Свободно време

Любовни есенни рими – 16-а част

22.10.2012г. / 09 07ч.

Аз жената

Моя октомври

Моя октомври е кавалер –
тази вечер сервира ми кестени.
Той е красив, елегантен и смел.
От години един на друг верни сме.

Моя октомври е тиха разходка.
Моя октомври – стар, еднакъв и нов.
Моя октомври с превзета походка.
Моя октомври е само любов.

Моя октомври на всичко ухае.
Моя октомври сега свири джаз.
Моя октомври искам да знаете-
от вас се е скрил тази вечер, у нас.

* * *

Предишни

Ти отдавна не си ми музата.
Днес си ми част от уроците.
Стъпвах на тебе – беше ми стълбата
и разпознавах пороците.

Тихо и много спокойно място
си във сърцето ми.
В кръчмата с теб ни е тясно.
Още усмихваш лицето ми.

Толкова любов ненаправена.
Някъде просто се свърши.
Всеки на някъде хванал е.
Аз се прибирам във къщи.

И ми целуваш ръката...
После по бузата, същата.
Аз те орисвам на другата.
Тръгвам и няма връщане.

* * *

Магия

Ти си светъл и сутрешно тих.
Преизпълващ денят ми със вяра.
Като в джоба ми листче със стих
съм те скрила магия да правя.

Малко страх от очите ти взимам.
От устата ти мъничко смях.
А от мен да знаеш, че има
-щипка смелост и капчица грях.

Ей така ги разбърквам по изгрев
И ти давам вълшебната смес.
Пия с тебе и двама сгрешим ли-
все превръщам се в твоя, от днес.

Сладки глътки живот и не питай!
Топъл вкус на любов и... съдба...
Пак в магия жена те оплита.
Само дето, сега... е добра.

* * *

Паралел

Парковото езеро е блато.
Пълно с жаби, чакащи за обич.
Виж как бягат мъничките патета...
от човеци се страхуват, може би.

Паралелно идваме за срещата.
едновременно и май че се усмихваме.
Две пътеки водят ни към себе си
докато към нас се преоткриваме.

Спри и разкажи ми за надеждите,
толкова гьолено, мирише утрото.
Искам да ми шепнеш за копнежите.
Искам да те гледам и да слушам.

Някъде далече се отнасяш-
отиди със мене във Ахтопол.
После от водата ще ме вадиш-
към земята в споменът си, топъл.

И леглото скърцащо, таванът
ти напомнят минали любови.
Стихове ти пиша, не романи.
В книгите ти скривам си подкова.

Нека да ти кажа още нещо...
Сигурно телата са обвързани
как се определя, че е грешно?
В понеделник няма да е бързане.

Днес сме тихи, повече от всякога
След Великден, като след причастие.
Ще разказваш ли за мене някога?
Паралелът може да е щастие.

* * *

Дон Жуане

Дон Жуане, падна ми се от тотото,
без да съм те играла.
Ти защо ми разсмиваш болката,
като рибка с бастун да се хвана?

Дон Жуане, изкусен и ловък-
как ги нагласяш такъмите...
Като мома пред изпечен момък,
да не разбирам чалъмите.

Дон Жуане, броиш ли пътите
идващи от душата?
И разбрал ли си всичките
смисъли на жената?

Дон Жуане, далече съм стигнала.
Как сега ще ме връщаш?
Първо-огледай се в себе си...
После ще ме прегръщаш...

Камелия Аспарухова

* * *

Очи

Очи красиви, сини и незабравими.
Сърце любящо, трепетно очакващо
прегръдката любима.
Очи красиви, истински и мили.
Ръце изпълнени с топлина и нежност.
Усмивка искрена, любов единствена
Очите никога не лъжат, очите винаги говорят.
Погледнем ли в очите на любимия
там ще видим своето лице,
там ще видим своето сърце.

Даниела Айвазова

* * *

Щастлива (Обичам те!)

Щастлива съм, но всяка сутрин страх ме е очите си да отворя,
Не знам дали е сън или реалност моята история..

Желая да съм птица, а крилцата ми подрязани
не искат да летят и на земята ме оставят.

Желая да съм вятър, да галя всичко живо,
а когато се ядосам света с прах да покривам.

Тогава да съм буря, да чупя, разрушавам,
а щом ядът отмине като слънчице да изгрявам.

Желая на Луната сестра да бъда
и когато вечерта изгрява
мястото си да ми отстъпи,
да видя как света замрял е
и на хората мъничките тайни,
да знам всичко, в душичките им да погледна,
мълчалив свидетел да съм на човешката природа неопределена.
А слънцето да ме обича, но да спрем да се разминаваме.
Хората дано простят ни, ако понякога в тъмнина ги оставяме.

А ако можеше и снежинка бих била,
мъничка, крехка, кристална,
литнала над света, бяла, чиста,
но накрая кална.
Всичко някак си започна,
бях всичко и всичко изоставих.

Сън ли беше? – Явно!

А тогава защо съм толкова щастлива?

Не съм ни вятър, ни снежинка,
ни сестра на Луната,
ни буря.
Будна съм и не сънувам.

Просто топли ме нещичко в душата.
Думички две, чути, за които всяко сърчице бленува.

Мария Милкова

* * *

Завинаги изгубени в морето

Коя съм аз и кой си ти в тези студени, тъжни есенни дни?
Къде изгубихме очертанията на нашите звезди?
Къде замръзнаха вечните сълзи?
Къде луната покри прашните следи?
Наранена и до болка обезверена.
Апатичен и до болка ироничен.
Хем искаш да си с мен,
хем не искаш да си част от моя ден.
Ето ни вече почти накрая...
Изтриваме бавно последните песъчинки един от друг...
Солените дни останаха далеч оттук.
Лятото помахва ни с ръка,
есента изкъпва ни в златна река.
Моля те, не си отивай,
усмивката ми не изтривай.
Само ти си способен дъха ми да отнемеш...
и сърцето ми с лека ръка да превземеш...
Понякога ме обичаш, понякога не...
Понякога се опитваш да си далече от моето сърце...
Крещиш и само аз те чувам.
Когато си тъжен, само аз боледувам.
Когато си щастлив, само аз празнувам.
С удоволствие ще те арестувам,
малък Рай ще образувам..
И есента ще бъде красива за нас,
тъгата ни ще трае един-единствен час.
Коя съм аз и кой си ти,
май вече добре откри...
Ангели чудесни пращат ни Любовта от небето.
Ние сме завинаги изгубени в морето...