„Ставри и Прокопи. Истории до контейнера за смет“ – Ана Стоилова

За книгата

Ставри и Прокопи са приятели. Те споделят един дом, храната си, премеждия, истории, а понякога и еднакви виждания за света. Имат оживени социални контакти и се наслаждават на живота.

Ставри и Прокопи са кучета и с удоволствие биха ви заговорили на улицата, но за жалост, вие няма да ги разберете – ще си помислите, че лаят.

Те са персонажи от детството на две пораснали момичета и сега се завръщат, за да разместят местата на сериозното и забавното, на важното и незначителното, на страшното и обичаното, и дори да променят представата ни за времето. В новите им истории има малки недоразумения, прости обяснения на сложни казуси и мъдри заключения. Всичко е лесно, когато умееш да бъдеш приятел. И когато в небето над теб прелита ято чавки – сутрин на север, а вечер на юг.

Красивото илюстровано издание ще бъде в книжарниците от 26 ноември, а официалната премиера на книгата ще се състои в София на 4 декември от 18:30 часа в Книжен център „Гринуич“.

Как няколко истории за лека нощ се превръщат в книга

Интервю с Ана Стоилова, Мая Лилова и Бела Лилова

Много неща могат да обединят строител, художник и физик, освен това, че са семейство – общи приятели, пътешествия, интереси към изкуство. Или една книга, в която да вложат свои опит и знания, преживявания и хобита. В нея приказките за лека нощ са се превърнали в разкази за възрастни, а нашият свят изглежда по-различен в чуждите очи.

„Ставри и Прокопи“ събира различни и забавни разкази, придружени с красиви илюстрации. Как се родиха Ставри и Прокопи и как стигнахте до идеята разказите да се превърнат в книга?

А. Ставри и Прокопи са наши стари познати. Преди около петнадесет-двадесет години, когато Мая и Бела бяха деца, заедно измисляхме истории за лека нощ и главни герои в тях бяха две бездомни кучета. Странните имена бяха харесани от някакви избирателни списъци и вечерно време се забавлявахме с весели истории, които вече не помним. После децата пораснаха, приказките за лека нощ отстъпиха място на други интересни неща и Ставри и Прокопи бяха забравени.

Преди около две години Мая ми предложи да участвам с разказ в сборник, който щеше да бъде издаден в САЩ. Пошегувах се, че ще напиша разказ за Ставри и Прокопи, и идеята ми беше приета. Ставри и Прокопи се завърнаха. Скоро след това ми се прииска да им разкажа друга история за тях. После трета. Първи читатели и критици бяха съпругът и дъщерите ми. Те ме поощриха да продължа, въпреки моята несигурност в качеството на написаното.

М. За мен идеята да направим книга изглеждаше като най-логичната следваща стъпка – независимо дали ще бъде прочетена, най-вече за удоволствие. Разказите ми изглеждаха добри и пълни с моменти, които ми се искаше да нарисувам.

Б. Имам чувството, че стана почти на шега – появиха се дванайсет истории, които се развиват в рамките на една година. След това решихме да направим илюстрации и докато се усетим, се получи цяла книга.

А. Разказите се получиха като приказки за лека нощ за деца, които вече са пораснали. В тях заложих сериозни теми, като за възрастни хора. Главните герои са кучета и ги използвах заради възможността да се погледне на тези теми по друг начин, понякога обратен на нашия, човешкия. Мисля, че е хубаво да намираме начин да погледнем на живота си с чуждите очи. Ако нещо е важно за нас, за друг то може да е незначително. И обратното. Това може да ни спести ненужни драми. И да ни научи да ценим чуждото мнение, колкото и странно да е то понякога. Подходих със закачка към всяка тема, без драматичност. Героите ми не са обременени от общоприетите правила и това им дава възможност да действат според своите представи за добро.

Илюстрациите към текста са направени с интересна техника, комбинираща фотография и илюстрация. Разкажете ни повече за нея.

М. Изборът на тази техника ми изглеждаше логичен. Местата, на които се развива действието, са вдъхновени от истински места, типични градски. Освен възможност за повече работа в екип по забавен проект, в който всички искахме да участваме, това беше и възможност за мен да експериментирам с нов начин на илюстриране. Научих много и ми беше приятно.

Б. Тази техника наистина беше най-логичният избор. Беше чудесно, че успяхме да комбинираме професиите и хобитата си по такъв начин. Част от снимките дойдоха от архива, но се налагаше да се направят и немалко нови. Определено представляваше предизвикателство, но и удоволствие да снимам с конкретна цел и с оглед на това как снимките ще се комбинират с илюстрациите.

Може да се каже, че тази книга е семеен проект. Как протичаше работата ви? Срещнахте ли някакви трудности докато се сработите?

А. Да, книгата е изцяло семеен проект. Десет от разказите са мои, Мая и Бела написаха по един, които наместих в хронологията. Заедно работихме по цялостната концепция за обединени разкази. Всеки от нас има знания в различни области и събрахме всичко на едно място. За да приведем разказите в подходящ за издаване вид трябваше да научим и нови интересни неща, които излизаха в процес на работа. За мен беше забавно, не е имало никакви трудности.

М. Работата заедно всъщност беше изключително приятна. Единствените конфликти бяха между екипа и материала – много неща правихме за първи път, но подходихме с желание и енергия. Всеки донесе собствения си опит и мнение и направихме проект, от който сме доволни и който бихме искали да покажем.

Б. Трудности в сработването не е имало. Дори бих казала, че работата в екип даде възможност всичко да бъде разгледано от различни гледни точки, което помагаше да стигнем до най-добрия вариант. Свършихме много работа, но всичко е направено с удоволствие.

Главните герои в разказите са животни. Самите вие имате ли домашни любимци и включили ли сте някои от тях в книгата?

Б. Почти всички герои, както животните, така и хората, са базирани на реално съществуващи. Някои са наши приятели и техните домашни любимци. От нашия дом в книгата представяме Силвия – котката, която ни удостоява с величественото си присъствие близо двадесет години. За мен това е откакто се помня. Имали сме и други домашни любимци, но Силвия е единствената константа.

М. Аз смятам, че голяма част от характера на Силвия е пренесен в книгата. Ако можеше да говори, според мен щеше да звучи точно така. Никога не сме имали куче, но сме познавали много от тях. Така че героите – животни водят своето начало от истински такива, всеки с оригиналния си нрав.

А имате ли си любими герои или разкази, които носят по-специално значение за вас?

А. Аз нямам специално отношение към никого от героите. У всеки от тях съм се опитала да неглижирам недостатъците, но без да ги скривам, и съм изнесла напред доброто и симпатичното. Може да се каже, че имам по-специално отношение към разказите, в които използвам северозападен диалект. Това е езикът на моето детство и ми носи хубави спомени. Често този диалект е приравнен с грубост и цинизъм, но аз мисля, че с него може да се опише нещо красиво или да се разкаже весела история.

M. Любимите ми разкази са тези, в които присъстват фантастични и научнофантастични елементи. Макар че чета различни жанрове, имам специално отношение към фантастиката и магическия реализъм, а те присъстват на места в книгата. Така се случи, че любимите ми илюстрации също са от тези разкази.

Б. Всички разкази и героите в тях са създадени с много любов и не мога да кажа, че някой ми е любим. Естествено, имам известен афинитет към моя разказ – той ми даде възможност да представя място, което ми е много близко до сърцето. Опитала съм се да предам част от спокойствието и красотата му – надявам се и читателят да го усети.

Въпреки избора на герои, споделяте, че за вас темата за бездомните животни не е в основата на книгата. Какво е всъщност посланието, което искахте да предадете чрез нея и чрез тези персонажи?

А. Една от поставените теми е за бездомните животни, но тя си има своята обратна гледна точка – бездомните ми герои са свободни в действията си. Един от тях избира тази свобода и обяснява на хора, че сега животът му ще е нов и интересен. Но хората, уви, не разбират какво им казват животните.

Не искам да се ангажирам с послания и сериозни изводи в книгата. Това са просто забавни приказки на сериозни теми за пораснали деца. Читателят може да се посмее на някои места, а на други да се натъжи за кратко. Иска ми се той да се забавлява с тази книга така, както ние, докато я правихме.

Откъс

Машина на времето

Седяха си Ставри и Прокопи под навеса до контейнера за смет, мърдаха си пръстите на краката и се чудеха какво да правят.
Зимата дойде и донесе обичайните студени мъгли в Града. Въздухът се сгъсти и скри и без това неясните градски хоризонти. По улиците кашляха хора и коли и разнасяха лошо настроение. За Ставри и Прокопи се заредиха спокойни дни с равен ритъм и близка видимост. Сутрин се събуждаха и оглеждаха размазаните силуети на съседните сгради, чуваха шума на крилете на ятото чавки, прелитащи мълчаливо от юг на север над тях, и започваха да си търсят храна. Менюто беше месно и еднообразно. Остатъци от мазна храна, хляб, спагети, пица, свински кокали, пилешки кокали, телешки кокали и още хляб. Рядко намираха части от зеленчуци с вкус на гума. Прокопи даваше на Глада, който живее в стомаха му, да се занимава с някой едър кокал и да кротува. „Дояли са ми се марулки. Мисля, че в моя стомах живее Глад за зеленчуци“ – пошегува се веднъж Ставри. Двамата приятели правеха обичайните си разходки до парка, но сега те бяха кратки, защото се мръкваше рано, пък и без това там рядко срещаха някого от приятелите си.
Утрото беше изсветлило въздуха, когато Aли и Мама на Aли излязоха от входа на Сградата и оставиха голям хартиен плик с разни вещи до контейнера за смет.
– Добро утро, Aли! – поздрави Прокопи. – Много ти отива това палто.
– Благодаря! Двфулисцево е – от едната страна пепитено, а от другата – шанелено.
– Защо оставяте това тук? – попита Ставри.
– С Мама правфим малко ремонт и разчиствфаме къщата. Това са вфещи, които може да послужат някому – поставфка за чадъри от бамбук, стенен часовфник с ффлорални мотивфи, двфе постелки за стол пачшуърк, календар с алпфийски пфейзажи, вфаза от династията Мин, порцселанова ффруктиера с пастирка на дъното, чшетири рамки за снимки махагон имитацсия, свфещник цвфят инокс, чшехли от крокодилска кожша, пфъзел на картина на Моне с девфетстотин девфетдесет и седем елемента...
Мама сипваше в паницата на кучетата храна на гранули, докато Aли изреждаше имената на вещите. След това остави в навеса допълнителна постелка за зимата, направена от нейно старо яке. Накрая взе Aли, тръгна на изток и двете изчезнаха в мъглата.
– Защо оставяте тези вещи? – пак попита Ставри.
– Много са вфинтиджч, не ни подхождат на новфия интериор – чуха Aли от отсрещния тротоар, без да я виждат. – Не яжте елементите на пфъзела, разхлабвфат...
Прокопи пъхна четинестата си глава в плика и извади оттам часовник.
– Знам, това е часовник. На гарата има часовник, но много по-голям. И на други места съм виждал. Той показва времето. Ще го сложа под навеса. Ето, и този картон с цифрите – нали така беше, това са цифри – като на часовника. Ще го сложа тук...
– Това е календар. На него са отбелязани дните. Прокопи, защо взе тези вещи? Трябват ли ти?
– Да, трябват ми. Искам да познавам времето и да знам докога ще бъде такова влажно и мъгливо. Времето сега не ми харесва. Мога ли да го променя, щом имам часовник и календар, а?
– Аз ще си взема един чехъл. Приятелю, мисля, че си се объркал. Времето е нещо много трудно за разбиране. Ела, вече е светло и ще ти почета. Ще отворя енциклопедията.
– Сложи я на новата постелка. – Прокопи полегна под навеса с муцуна към часовника и календара. – Много добре се разположихме. Почвай.
– Буква а, бъ, въъъ... После на ва, вбъ, вгъъъ... така... влак... натам... вооо, впъъъ... А, ето... врааа... вреее... вреден, вредител... врели-некипели... време. Намерих. Време. Почвам да чета. Готов ли си да слушаш?
– Винаги съм готов да слушам, когато ти четеш.
– Време – една от основните форми на съществуване на движещата се материя. Материята, движението, времето и пространството са неотделими едно от друго. Времето се проявява в траенето и последователността, които възприемаме като настояще, минало и бъдеще при протичането на явленията. Важни свойства на времето са непрекъснатостта и необратимостта на протичането му...
Окъселият ден премина кротко в непознати думи и заплетени обяснения. Двете кучета разбраха малко от прочетеното, а мъглата спомагаше неяснотата да става по-голяма. Прокопи на няколко пъти повишаваше глас:
– Значи, мога да получа време? Ако разделя пътя на скоростта? Аз мога да разделя едно парче пица – на теб и мен поравно. Мога да разделя пилешки кокали – за теб меките, за мен твърдите. Но кой път да разделя – има толкова много пътища, дето водят накъде ли не. Аз не знам коя е тази „скорост“! Как да ѝ разделя пътя – на парчета ли да го направя? Пътят да не е мой, че да го разделям. Пътят е на всички – всеки може да върви по него!...
– Наистина ли имам време на езика? – Този път Прокопи беше малко гузен. – Минало, сегашно и бъдеще? Не съм забелязал досега. Сигурно е било малко и съм го глътнал някой път по невнимание... Дали не съм направил някоя беля, Ставри, а?...
– Ето за това ми прочети по-бавно отново. – Прокопи беше доволен от две изречения. Беше обнадежден. – За топлото и студеното, и какво да направя, за да махна мъглата оттук. – Малко по-късно се възмущаваше шумно: – Не разбирам какво е ци-клон и антици-клон. Клоните са на дърветата, там си стоят и имат листа, когато е топло, а когато е студено – нямат. Което мисля, че не е правилно. И не разбрах как е толкова важен за времето наклонът на някаква оса на земята. Лятото ме ухапа една оса по ухото, помниш ли? Тогава беше много горещо...
– Ставри, ти какво разбра от прочетеното? – попита Прокопи, когато стана тъмно и Ставри затвори дебелата книга.
– Почти нищо не разбрах. Аз мога само да чета, не мога да разбирам. Утре ще мислим отново. Лека нощ.
Над тях се чу шум от самолет и птичи криле, движещи се от север на юг.

На книжния пазар от 26 ноември 2019 г.
Обем: 128 стр.
Издателство: „Хермес“
ISBN: 978-954-26-19789
Корична цена: 14,95 лв.