Проф. Павел Стоев е зоолог в Националния природонаучен музей, участвал и организирал голям брой експедиции в цял свят. През годините е открил десетки непознати за науката животински видове, част от които изненадват научните среди и му носят слава. Преди 2 години проф. Стоев отново влиза във фокуса на световните медии с намереното от него и негов колега забележително пещерно животно, което открива в пещера в Туркменистан.

Освен вълнуващите му открития в различни точки по света, проф. Стоев споделя, че в България също има много неизследвани места, които крият интересни нови видове. Доказателство е откритата преди години нов вид стоножка в пещера в Родопите, която той намира заедно със своя приятел и колега Боян Петров. Проф. Стоев кръщава новия вид именно на Боян, в негова памет, след трагичното му изчезване на Шишапангма през месец май т. г.

Вдъхновени от постиженията на проф. Стоев, го поканихме да разкаже за вълнуващите моменти от експедициите, за моментите, в които буквално е подскачал от радост и щастие за своите открития, както и накъде ще го отведе следващата изследователска цел.

Желаем ви приятно четене.

Кога се появи страстта към зоологията и разбрахте, че това е професията, с която искате да се занимавате?

Смятам, че човек се ражда с професията си. Аз от дете проявявам интерес към животните. Може би бях на 5-6 години, когато започнах да събирам първите животни, да ги систематизирам. Направих си собствена колекция от скакалци, бръмбари, паяци, змии. Тогава живеехме с родителите ми в град Търговище и колекцията ми се състоеше предимно от животни, които събирах по околните баири. След като се преместихме в София веднага се записах в кръжока по зоология в Софийския зоопарк. Там вече попаднах сред хора с моите интереси и лека-полека детското ми любопитство прерасна в професия. Още като ученик в 9-ти клас започнах да ходя в Института по зоология и Националния природонаучен музей, да чета от библиотеката разни статии, които ми бяха интересни. Започнах да досаждам на бъдещите си колеги с десетки въпроси за намерени от мен животни в българските пещери. Пред мен никога не е стоял въпросът какъв да стана или какво точно да кандидатствам в университета. Завърших Екология в Софийския университет през 1998 г. и след като се уволних от казармата тогавашният директор на музея д-р Петър Берон ме назначи на работа през 1999 г. Извадих късмет, защото навремето щат не се откриваше лесно, но така се случи, че колежка се пенсионира точно в месеца, в който излязох от казармата. И оттогава съм там, вече близо 20 години.

На остров Лузон, Филипините: нощен улов на филипинска усойница. Снимка: личен архив

Разкажете ни за първата си експедиция, какво си спомняте?

Първата експедиция... Трудно е да се каже коя е първата, защото още като ученик много скитах из България. Често ходех сам или с приятели да проучваме някоя пещера или да ловим земноводни и влечуги в някой слабо познат район на страната. Обикновено изчезвах за по няколко дни или дори седмица, само с раницата, често спестявайки подробности на майка ми. После като по-голям започнах да пътувам в чужбина. Тъй като нямах много пари, а и времената бяха трудни, случвало се е да ходя до съседни на България държави на автостоп.

А иначе първата ми сериозна международна експедиция в чужбина беше през 1993 година в Албания. По това време Албания беше една напълно непроучена в зоологично отношение страна. Диктаторът Енвер Ходжа я беше затворил напълно за света дълги години, не търсеше партньорството нито на Западния, нито на Източния блок. Нещо като Северна Корея, но в Европа. Стигнаха до такива крайности във въоръжаването, че построиха над 700 000 бункера. Горе-долу на няколкостотин метра имаше бетонен бункер. Предполагам, че с бетона, който бяха използвали можеха да построят жилища на всички албанци, а и не само това. За албанската природа се знаеше по-малко, отколкото за някои екзотични африкански или азиатски държави. Имаше една немска експедиция през 70-те години и те бяха успели да публикуват няколко статии за намерените от тях животни и горе-долу това се знаеше по това време. Така че, когато нещата се промениха в началото на 1990-те, българските зоолози веднага осъзнаха перспективността на изследването ѝ и започнаха експедициите. Аз ходих няколко пъти, първо през 1993-та, после пак през 94-та и 95-та. Последната експедиция се събрахме международен екип и с отпусната от БАН кола обиколихме страната. Тогава бяхме заедно с Боян Петров и сега световноизвестните професори Сергей Головач и Любомир Пенев. Така се случи, че резултатите от тези няколко ходения в Албания публикувахме в научни списания в продължение на 5-6 години. Това беше една от първите ми експедиции, които са оставили сериозен отпечатък в съзнанието ми.

А тогава какво открихте? Нови видове?

О, да. Всъщност дипломната ми работа беше на тема „Многоножките на Албания“. В нея обобщих изследванията в Албания и описах новооткритите видове, както и много други неща.

Как се избират имената за новооткритите видове?

Има определени правила, международен регламент как да се опише правилно един нов вид. Най-често новите видове се кръщават на човека, който ги е открил или на мястото (страната, района), в който е намерен. Не е прието да кръстиш вида на себе си, но е възможно да го кръстиш на някой близък роднина със същата фамилия. Аз не съм кръщавал видове на мои близки, но имам колеги, които са го правили. Често видът се кръщава с име, показващо характерни негови белези.

Как избирате следващата си експедиция? Особено ако сте част от голям международен екип, как избирате мястото и сигурни ли сте, че ще намерите това, което търсите?

 Една експедиция първо се дискутира дълго време, постепенно се заражда идеята за нея. В повечето случаи това са места, които са слабо проучени, никой не е ходил, нищо не се знае какво живее там, имат интересна геоложка история и така нататък. Примерно даден остров, който е бил изолиран милиони години интересно е да се знае и как се е развила флората и фауната му. Така че в началото се тръгва с идеята да проучиш нещо ново, нещо интересно. Имаме някаква научна хипотеза, която искаме да проверим на място.

Друг път тръгваме, за да решим определен проблем. Например знаеш, че преди сто години изследовател е намерил някакво интересно животно, обаче след това никой не го е виждал и ти отиваш да разбереш повече за него, да събереш данни за начина му на живот, местообитанията му и т. н.

Понякога се правят комплексни експедиции с цел да се обследва цялостно даден район, да се събере повече информация от различни експерти. Описва се всичко, след което се пише доклад за проучената територия – какво е видовото ѝ богатство, има ли редки и застрашени видове, как трябва да се опазва и т. н. Участвах в нещо подобно в един район в Южна Африка – една планина, в която никой биолог не беше стъпвал. Казва се Kamdebooberge и е с размерите приблизително на Западна Стара планина. Отидохме екип от зоолози и ботаници, написахме даже статия за първоначалните ни наблюдения, намерихме нови видове животни и растения.

Проучване на планината Камдебооберге в Южна Африка. Снимка: личен архив

А изпитвали ли сте разочарование от някоя експедиция? Очаквали сте да намерите нещо конкретно, отивате, а не го откривате.

 Не, разочарование не бих казал. Винаги намираш нещо интересно, особено ако знаеш и работиш както трябва и познаваш методите за изследване. Понякога се налага да работиш в по-безинтересни райони. Например селскостопански площи. Газиш в едни треви, високи до кръста, после царевица, жито и нищо живо не виждаш. Вдъхновението не е голямо, ако въобще може да се говори за вдъхновение. Не само на мен, на всички биолози е много вълнуваща планината, непознатите, девствени места. Макар че понякога и в най-скучните места, ако имаш интересна работна хипотеза, пак е интересно. Иначе за разочарования... Имало е експедиции, в които попадат хора, които не познаваш, не си работил с тях и възникват междуличностни конфликти. При по-тежки условия, ако се случи в екипа да има някой „мрънкалник“, може да развали цялото планиране и настроение. Затова внимателно подбирам хората, с които да ходя някъде, особено на терен.

А каква е емоцията, когато откриете нов вид?

Имало е моменти, в които наистина много съм се радвал. В много случаи е трудно да прецениш дали си открил нов вид или не, затова на терен рядко има много емоция. Макар че сега си спомням за един случай, в който се развълнувах много и това ме държа доста дълго време. Беше по време на експедиция в Тунис. Предварително знаех, че няма почти никаква информация за пещерните животни в страната. Там пещерите не са много, а тези, за които се знае като цяло са много слабо проучени. Тръгнах от София с голямото желание да открия истински пещерни животни, такива, които са адаптирани за живот в подземната среда и не се срещат извън нея. С помощта на тунизийски пещерняци успяхме да се доберем до един карстов район в планината Заруен. Пещерата се оказа вертикална и водачите ни екипираха с въжета доста късно, мисля че беше вече по здрач. След като се спуснахме се оказа, че не е голяма, доста суха и тясна. Бяхме две момчета от Тунис и аз. Те почнаха да ми дават зор да се връщаме на повърхността, а на мен ми трябваше време да я изследвам. И им казах да излизат нагоре, аз ще продължа работа и ще изляза по-късно. Сума ти време търсех някаква интересна фауна, но уви – нищо. Накрая точно преди да се закача за въжето, буквално последното нещо, което виждам е голяма буца глина, която реших да изкъртя. Отдолу се показва една голяма пещерна стоножка. В момента, в който светлината ми падна върху нея разбрах, че това е нов вид, че това е животното, което търся. Направо се разтреперих от възбуда и притеснение да не избяга (доста са бързи). Хванах я и щом излязох на повърхността, мисля, че беше вече полунощ, гордо обявих на всички „Имаме нов вид! Първият пещерен вид в Тунис!“. Описахме го още на следващата година и това, между другото, се оказа една от малкото пещерни стоножки, които живеят в Африка. Така че, не е като да няма емоции.

Изследване на безгръбначни животни в Южен Тунис. Снимка: личен архив

А страх има ли? На мен ми звучи доста плашещо на моменти. Вълнуващо, екзотично, но и стряскащо. Вие в този случай сте останали сам в пещерата.

 Това е като всяка друга работа. (Усмихва се.)

Не е точно като всяка друга работа.

Е, да, всеки има някакви страхове. Аз например се страхувам от тока и ме е страх, когато трябва да човъркам нещо по електрическата мрежа. Като си разбираш от работата и знаеш какво може да ти се случи, няма защо да се страхува човек. Понякога има и рискови моменти, да. Случвало се е да минавам през по-опасни участъци, където не си осигурен, няма въжета, хлъзгаво е, нещата са малко „на кантар“, както се казва. Може да загубиш равновесие, нещо да стане. Но какво ли не се случва. Аз знам за десетки хора, които цял живот са живели рисково, правили са какви ли не щуротии и накрая загиват нелепо, блъснати от кола или паднали от стълба.

Така е, има такива случаи. Да поговорим за пътуванията ви извън експедициите. Къде пътувате и успявате ли да се абстрахирате от професионалните си интереси, да се насладите на лично пътуване със семейството?

Не успявам, няма да си кривя душата (Смее се.). Нашите семейни пътувания са поръсени и малко с изследователска подправка. Подозирам, че семейството ми невинаги е щастливо от това, че организацията е по-различна от нормалните семейни пътувания, където всичко е лежерно, почива се в хотела или на плажа, няма бързане. Аз не мога да почивам по този начин, май никога не съм можел. Винаги се прави някаква програма, общо взето винаги има план да се посети нещо, да се видят определен брой места, да се събере материал. Но мисля, че всички вече са свикнали с това и не се оплакват.

Децата запалиха ли се по животните покрай вашата професия? Имат ли и те изследователски интерес?

Децата ми отраснаха в Природонаучния музей, чувстват го нещо тяхно, от бебета ги водя там. Аз обаче не съм от родителите, които държат децата им да станат като тях. Смятам, че човек се ражда с професията си и само от него зависи какъв ще стане. Но определено покрай мен и приятелите ми, децата ми знаят много повече за животните от своите връстници. Синът ми има голям интерес към всичко живо. Много обича да се занимава с градинарство. Чете за животните, гледа филми и знае много неща. Дъщеря ми също. И двамата обичат да са в планината. Всяка година качваме поне по един-два нови върха. Явно съм ги „заквасил“ с любов към природата. Получава се както при някои смесени бракове, децата научават няколко езика по естествен начин, без да им се налага да ги учат систематично.

Мислите ли вече за следваща експедиция, правите ли планове?

Идеи и планове да иска човек! Имам няколко неща, които ми се въртят в главата и дай боже да се осъществят. Централна Азия ми е много интересна, откриват се възможности за експедиция там догодина, но още не искам да говоря конкретно. „Не казвай „Хоп“ преди да си скочил!“, казват старите хора.

Защо точно Централна Азия?

Централна Азия е сравнително слабо проучена, особено бившите съветски републики Киргизстан, Казахстан, Туркменистан, Узбекистан. В Туркменистан бях преди 3 години и отново искам да отида.

Туркменистан: платото със следи от динозаври. Снимка: личен архив

Когато открихте пещерното членестоного?

Да, да, тогава. То не само това, после още колко много неща се откриха. Районът е такъв, че там не можеш да отидеш просто така. Самата държава е доста затворена, изискват се специални разрешения за научни изследвания. Районът, който изследвахме е една планина, висока 3000 метра, на границата с Узбекистан и Афганистан. За да стигнеш дотам, трябва да пътуваш стотици километри, всичко това е гранична зона, зад заграждения. Необходимо е някой да те води през каньоните, защото само през определени места може да се мине. Искам да опиша всичко, което намерихме там, защото е положен много труд и ще е жалко всичко да отиде нахалост. Изобщо Централна Азия е трудна за проучване и все още могат да бъдат намерени много странни и непознати на науката животни.

Преди 20 години един колега от Казахстан – Саша Громов – намери дори ново семейство скорпиони. Не е чудно, че е останало неизвестно на учените, защото видът живее в полупустинята, в цепнатини в скалите. Излизат само нощем, активни са по повърхността и после пак се крият. Как да ги намериш? Трябва си късмет за такива открития. Така се случи и с животното, което открихме с колегата от Словения Борис Скет. Ако не бяхме използвали капани с примамки в пещерата, едва ли щяхме да го уловим. На 4000 километра в целия район няма друг представител на този разред. Да не говорим, че самият род е толкова странен, че след време, когато някой започне по-сериозно да го изследва, може и да открие, че за него е необходимо да се отдели по-голям таксон – например трибус. Така че в Централна Азия, а и не само там, има още много работа.

Туркменистан: с проф. Борис Скет залагаме капани в пещерата Гап Гутан – една от най-дългите пещери в Азия. Снимка: личен архив

А в България има ли още неизследвани райони?

О, да, в България непрекъснато намираме нови видове. Тази година даже описахме нов вид стоножка от пещера в Родопите, която кръстихме на Боян Петров, тъй като бяхме заедно, когато открихме този вид. Аз отдавна знаех, че е нов, но не ми оставаше време да го опиша. Май беше 2006-а, когато го намерихме и едва сега, след близо 12 години го описахме с колеги от България, Сърбия и Русия. А иначе преди 2 години описахме 3 други вида от пещери в Северна България и Родопите.

Значи там се крият интересни неща?

Да, определено. Има още много места в България, които са интересни и остават непроучени. Да сме живи и здрави само!

* * *

Проф. Павел Стоев е зоолог в Националния природонаучен музей на БАН. Също така работи и като редакционен директор в издателство Пенсофт. Участник е в научни експедиции в Албания, Гърция, Грузия, Турция, Южна Африка, Тунис, Виетнам, Филипините, Туркменистан и много други държави. Основните му интереси са насочени към изучаване на безгръбначните животни, особено такива, обитаващи пещери, пустини, високи планини и други екстремни местообитания. 

Специализирал е в изследователски институции в САЩ, Дания, Германия, Великобритания, Франция, Швейцария, Русия, Холандия, Австрия и др. Автор е на повече от 150 научни и научнопопулярни статии. Член е на групата за опазване на пещерната фауна към Международния съюз за опазване на природата (IUCN). Женен, с две деца.