реститутка, тя е облечена разточително скъпо в маркови дрехи, от сбърчената ѝ шия висят златни ланци, очите ѝ са късогледи и безцветни, устните тънки и зли, в ръцете си държи чадърче против слънце. Тя си мисли, че Симеон иска да се сприятели с нейния пудел и да го погали, но аз зная, че внукът ми гори от нетърпение да се сприятели с нейния пудел, за да го фрасне с жилавата пръчка и така да го накаже за прекалената му до глупост красота. Някак смайваща и уродлива красота. Кучето подскача на фризираните си крака, а Симеон е изплезил езика си от напрежение. Назрява конфликт, непреодолим и шумен. Аз поздравявам учтиво бабата, която е на моя възраст, но иска да прилича на палава ученичка, тя ми се усмихва, зъбите ѝ от металокерамика са искрящо, съмнително бели. По някакъв необясним начин белият пудел и белите зъби, бялата усмивка на бабата си приличат. Хващам ръката на Симеон и го повличам в полумрака под сплетените клони, зеленината е все още млада и силна, тя опиянява и сякаш свети.
– Какво ти е направило това нещастно куче? – питам Симеон.
– Куче идиот – отвръща отмъстително моят внук и прибира езика си.
– Един час щях да се разправям с онази наконтена баба, ако го беше шибнал.
– Бабето беше абсолютен и парадоксален идиот – отвръща убедено Симеон. Думите „абсолютен“ и „парадоксален“ са любими на неговата майка, те прозвучават странно, някак пресилено, с абсурден и парадоксален възторг в неговите уста. Той разсеяно захвърля пръчката, тя вече не му е нужна, с нея не може да се направи никаква беля. – Егати накичената и гадна бабушкера.
Днес той донесе от училище съчинението си, което ме умили до сълзи с правописните си грешки и на което учителката съвсем справедливо му беше написала тройка. Да получиш тройка във втори клас, да изкараш три минус, когато най-ниската бележка в класа обикновено е петица, си е направо интелектуален подвиг. Мони е способен да го извърши, той е способен също да изкара три плюс по математика и да ме извади от обувките сутрин, докато го будя. Парцаливата му тетрадка по български език не е подвързана, а листът с произведението, с контролното е надраскан с червено с нервния и отмъстителен почерк на учителката му. Тя е с оредяла коса, с огромни гърди, които разсейват момчетата, и очилата ѝ са винаги запотени. Помня съчинението му буква по буква заедно с изпуснатите препинателни знаци и правописните грешки.
„Моят Дядо
Моят дядо е голям писател той пише румани (надраскал е думата с „у“) той е по нисак 1,20 м и е по пълнича (беше изпуснал к-то) но е много добър дядо и всички го обичаме.
Симеон и Мама“
Разчувстван, ще добавя, че това е най-докосващата ме, най-трогващата сърцето ми похвала, която съм получавал, макар че аз наистина не съм малко „пълнича...“ и слава богу, съм висок метър и седемдесет и шест сантиметра. Телефонът ми звъни, един интелигентен служител в М-ТЕЛ качи на айпада ми „Ода на радостта“ от Деветата симфония на Бетовен и сега винаги, когато някой ме потърси, аз разпръсквам около себе си радост. Красота, възвисяващо могъщество и възторжена радост!
– Къде сте? – Това е малката ми дъщеря Ирина. Тя винаги бърза и няма време, никога няма време за сина си, за баща си и най-вече за себе си. Навярно затова мъжете я напускат – безотговорно, жестоко и също така забързано. Те просто си взимат куфарите, усмихват се неловко и вяло, затварят тихо вратата след себе си и разбиват сърцето ѝ. Сърцето на Ирина е постоянно и сякаш завинаги разбито.
– В парка – отвръщам, – поиграхме си с един пудел.
– Върнаха ли на Симеон съчинението по български език?
– Не! – Тя винаги ме хваща, когато лъжа, по тази причина прибавям: – Пуделът беше много особен, беше подстриган като лъв, всъщност като теб!
– Всъщност – Ирина се задъхва и от бързане повтаря тази паразитна дума – обаждам ти се, за да ти се извиня.
– За какво?
– Защото, скъпи, вече цяла седмица съм изоставила Симеон при теб. Аз съм гадна, отвратителна майка!
– Вярно е, ти си едновременно лоша майка и лоша дъщеря.
– Не се гъбаркай, нали знаеш, просто си нямаш представа. Този път чувствам че... ще видиш. Ще ми простиш ли?
– Аз съм ти простил още когато се роди.
– Само че такова... аз за друго. Моля те, коленопреклонно те моля, татенце, да приемеш онова момиче!
– Кое момиче? – питам, макар че дори в нейната задъханост съм разбрал за какво става дума.
– Тя всъщност е жена. Прекрасна журналистка. Страхотна е, ще видиш.
– Знаеш, че аз отказвам на всички медии, заклел съм се. От една година не давам интервюта.
– Тя не е като другите журналисти, чела е всичките ти книги. Обожава ги.
– На никого!
– Тя е повече от твой верен фен, обича те, ще видиш, направо те боготвори.
– На никого и при никакви обстоятелства. – Усещам, че подтичването на Симеон ми идва в повече и ризата ме стяга около врата. И той, и дъщеря ми бързат за никъде и ми е трудно да ги следвам.
– Не иска интервю, а да напише книга за теб! Цяла, истинска и дебела книга. Не бъди проклет.
– Не съм проклет, а последователен.
– В трамвая съм и слизам, не мога да говоря повече. Целуни Симеон. Утре или вдругиден ще дойда да ви изпера и да ви сготвя.
Усещам как подобно на преминалата през листата размита светлина отново ме обзема оная позната тъга, бавна и тържествена, тя ме изпълва като течност. Нежна, обсебваща ме и безпричинна печал, която, давам си сметка, вече не е страх от смъртта, а е част, най-болезнената и забележима част от самата смърт. „Толкова ли е близо?“ – мисля си. В паниката си, в уплаха вдигам и обгръщам Симеон, притискам го към себе си топъл и до полуда жив, все още мирише на бебе и на мляко. Той не обича подобни нежности, които му пречат да се чувства мъж, гледа ме изумен, с някаква неопитна надменност и ми става срамно. В ръката си държи празна черупка от охлюв, лъскава и избледняла на слънцето, един развиващ в спирала и напуснат свят.
– Виждаш ли, дядо, на този охлюв му е свършила батерията – казва внукът ми, притеснен от моя изблик на обич, всъщност на глупав и неовладяем страх.
– Да – отвръщам аз, – батерията! Когато батерията свърши...
– Скучно ми е – казва Симеон и подритва едно камъче, – искаш ли да си играем?
– На какво? – питам наивно, с пресилен ентусиазъм аз.
– Много просто, ти ще бъдеш Чудовището! – отвръща жестоко Симеон и ме поглежда хитро с учудените си невинни очи.