Ароматите, страстта и духът на ренесансова Италия

В своя нов роман – „Венецианският договор“, Марина Фиорато отново улавя ароматите, страстта и духа на ренесансова Италия, но за първи път тя вплита сюжети и герои от екзотичния и непознат за нея Ориент.  

Политически заговор и интриги, страстта към науката и изкуството срещат съдбите на гениалния архитект Андреа Паладио, на доторе Анибале Казон и на Фейра, младата и красива лекарка на харема, пристигнала от Константинопол с тайна мисия, която може да спаси Венеция и да промени хода на историята. 

На фона на чумата и приближаващата османска заплаха любовта и честта, медицината и изкуството са истинските герои във „Венецианският договор“ – великолепна история, която среща Изтока и Запада. 

„Венецианският договор“, който излиза на 29 ноември, е прекрасен подарък за всички български почитатели на Марина Фиорато, които я познават с книгите: „Стъкларят от Мурано“, „Тайната на Ботичели“, „Мадоната на бадемите“ и „Дъщерята на Сиена“.  

Откъс:
– Аз съм Сесилия Бафо.
Фейра бе приседнала отново на ръба на леглото на Нурбану. Валиде султан изглеждаше немощна, а бледата й кожа бе потъмняла дори повече от преди. Кръвта във вените й буквално вреше. Отровата постепенно я превземаше. В други случаи Фейра би си помислила, че господарката й бълнува, но благодарение на опита си виждаше, че тя е все още съвсем на себе си, в пълно съзнание. Момичето поклати объркано глава и промърмори:
– Какво искате да кажете, господарке?
Валиде султан се опита да се измъкне малко по-нагоре на възглавниците си и попита:
– Какво знаеш за мен?
Фейра повтори като папагал чутото от Келебек:
– Знам, че сте била отвлечена от корсари и доведена тук при султан Селим, нека почива в светлината на рая! – Фейра бе наясно, че турските конници всяваха страх по целия свят – превъзхождаха всички останали в битките, спускаха се от хълмовете към врага си, пищейки като банши.
– Отвлечена от корсари, значи – усмихна се едва-едва Нурбану. – Да, така гласеше легендата за мен – отвлечена от корсари. Но това не е нито половината, нито четвъртината, нито дори съвсем малка частица от моята история.
– Мислех си, че знам всичко за вас – смотолеви объркано Фейра, защото през годините двете си бяха споделяли много тайни.
– Говори ми на нашия език!
Фейра разбра, че господарката й има предвид финикийския език. Но щом щяха да си говорят на този език, значи й предстоеше да чуе голяма тайна. Много по-голяма дори от времето, когато Нурбану бе крила смъртта на съпруга си Селим в продължение на три дена, докато не пристигне синът й от провинцията – наследникът, настоящият султан. Много по-голяма дори от времето, когато Фейра бе помогнала на господарката си да отклони пари от съкровищницата и да отнесе няколко сандъчета жълтици на архитекта Мимар Синан, който градеше джамия в чест на Нурбану. Много по-голяма дори от времето, когато Фейра бе уреждала срещи между валиде султан и нейните съюзници от различни краища на света, за да се противопостави на прибързаните политически решения на сина си или най-малкото да ги смекчи.
– Финикийският ми е доста труден – отбеляза момичето.
– Фейра, не е финикийски. Венециански е!
Ето как една дума, недоразбрана в детството й, сега се превърна в парола, която разтвори пред Фейра цяла карта. Устата й също се отвори.
Нурбану въздъхна дълбоко и продължително и рече:
– Да, аз съм венецианка. Но позволих на всички да го забравят. Всъщност и аз самата почти го бях забравила. Но в предишния си живот, в младостта си, бях Сесилия Бафо, дъщеря на Николо Вениер.
– Вениер ли? – едва успя да изрече Фейра името, което в Константинопол се считаше за проклятие.
– Да – кимна и се усмихна леко Нурбану, доловила интонацията на момичето. – Чичо ми е Себастиано Вениер, главният адмирал от битката при Лепанто и дож на Венеция!
Нищо чудно тогава, че на народа му беше позволено да забрави този факт. Венецианците бяха врагове на турците от векове, бяха плячкосвали златото им, бяха изнасилвали жените им и даже бяха осквернявали гробовете на султаните им. Венецианските мародери бяха извадили короната на Мехмед II заедно с косата му. Ала най-лошият от всички, най-ненавистният от тези пирати и завоеватели беше Себастиано Вениер – водачът на бойния кораб, наречен Венеция. Името на дожа биваше оплювано ежедневно в памфлетите, продавани по улиците, образът му беше ежедневно изгарян по сокаците. Откакто той бе съкрушил османския флот само преди няколко години по време на битката при Лепанто, султанът и неговите хора не спираха да кроят планове за отмъщение.
– Да, няма начин да не си забелязала, че синът ми не питае голяма любов към мен – сякаш разчела мислите й, продължи Нурбану. – Той смята, че политиката ми е провенецианска, че съм пристрастна към стария си дом. И всъщност е прав – валиде султан насочи към прозореца очи, които обаче виждаха съвсем друга гледка от външната. – О, Фейра, виждала ли си град, който се носи по морето? Виждала ли си някога кули, които се издигат към небето като стрели, а не седят приклекнали като кубета? Виждала ли си острие на меч, което е право, а не извито? Виждала ли си стъкло, което блести като скъпоценен камък, и палати, в които твърдият камък е издялан деликатно като дантела? Ето че сега синът ми крои заговор да причини най-големите злини на Венеция и само ти можеш да предотвратиш това!
– Кой, аз ли?!
– Да, Фейра, ти! Ти си моята кира, моят пратеник пред света! Но светът е много по-голям от този град, скъпа. Затова ще те изпратя на най-трудната от всички мисии досега!

На книжния пазар от 29 ноември 2013 г.
Обем: 376 стр.
Превод: Антоанета Дончева-Стаматова
Издателство: „Кръгозор“
ISBN: 978-954-771-316-1
Корична цена: 18 лв.

Прочетете още:

• „Акабадора“ – Микела Мурджа
• „Акушерката от Венеция“ – Роберта Рич
• „Мемоарите на една кучка“ – Франческа Петрицо