Ново, колекционерско издание на „Малката светица и портокалите“

След „Господ слиза в Атина“ и „Колекционер на любовни изречения“ това е третата книга на Александър Секулов, която „Хермес“ издава.

За книгата

Тъмното ѝ тяло бе като море, което не спира да шепти имената на любимите си удавници. Вълните приемаха, обгръщаха и отнасяха мъжете в ежедневния ритуал на забравата. Крушението бе песен, която те изпълняваха съсредоточено и тържествено в нелепото си очакване за спасение. Често пъти Матео и Леополд намираха по бреговете ѝ останки от лекокрили кораби и трупове на лекомислени вестители. Случваше се бурята ѝ да изхвърля сандъци с непознати предмети и товари, нерядко – истински съкровища. Понякога тъмната ѝ вода утихваше в себе си; разнасяше се тихият шепот на благодарните сълзи. Тогава те, разделени от километри, време и случайни мъже, заставаха на брега, опитваха се да четат йероглифите от сол върху пясъка и знаеха, че това са писма единствено за тях.

Отзиви

Най-забележителната българска книга, която се е появявала в последните години. в. – „Труд“

... от онези автори чародейци, които знаят мястото на всяка думичка във Вселената и създават нови светове, в които животът няма друг избор, освен да подражава на изкуството. И хубавите истории. Отдавна не съм попадала на толкова широко скроен български писател... – Таня Петрова

Проза от нов тип, без аналог в българската литература, която първо изненадва, после заинтригува и накрая безапелационно завладява. – „Програмата“

За автора

Александър Секулов е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Гравьор на сънища“, „Островът“ и „Скитникът и синовете“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“. Драматург е на Драматичен театър – Пловдив, носител на награда „Аскеер“ за пиесата „Няма ток за електрическия стол“.

Носител на националните награди за поезия „Христо Фотев“, „Николай Кънчев“, „Перото“, „Иван Николов“.

Откъс от книгата

* * *

ДЖОРДЖ И ЖЕНАТА, КОЯТО ИСКАШЕ ДА КАЖЕ СБОГОМ

Джордж започна да бяга от Магдалина О'Брайън в бистрото разсъмване на април, когато разбра, че ако се забави само още час и седемнайсет секунди, тя ще вдигне очи от сутрешния вестник, ще го погледне над димящата чаша с мляко и мед и ще каже „Сбогом“, а това той беше решил да не допусне не само онази сутрин, но и през всички останали утрини на живота си. Хвърли поглед върху спящото ѝ тяло, свали тихо крака от леглото и започна да прибира вещите си в кожената чанта с пиринчени катарами. Прекоси стаята сред ивиците светлина, падащи през прозореца, затвори безшумно вратата и започна съсредоточеното си бягство през годините.
Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва да започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалата на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката им трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.
Но върху желанието си да казва „Сбогом“ тя бе подпряла целия си живот; всичко извън категоричните очертания на края по нейно желание, на неговата стоманобетонна конструкция от прави ъгли и контратежести, я правеше уязвима, сякаш подземна река извираше и подриваше основите на старателно планираната и изградена постройка. Мисълта, че някой може да я обича вечно, да я желае през всички останали мигове на живота ѝ, я объркваше, лишаваше я от ясна координатна система и цели, досаждаше и в крайна сметка – обиждаше.
Непреодолимата ѝ решителност да го погледне в очите и да му каже „Сбогом“ доведе до няколко напускания на хотели през задните изходи с мълчаливото съучастие на пиколата и обслужващия персонал. Внезапната ѝ поява в Загреб почти бе постигнала целта си, когато за миг зърна връхлитащия ѝ профил в огледалото зад бара и се наложи да напусне вечерята през кухнята на ресторанта, провирайки се между кашоните с пресни зеленчуци, замразена риба и леката гниеща миризма на оцеляването.
В първите години Джордж бягаше с онзи елегантен вкус на паника, който първо опиянява влюбените, а после отваря огромни носталгични дупки, когато изчезне от сърцето. В Марсилия се наложи да изостави куфарите си; в Бриндизи почти скочи от кораба, когато я видя запъхтяно да се изкачва по стълбата към високите палуби. С времето разви извънредно усещане за придвижването ѝ в пространството и времето; можеше да си позволи да преживее в невероятно спокойствие две и дори повече години с ясната убеденост, че Магдалина О'Брайън не се намира на континента, който му се налага да прекосява или където живее в момента. Друг път усещането за близка и дебнеща опасност се изостряше неимоверно и той внезапно започваше да усеща вкус на зелена морска сол под езика си. Разбира се, никога не си позволи да се заблуждава, че решението ѝ е загубило яснотата и остротата си.
Преследваше го с таланта да отегчава и с въображението на поет. Регистрираше се под чужди имена в пансионите, където очакваше да отседне; с часове стоеше по пероните на гари, откъдето знаеше, че ще минат влаковете му; проверяваше до последно списъците с пасажери, за да открие името му или някой от вече познатите му псевдоними. С годините се научи да го причаква в началото или в края на любовните му истории, което временно го смути и той за малко не обърка бягството с любовта. Усещането за мълчаливото ѝ приближаване го накара да прекъсне няколко вълнуващи увертюри, особено онази с Десита Еспозито в Милано, отвъд която той подозираше, че любовта ще престане да бъде чувство и ще се превърне в състояние.
Мислено се бе изправял стотици пъти срещу скулестото ѝ лице с червеникава коса и леки, смущаващи лунички. Вглеждал се бе в очите ѝ, чувал бе поемането на дъха ѝ, отливането на гласните и съгласните на думата „Сбогом“ в гърлото ѝ, сребърната тишина след това, но винаги бе разклащал глава и почти физически беше отблъсквал от себе си преживяното.
Катастрофата едва не настъпи на 17 септември по време на парада на мъртвите в Бая Вилеро, малко градче на ръба на огромна вулканична скала в края на Мексиканския залив, когато Магдалина изскочи от каруцата с пеещи музиканти и се приготви да изкрещи в лицето му. Инстинктивно Джордж се хвърли срещу нея, блъсна я с глава в диафрагмата, в ушите му изпищя недовършената дума, вятър от пиринч и бронз се свлече от хълма и той осъмна на сутринта с изтръпнало от текила и ужас съзнание, все още предъвквайки чутите звуци. „Станал съм толкова предвидим“, промълви той наум и заспа, за да сънува онзи сън, в който малко момче изписва върху праха името си, подритвайки малки каменни букви с босото си краче. Събуди се с острото чувство, че е престанал да може да чете.
Разбира се, иронията да е близо до нея, без тя да подозира за това, не го подмина, но той вече бе придобил елегантната несмутимост на човек отвъд любовта. Бе я гледал от втория балкон на театъра на годишния бал на Дружеството на поетите на светлината в Лисабон, дори си бе позволил да ѝ напише върху салфетка латинското Salve!, като нарочно удебели удивителната в края, а писалката прокъса тънката хартия. Миг преди лицето ѝ да се издължи от изумление, а очите ѝ трескаво да пробягат по събралото се множество, Джордж вече крачеше под индиговото небе на крайбрежния булевард – далеч от Магдалина О'Брайън и далеч от времето, в което им бе писано да не бъдат заедно.
Имаха негласна, но желязно спазвана уговорка онова, което трябваше да се случи между тях, да не става в присъствието на любими мъже или жени, още по-малко – на деца. Няколко часа Магдалина О'Брайън бе наблюдавала Джордж да си играе с по-малкия от двамата си синове в парка на Белград, беззащитен и разколебан в реакциите си, но мисълта да прекоси площадката и да хвърли думата в очите му изобщо не ѝ мина през главата. Децата не трябва да са свидетели за края на каквото и да било, философски заключи тя и се запъти към дървената арка на изхода.
В историята ѝ имаше немалко мигове, в които правеше любов, и малко преди възхитителния, но съвсем незадължителен финал Магдалина О'Брайън извикваше пред себе си лицето на Джордж, вглеждаше се в очите му, вдъхваше финия мирис на парфюм и мъжка наглост и малко преди да ѝ обърне гръб, успяваше да изохка, да изкрещи, да изшепти онова „Сбогом“, което ѝ даваше сили през целия ѝ живот.
Имаха моменти на подразбиращо се примирие, когато се разминаваха с усърдието на прилепи. За години бягството му спираше, преследването ѝ пресъхваше, но те знаеха, че това са само моменти, в които съдбата старателно учи нов език. Дори веднъж, след края на първия му брак, Джордж понечи да ѝ се обади, да чуе примирено онова, което Магдалина имаше да му казва, но не я намери на домашния ѝ телефон; остави съобщение на гласовата поща и се извини за неуместното безпокойство.
Сега той лежи върху леглото. Знае, че тя е вън, в коридора с луминесцентно осветление. Вижда порцелановата светлина да нахлува под прага на вратата. Около него жужат машини, изпомпващи въздух, кръв, плазма. Вижда дръжката на вратата да тръгва надолу. След миг тя ще влезе и ще му каже в очите, че къса с него, че го оставя, че не може повече да живее така, сред плашещата вечност на любовта му, че иска да е свободна, да знае, че любовта най-накрая си е отишла и тя може да се съсредоточи върху сутрешния вестник, докато чашата с мляко и мед дими върху масата, но той повече няма да може да я чуе.

На книжния пазар от 22 май 2018 г.
Обем: 176 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-1818-8
Корична цена: 14,95 лв.