Издателска къща „Хермес“ има удоволствието да представи преработеното и допълнено издание на романа на Георги БожиновКалуня-каля“. Книгата разказва за Априлското въстание, но през погледа на помаците. Именно различната гледна точка я прави толкова интересна и необикновена. Това дава основание на мнозина да я наричат забравения шедьовър.

В центъра на романа стои Калуньо кехая. Той не разбира желанието на събратята си да се избиват един другиго, не проумява жаждата им за кръв. Това е роман за един човек, който ... гледал да прави добро за народа... Искал да прави добро – а все излизало зло... В опитите си да помага и прощава, Калуньо загубва хората, на които най-много държи. Разкрита е драмата на човек, носител на толкова добродетели и толкова грехове, раздиращи душата му.

За книгата:

Единственият роман на Георги Божинов, забравеният шедьовър за Априлското въстание „Калуня-каля“, излиза през далечната 1988 г.

Новото издание на „Калуня-каля“ ще върне Георги Божинов в българската литература и ще пренареди челото й. Защото Георги Божинов е един от най-големите български писатели.

Мога да сравня „Калуня-каля“ по писателско майсторство с „Татарската пустиня“ на Дино Будзати или с „В очакване на варварите“ на Нобеловия лауреат Дж. М. Кутси. А по надникване в народния етос и разломите му – единствено с „Железният светилник“ на Димитър Талев.
Деян Енев

За автора:

Георги Петров Божинов е роден на 27 януари 1924 г. в с. Крива бара, Ломско. Завършва философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, с втора специалност „Руска филология“. След дипломирането си работи като кореспондент на БТА, „Литературен фронт“, „Отечествен фронт“ и „Труд“. След публикацията на пътеписа му „Гора зелена, вода студена“ в сп. „Септември“ през 1975 г., където документира свидетелствата на петима българи, лежали в сталинските лагери, той е уволнен отвсякъде и до края на живота си остава без работа. Автор на книгите „Вдън гората Дикчам“, „Юлень“, „Караджата“, „Кукувица кука“, „Черешови води“, „Сивият скиталец“ и „Калуня-каля“. Умира на 25 май 2004 г.

Откъс:

1. Чръноовчарката

Калуньо нямаше деца от първата си жена, затова я изгони. Води я две-три години и просто й каза да върви, отдето е дошла. Тя си отиде тихо, но къде отиде и какво стана с нея после – той не знаеше, ни искаше да знае. Чу веднъж само, случайно и несигурно, че били я виждали из селата зад Рата някъде. Но така и не разбра повторила ли беше, или работеше като измекярка по чифлиците там.

Калуньо си взе друга жена, от Черяша. Беше млада, мома беше, нямаше и шестнайсет години, а той емен-емен отиваше към трийсетте. Баща й – средна ръка, малко по-стар от Калуньо. Видя му се отначало нищо човек, зарадван, че ще пробута дъщеря си на добро място. Но се оказа доста хитър, познаваше добре стадата на зет си и като се лепна за едно стадо, вече не се отлепи: взе му за никях, за откуп, цяло стадо овни, което Калуньо после дълго не можа да прежали. Макар че го даде с лека ръка, без да му мисли много.

Но Гюла заслужаваше две стада. Беше хубава, и обична беше. Като те погледне – запие мълчаливо с тия очи изотдолу, – и усещаш как полека започваш да омекваш и да се стапяш... Калуньо се стопи за една вечер. Видя я на един байрам у Черяша. Беше отишъл на гости при Левицата, бори се там, що се бори – спечели овен. После Левицата му се смееше, че спечелил овен, а загубил четиресет овни. Нищо. Загубата не се броеше, а печалбата бе Гюла.

... Видя я как играе, как стъпва като орлица. Тя аслъ си беше като орлица между кокошки. Другите моми се белосваха и червосваха и лицата им се гледаха бели-сини като одрани. Гюлзар носеше само своето лице, с един хубав млечен загар. Е, Калуньо я видя и я хареса от първо око. На снага тънка и гъвка като фидана. Не носеше димии, както другите моми; димиите, грубо надиплени, ги правеха тантурести и непохватни. Гюла носеше гащи, каквито носят само по долните села – с тесни, а долу по-широко отворени кичести крачоли, и те откриваха едни тънки, но напълнели, силни глезени. Пристъпяше плавно, с изправена горда глава и запалени очи, покършваше снага и я люлееше леко, като на пружини. „Орлица – помисли Калуньо, – баш си е орлица..."

И всичкото това – гащите, глезените, снагата, млечното лице, а най-вече тия големи очи, които те пият изотдолу и в тях не смееш да гледаш, – всичко това допадна отведнъж на простата Калуньова душа, допадна така, че той си рече: „Тe тая!... И никоя друга“.

Тогава, на оня байрам, около Гюла се усукваше един четинясал и смотан дърварин, дошъл отнякъде си, и все току гледаше да се намърда на хорото до нея. Калуньо го гледа някое време, гледа го, трая го донякъде. Па не утрая и го взе настрана, замъкна го до един плет: „Я сам така... да си кажеме две думи ние...". И като му олупи два здрави шамара, без да му каже дума – отби мераците му. Оня потъна из дърмите и вече ни се видя, ни чу.

Още същата вечер Калуньо и Левицата отидоха да търсят баща й, за да се разберат. А на другия ден, като се постъмни, Калуньо я дигна с кончето и я закара на село. Тя мълчеше през целия път, седеше покорно пред него и гледаше напред. Мълчеше и Калуньо. Немаше за какво да приказва. Приказването бе свършено с бащата и се отнасяше за овните. Само веднъж, като придърпа поводите и се опита да я притисне с лакти, тя се размърда недоволно и той олаби лактите. Беше тъмно, когато стигнаха в село. Свали я от кончето, внесе я вкъщи на ръце, че из двора имаше кал. Положи я на миндерлъка в стаята си, смъкна набързо дрешките й и веднага я облада. Тя беше все така покорна и тиха.

И заживяха. Тръгнаха дните, завъртяха се времената на сеитби и жътви, на коситби и стрижби, на всякакви селски работи и грижи. Калуньо се разправяше с овците, с овчарите и говедарите си, в пазарни дни отскачаше до града или ходеше по търговия из околните села. Гюла си седеше вкъщи, гледаше си женската работа. Тя се поналя на снага малко, но стъпваше все така напето, както преди. И беше си все така хубава, даже като че разхубавя още повече. Калуньо не можеше да разбере как стана това чудо с него. Мъж на години, улегнал мъж, селските дечурлига вече му викат чичо – децата на неговите връстници и акрани. А нa, беше се запалил по това дете и не може да се откъсне от него. Гюла си беше аслъ като дете. Той я слуша във всичко, нищо не й отказва. Други път, като тръгне по къшлите – и се губи с дни. Сега не може да остане ни ден. Все гледа да подреди работата си така, че вечерта да се прибере на село, да я види и чуе. И хапнал-нехапнал, още неумит, неразсъблечен – се хвърля жадно на нея, събаря я на козяците. И дълго, настървено мачка и премята снагата й, тя се огъва и вие в неговите ръце. Докато мъжката му сила изтлее докрай и угасне в отмала и сън. Тя – нищо. Смее си се...

Така неусетно мина година. И още една. Гюла не му даде деца. Утробата й пустееше, моминска и празна. Калуньо се замисли. Да я гони и да търси друга – вече не можеше. Па и не искаше. За момите беше вече дъртичък. А за другите... сто други щяха да дотичат само щом им кимне. Заради него или зарад имота му.

Но ще бъдат или самите те бездетни, или ще домъкнат и децата си, чужди деца. Той няма да може да гледа как шарят из къщата му като хлебарки и се мотаят в краката му. Би зел и мома, но беше го срам малко. И сърце му не даваше. Как да се отдели от Гюла? Бе свикнал с нея, обикнал я беше и без нея не можеше. А кръстът й си остана все така тъничък и никога не напълня. Калуньо с мълчалива надежда се взираше в корема й, но той си остана все така момински прибран...

... Един ден, беше краят на април, Калуньо се накани да обиколи къшлите, да види как я карат новите му овчари. През есента, още преди Димитровден, беше наел за овчари няколко каракачански семейства, които останаха да зимуват тук и го помолиха да им продаде малко сено. Сеното той им даде така, без пари, но с условие да гледат през зимата две от стадата му. Каракачаните се помаяха малко, въртяха-сукаха – не им се искаше. Накрая се съгласиха. Преди да падне снегът, Калуньо ги наобикаляше често, боеше се да не отмъкнат овците на юг, без да усети. Но каракачаните си гледаха работата добросъвестно, честно и той разбра, че не се и опитваха да го мамят, щом веднъж са дали дума. Беше доволен от работата им. Овците се изягниха редовно, кажи го – половината близниха, агнетата бяха едри, живи, добре гледани. Калуньо се поуспокои. И още повече се отпусна, когато каракачаните се съгласиха да гледат овците му, барабар с две други стада, до новия Димитровден. Той сам подигна платата им, те и хабер нямаха да искат още, доволни бяха и от малкото. Разбираха се. Калуньо особено се спогаждаше с Янко, кехаята на каракачаните, дребен мъж на неговата възраст, пъргав като топка и разсъдлив.

Пролетта беше подранила. Снеговете се стопиха късно, но веднага след това се заредиха топли слънчеви дни, прошарени с черни пролетни облаци, които носеха топли дъждове. Ливадите, доскоро зимно сиви и пусти, зазеленяха видимо, новата трева бързо се оттръгна, сочна и лъскава. Калуньо искаше да предупреди каракачаните вече да завардят ливадите му от паша и да прехвърлят стадата към мерите и балталъците. Защото трябва отсега да се мисли за коситба. Както вървеше хавата, беше ясно, че ако не се запече времето, ще има обилно и добро сено. Беше сигурен, че Янко сам ще се сети за това, но Янко не знаеше добре ливадите му, както и границите на мерите. Та трябаше да му ги покаже. И още няколко работи имаше наум Калуньо: да види дали се е набрало достатъчно сирене, за да праща известие на Аргирис, търговеца от града; има ли сирище и добро ли е; както и дали не е свършила зобта. Даваше зоб поравно за своите и каракачанските овци, за да не подлъгва окото на каракачаните. Знаеше, че няма да пипнат ни зрънце чуждо, и все пак... По-добре си беше да предварди кражбата, отколкото да се оправя с нея после, когато я открие, ако я открие... Той гледаше овците, своите и техните. Горе-долу еднакво охранени. Това му стига...

На книжния пазар от 31 октомври 2014 г.
Обем: 352 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1388-6
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още: