Сезоните на италианския живот

Написана в духа на предишните творби на авторката, тази книга е достоен завършек на прекрасната трилогия за Тоскана. Книгата ще допадне на всички, които имат вкус към красивото в живота, на ценителите на добрата литература, на любителите на природата и пътешествията.

За авторката

Италия наистина се оказа неизчерпаема! Да приема дара на една нова и същевременно прастара култура – с различен език, литература, история, архитектура, изкуство – е благодат, която не спира да се изсипва над мен като златен дъжд...

Франсис Мейс

Известната поетеса, ценителка на изисканата кухня и авторка на пътеписи Франсис Мейс ни въвежда в прекрасния свят на вълнуващата тосканска провинция, където купува и реставрира една изоставена вила. Емоционално и увлекателно тя разкрива непринудената красота на живота в Италия. В книгата са включени и рецепти за вкусни сезонни ястия, които авторката най-често приготвя с продукти от собствената си градина.

Още с излизането си първата книга от поредицата за Тоскана – „Под небето на Тоскана“ става бестселър и остава в класациите на Ню-Йорк Таймс в продължение на повече от 2 години. По книгата е направен и едноименния филм „Под небето на Тоскана“, с участието на номинираната за Оскар актриса Даян Лейн. Останалите две книги от поредицата за Тоскана: „Красивата Тоскана“ и „Всеки ден в Тоскана“ също се радват на радушен читателски прием. Неслучайно наричат Франсис Мейс „Бардът на Тоскана“ – книгите ѝ са красиво написани, поетични и завладяващи.

За книгата

Минали са 20 години, откакто авторката си е купила и реставрирала красивата 200-годишна вила в сърцето на Тоскана. Оттогава тя е успяла да превърне старата достолепна къща в дом, да направи чудна градина, да се потопи в италианския начин на живот и да опознае и най-закътаните кътчета на тази красива провинция. Откривателка по природа, Франсис повежда читателя по малко познати пътища в Тоскана, за да му покаже чудни гледки, да го запознае с най-хубавите италиански вина и местни специалитети, както и с по-бавния, по-чувствен ритъм на живот. Истинска любителка на старините, Франсис е открила великолепна порутена къща във все още дивите планински места над дома си. Очарована, авторката е реставрирала тази малка вила и я е превърнала в истинско старовремско бижу – в къща, излязла сякаш от приказките.

Освен с новия си дом, Франсис ще ни запознае и с чудни места, далеч от тълпите с туристи. Ще ни поведе още по-дълбоко в сърцето на Тоскана, в по-девствената, планинска част от тази провинция. Ще бродим с нея из горски пътечки и красиви полянки, ще срещаме различни горски обитатели – диви прасета, зайци, безброй птици. Ще се запознаем с гордите и резервирани, но добросърдечни планинци. Ще откриваме неподозирани съкровища в дивата част от областта и шедьоври в цивилизованата. Но най-вече ще се възползваме от огромната привилегия да погледнем света през очите на Франсис: очите на поет, естет, познавач на изкуството, любител на природата, ценител на добрата кухня.

Така отново ще се потопим в багрите и ароматите на Италия, ще видим красотата на малките неща и сладостта на простия живот. Заедно с Франсис ще легнем на меката трева през летните вечери, за да броим падащите звезди, ще преследваме светулки в омаята на топлите италиански вечери, ще отпиваме ароматно вино под асмата под съпровода на цикадите или ще берем горски плодове и билки по хълмовете на Тоскана.

Без значение дали описва приготвянето на оригиналната италианска пица на пещ или подрязването на розите в градината, авторката успява да предаде на читателя усещането за чудото на живота, за простите радости и удоволствия, които, унесени от бързия бяг на ежедневието, пропускаме да забележим. Carpe diem (Улови мига), това е мотото на Франсис, която ни поднася една броеница от незабравими мигове, всеки от които по-пъстър, ярък и сладостен.

Независимо от сезона, който описва, Франсис Мейс успява да заплени читателя с уловеното вълшебство на добре изживяното време. Четем омагьосани докато авторката разказва за топлото усещане от споделената с приятели богата трапеза пред запалената камина през зимата. Усещаме свежия мирис на рохката земя и първите цветя, чуваме жуженето на пчелите през пролетта и съзерцаваме омаяно рояците от пеперуди, прелитащи над зелените поля. Чувстваме с цялото си същество знойната прелест на слънчогледите и слушаме песента на птиците в ранното лятно утро или берем червени ябълки и златни круши, за да ги аранжираме в яркожълти купи върху дървената маса през есента... Всичко това е уловена магия, която авторката щедро споделя със запленения читател.

А когато описанията и ароматите на току-що приготвените италиански гозби ни дойдат в повече и ни завладее ентусиазъм да си приготвим нещо вкусно, Франсис ни е предоставила рецептите на тези изкусителни специалитети.

Отзиви

„Франсис Мейс е преди всичко великолепна писателка.“
„Чикаго Трибюн“

„В творбите си Мейс разкрива дарбата си да пресъздава ежедневието... и представя една по-проста, по-малко френетична, но много по-засищаща рецепта за живот“
„Ю Ес Ей Тудей“

„Мейс владее майсторството да създава пълнокръвни образи на местата, които описва, изградени в характерния ѝ колоритен поетичен стил.“
„Орландо Сентинъл“

„Много автори притежават таланта да затрогнат читателите си, но Франсис Мейс владее силата да ги подтикне да се размърдат.“
Си Ен Ен

Откъс

Предговор

Белият път

„Каня се да купя къща в чужда страна“ – с тези думи започва първата ми мемоарна книга „Под небето на Тоскана“. Най-обикновено съобщително изречение, ала за мен – съкровено начало. От такива лековати слова покълват издънките на съдбата и започват нейните превращения. Брамасоле, запустялата провинциална къща, кацнала под крепостната стена, издигната от етруските около Кортона, се превърна в мой дом. Не, в много повече от дом – център на съществото ми, игла на сърдечния ми компас, ос на личната ми вселена.

В онзи момент, в който завъртях тежкия железен ключ и прекрачих през прага на своя живот в Италия, не бих могла да си се представя тук след две десетилетия, не бих могла да предугадя насладата, многопластовостта, досадните трудности, разочарованията, радостта и пламенната обич, която днес изпитвам към Брамасоле – това местенце във времето, което се самопровъзгласи за господар на живота ми.

Запаметила съм следния епизод от романа на Хуан Рулфо „Педро Парамо“. Героят пътува в зноен автобус, а в джобчето на гърдите му е скътана фотографията на майка му. „Усещах как мама я избива пот“, мисли си Педро. Така е и с Брамасоле. Чувствам туптежа на живота ѝ вътре в моя собствен – едновременно отчетлив и сливащ се с него.

Къщата се превърна в икона на моя олтар. Окъпаната в светлина кайсиево-розова фасада, прозорците, приветстващи с разтворени капаци южното слънце, разкошните мушката, поветът, лимоновите дръвчета и лавандулата, щедро нацъфтели в градината – цялата тази пищна хубост символизира не живота, който ми е даден, а живота, сътворен от собствените ми ръце.

Когато разтворя прозореца на кабинета си и се надвеся в искрящия въздух, аз обгръщам градината с взор и приветствам всяка роза по име. Наблюдавам как цветовете на жасмина превземат желязната арка. Вслушвам се в четиригласото клокочене на водата, която се излива като водопад в древната цистерна. Съзерцавам напластилия се прах на времето – от годините, когато зидовете бяха порутени и къпинакът душеше земята, та до ден днешен, когато рози, люляк, гергини и кремове се редуват като стихове в поема с убежища за самотния читател сред маслиновите дървета. Макар и сетни следи от някогашната класическа градина, тук все още раздават команди петте дървета старейшини с декоративни корони, които стърчат сред живия плет от чимшир.

През юли стотиците исполински слънчогледи на най-горната тераса – моят малък маршируващ оркестър от сияйни лица – заслужено обират овациите. Август ги заварва с обронени глави – като гора от душове с поръждавели метални пити. И тъкмо тогава долитат фазаните. Как знаят кога настъпва техният час? Устройват си истинско пиршество със слънчогледовите семена и свадливите им лакоми крясъци напомнят по-скоро за глъчта в автосервиз, отколкото за вакханалия на орляк птици с царствено оперение.

* * *

Между стените на къщата е отредено място за книгите, за колекциите ми от религиозно народно изкуство, керамични подноси, старовремско спално бельо, а вече и за кутиите с ръкописи, в които съм скътала безчет чернови, изпъстрени със зачерквания, подчертавания и драскулици. Стаите на дома ми са пръстови отпечатъци. Безобразно разхвърляният кабинет на съпруга ми с портрета на Данте на стената, чийто взор обема писалището, осеяно с хаотично пръснати стихове; спалнята с романтичното желязно легло, застлано с бели чаршафи; кухнята с накачените с грънци бели стени; старата баня с ниско корито за къпане; трапезарията с вечно накацали полупълни чаши вино и тухления под, издран от суркането на столове – белези от безброй пиршества, състояли се под излинелите сини и кайсиеви багри на фреската, която открихме под мазилката преди много години – къщата има свое собствено могъщо дихание и между дебелите ѝ каменни стени аз самата се чувствам изпълнена с жизнена сила.

* * *

Присъни ми се, че ми е даден ултиматум. Трябваше да избирам. Да продам Брамасоле или да се простя с едната си ръка. Брокерката, изправила ме пред тази дилема, имаше лицето на административната съветничка, която през втората година от следването ми ме привика и заяви, че мога или да преклоня глава и да запиша задължителните курсове – икономика и (настояваше тя) физиология, – или да напусна колежа. Повече никаква древноримска драма или гръцка етимология.

Сега същата тази жена стоеше пред моя възлюбен дом в златно, прасковено и бордо и размахваше ножовка. Къщата или ръката. Избирай! Събудих се с длан, вкопчена в китката на дясната ми ръка – ръката, с която пиша.

Бях осъзнала болезнения факт, че избор като този е непосилен за мен. Толкова дълбока е обичта ми към симетрично разположените семпли стаи с изглед към меката долина, над която небето нощем се обсипва със звездни купове, а зората прекопира сцени, каквито ренесансовите художници са рисували вдъхновено на фона на ангели благовестители и мъченици с тела, набучени със стрели. Колко мили са ми широколиките цветове на пурпурния повет, който се вие около ръждивите железни перила на терасата на горния етаж и се устремява нагоре между саксиите с петунии и катерливите, ухаещи на лято орлови нокти, които засадих, за да ми напомнят за селските пътища из Джорджия. Обичам предано каскадите мушкато и дългите бордюри хортензии. Съзерцавам с възхита желязната ограда, която нашият приятел майстор Еджисто изкова миналата година. Сега, когато внукът ми се втурне навън, не се налага да тичам по петите му от страх, че ще падне от ниския каменен зид и ще се търкулне по стръмното.

Половин година Ед надзирава възстановяването на дългите каменни стени на три от терасите, които бяха пометени от свлачище, активизирало се при небивалите дъждове една зима. Понякога преди вечеря се разхождаме из възродената билкова градина и се дивим на каменната зидария, макар все така да проклинаме калищата и потрошените средства. Тези стени костваха на Ед две стихосбирки, а може би и повече. Сега са подсилени с железни пръти, побити в твърдата скална основа, ала на външен вид приличат досущ на дуварите, градени от фермерите преди векове.

Билковата градина стана жертва на свлачището, заради което се заехме да поправим стените, но пък сега, след възстановяването си, е по-хубава от всякога. Бордюрът от сантолина, розмарин, коча билка, пореч и седефче е бухнал в облак от цветове, пчели и жежки ухания. Разширихме розовите лехи и сега всеки летен ден моите пищни „Глоар дьо Дижон“, „Рен де Виолет“, „Рита Леви-Монталчини“ и „Пиер дьо Ронсар“ покорно свеждат главици пред градинарските ножици. Обожавам извисяващия се хор от птичи песни призори напролет, морето от мъгла, досущ бита сметана, което изпълва долината в зимните утрини, и възгласите на минувачите, които ме приветстват откъм пътя, когато поливам сандъчетата с ягоди.

* * *

Преди няколко години, докато се скитахме из Монте Сант'Еджидио и беряхме сладки къпини, погледът ми бе привлечен от руините на някаква постройка на един каменист склон. Тримата с Ед и Киара, наша приятелка, се запрепъвахме през храсталаците и не след дълго се озовахме край полупорутена селска къщурка с каменен покрив, сгушена сред кестени и дъбове. Бяхме обладани от фатално привличане. Каква самотна прелест!

Преди всичко, казахме си, покупката ще е капиталовложение. Нима не трябваше да проявим повече прозорливост? Докато връщахме усамотената къща към живот, двамата с Ед я обикнахме. Притежаваше особен чар, сякаш бе илюстрация в приказката за трите мечки или за Червената шапчица. Нямахме нужда от услугите на проектант – някогашните строители инстинктивно бяха издигнали къщата с лице към изгряващото слънце и с гръб към склона, който зиме осигурява закрила от поривите на планинския вятър – tramontana. Следобед камъкът се напича от косите западни лъчи, които се издължават ли, издължават, докато най-сетне златните им зъбци започнат да браздят двора. Погледна ли през прозореца призори, утрото ми поднася скъп дар – седефена светлина и зелени багри, които се диплят в хиляди отсенки по склоновете. Толкова за инвестицията. Възстановяването на къщата ме обсеби – изпълни ме, облада ме, тормозеше ме – напълно и безусловно. Ед бе може би по-погълнат и от мен. Мястото няма цена. Не бих могла да го продам, така както не бих могла да пусна първородното си дете в кошче сред тръстиката.

За мен къщите таят дълбока загадъчност, особено ако са архитектурни бижута с неподправена самобитност. Нима на такова място би могло да се случи нещо лошо? Привличат ме класическите, автентични местни типове жилища, каквито са бунгалата, леките летни постройки, през които вятърът преминава свободно, старите южняшки имения, та дори тухлените къщи с автомобилен навес от петдесетте, стопанствата тип „ранчо“ от седемдесетте и еднотипните жилища, с които бяха застроени мегапредградията по времето на големия бум. Малките едноетажни къщи ми напомнят за гостувания у приятели в детството. Две спални, баня, всекидневна, кът за хранене и кухня – спретнати и нови-новенички. Как само се възхищавах на задружността на обитателите им, на блесналите им светли подове, на панорамния прозорец с изглед към къщи двойници, домове на други сплотени семейства, тъй различни от моето, от вечно наострените ми за кавга родители, разположили се край огнището в „младоженската хижа“, както я наричаше майка ми. Дори пустите къщи притежават силово поле, потенциален заряд за всичко онова, което може да се случи между четирите им стени.

Когато съзрях планинската къщурка, почувствах кълбо разтопена енергия. Надявах се, че струи от духа на смирените монаси францисканци, които през тринайсети век са бродили из тези хълмове в блажено мълчание. Някои от тях се установили тук. Обитавали скални килии или собственоръчно построени землянки от тръстика и камък. Фъншуй е нещо непознато в Тоскана, но принципите му сигурно са универсални. Малката ни каменна хижа черпи сила от среднощните крамоли на пет вида сови, от мократа симфония на зимните порои, от щурмуващите стада диви свине, от старата кестенова гора, от крясъците на фазаните, от бликващите ненадейно извори и римските пътища, увенчаващи челото на планината.

Преминах през рая и ада на това да върна към живот нещо тъй древно и имах щастието да се сприятеля с истински кореняци тосканци. Сега прекарваме част от годината на Монте Сант'Еджидио, едно от светите места, свързвани със свети Франциск. Някои от отшелниците, негови последователи, които отпървом се заселили в скални ниши в склона на планината, уседнали и си построили колиби от камък, тъй здрави, че осем века по-късно продължават да се държат. Моята Фонте деле Фолие (Фонтан от листа) е именно едно от тези жилища. И понеже свети Франциск прекарал една зима в „Ле Челе“ – манастир по-надолу по склона, възвишенията, издигащи се зад Кортона, и до ден днешен се смятат за свещено място. Или поне за приятно кътче за разтуха, особено пък през знойните летни уикенди, когато каменните улички на Кортона се превръщат в адска пещ. Местните жители обичат да ходят на излет из тези гори и нерядко прекарват из тях целия ден.

Най-почитаният езически ритуал през годината е нощта на звездопада навръх Деня на сан Лоренцо, 10 август. По примера на голяма част от кортонците постиламе одеяла на тревата, нарязваме диня, изтягаме се на земята и се дивим на метеоритния дъжд.

Ако в този момент бях сама, може би щях да се оставя да ме обладае онова примитивно усещане, което изпитвам, когато гръбнакът ми се обтяга върху земната твърд и водовъртежът от безпощадни светлинки се завихря в небосвода над мен. Нощта, великолепна до умопомрачение, влажната от росата ми риза, павираният с калдъръм от елмази Млечен път, безчетните съзвездия, засияли тъй ярко, че не е изключено един глас небесен да проехти и да занарежда старогръцки митове за мечки, за седем сестри и за неустрашими ловджии. Може би щях да се разфантазирам, че черният небесен покров е осеян с милиони дупчици, през които, пробило мрака на земната атмосфера, се процежда могъщо небесно сияние. Може би щях да оставя съзнанието си да се заскита отвъд земните предели, да се търкулне по орбитата на най-незначителния астероид. Може би бих си помислила, че гръбнакът ми може да пусне корени в земята, да се устреми в нея като опипващия пръстта лозов ластар.

Ала не съм сама, приятелите ми си подават бинокли от ръка на ръка, желания огласят въздуха при всяка светла ивица, продираща небето на верев. „Да има мир!", „Нека открият вода, преди да са пробили дупка чак до преизподнята!", „Нека Ед донесе още една бутилка вино!". Както всеки тосканец знае, в тази нощ желанията се сбъдват. И тъй, оставям се мигът да ме погълне. Звездите са тъй близо, че ако само се протегна, показалецът ми ще прободе огненото ядро на Венера.

* * *

Една великолепна лятна вечер нещо нечакано нахлу в нашия рай без покана. Събитието и най-вече последиците, които то повлече, за малко не раздраха свилените ми платна, издувани от Халкиона. Третата книга в поредицата от мемоари, описващи живота ми в Италия, възкресява именно това време на прелом – и вътрешен, и външен – и ми дава възможност да се вгледам по-отблизо в новооткритото познание за мен самата и за това зелено кътче земя, което се превърна в мой дом.

Prima le radici, poi le ali, писа ми днес един приятел от Италия. „Първо корените, после – крилата." Нима някога съм посягала по-напред към крилата?

* * *

2010 година бележи двайсетата годишнина от началото на преживяването, което продължавам да наричам „новия ми живот в Италия“. С Ед насрочихме празненството в чест на това събитие за пети юли.

Когато за първи път спряхме пред Брамасоле, като на шега казах на брокера на имоти:

– Тази е.

Тази е. Бях в пълно неведение за грандиозните промени, които щях да започнат в мига, в който ръждясалата порта се отвори и съзрях изгревните багри на фасадата, цветове, които ме карат да потръпвам от удивление всеки път, когато вдигна поглед към къщата. Дойдох в Италия заради обрамчените с кипариси алеи, пулсиращите от живот площадчета, изчистената романска архитектура на провинциалните черкви, заради кухнята и историята. Останах заради неспирната festa на ежедневието, преминаващо сред най-гостоприемните люде на света. Свих гнездо тук, някак без да го планирам. Това място ме завладя и ме преобрази по свой образ и подобие.

Как се въвлякох в това? Много са повратните знаци в живота на човека – кои дребни, кои по-значими. Да вземеш избор, както казва моят приятел Фулвио, и неговото „взема“ е много по-точно от граматичното „правя“. Да вземеш избор, означава да поемеш контрол. Макар в онзи ден, когато слязох от колата пред Брамасоле, да нямах представа как ще се преобърне животът ми, аз все пак предугаждах нещо. Нуждаех се от пролука, от възможност да се слея с безкрая. В безкрайното си невежество аз сама желаех това.

И Италия наистина се оказа неизчерпаема. Да приема дара на една нова и същевременно прастара страна – един различен свят на език, литература, история, архитектура, изкуство – е благодат, която не спира да се изсипва над мен като златен дъжд. Колкото и парадоксално да звучи, онова, което те изтръгва от теб самия, те връща към изконната ти същност и ти дава по-голяма свобода. Пламенното увлечение има свой вътрешен компас, чиято игла те държи на верния курс. Възторгът от откривателството ме изтръгна от живот, който добре знаех как да живея, и ме запокити в един свят на предизвикателства, в който съм заставена – ала с преливащо от радост сърце – да преоткривам всеки нов ден.

Наближаващата двайсетгодишнина е време за самовглъбение, повод за размисъл над възможностите, които стремглаво летящите към мен години ми откриват. На моята възраст смея да претендирам, че съм придобила известна мъдрост. Дълбоко вярвам в кратките и съдържателни слова на Башо, достигнали до нас от седемнайсети век: „Самото пътуване е домът“.

Вторите двайсет години. Преходът таи усещане за сладост. Застинала в точката на равновесие между два свята, аз мога да бродя назад-напред по тази strada bianca, по белия път на моето най-съкровено пътуване. Мигове на промяна. Шанс да кажеш „да“, а може би – „не“. Ден като никой друг. Седмица като от хороскоп. Някой, който стои на отсрещния бряг на бездна и протяга ръка. Нов план за живота. Четиресет дървета за засаждане. Пътуване към дома. Изпратен билет. Чешма, която чака да я построиш. Плуване със стадо делфини. Дар, който трябва да поднесеш. Огледало, отразяващо друга епоха. Сърчице от синьо стъкло под възглавницата.

На книжния пазар от 2 юни 2016 г.

Обем: 320 стр.

Издателство: „Хермес“
ISBN 978-954-26-1578-1
Корична цена: 14,95 лв.

Прочетете още:

• „Венецианският договор“ – Марина Фиорато
• „Една нощ в Италия“ – Луси Даймънд
• „Бели трюфели през зимата“ – Никол М. Келби