„Завръщане“ – Никълъс Спаркс

Хирургът Тревър Бенсън никога не е възнамерявал да се завърне в Ню Берн, Северна Каролина и да се установи в запуснатия имот на дядо си. Но неочаквана травма го принуждава поне временно да се засели в малкото градче, сред спокойствието и изумителната красота на семейните земи. Но това, за което изобщо не е подготвен е да се влюби, и то почти мигновено, в жена, която също като него е твърде предпазлива и носи белезите на миналото.

Престоят му става още по-интересен, когато среща Кали – враждебна тийнейджърка, която сама се грижи за себе си. Оказва се, че тя е успяла да се сприятели с дядо му и може да хвърли нова светлина върху мистериозните обстоятелства около смъртта му. Докато истината за нея самата излиза наяве и променя всичко.

В стремежа си да разкрие тайните на Натали и Кали, Тревър разкрива истинския смисъл на любовта и прошката...

Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Завръщане“ е нежна приказка за доверие и надежда. Никълъс Спаркс е автор на бестселърите „Един ден, един живот“, „Виж ме“, „С дъх на канела“, „Последна песен“ и много други. Повечето от романите му са адаптирани за филмови продукции с участието на холивудски звезди.

Откъс

Къщата – използвам термина съвсем свободно – не беше в добро състояние и годините бяха взели своята дан. Дядо ми я построил сам, след като се върнал от Втората световна война, и въпреки че е можел да я направи по-солидна, явно не е имал достатъчно талант като проектант. Представляваше паралелепипед с веранди отпред и отзад; имаше две спални, кухня, всекидневна и две бани. През годините кедровата облицовка беше избледняла до сивкаво-сребристо, точно като косата на дядо ми. Покривът беше кърпен, въздухът проникваше през прозорците, а кухненският под толкова беше поддал от едната страна, че разлееш ли течност, тя потичаше в рекичка към вратата, водеща към задната веранда. Харесваше ми да си мисля, че това е помагало на дядо при почистването – той живя сам през последните трийсет години от живота си.
Имотът обаче беше специален. Простираше се върху повече от двайсет и четири декара, в които имаше една стара, леко наклонена плевня и барака – там дядо прибираше меда – и беше осеян май с всички цъфтящи растения, известни на човечеството, включително с цели туфи от детелини и диви цветя. Отсега до края на лятото имотът щеше да прилича на ярък цветен наземен фойерверк. Освен това беше разположен на Брайсис Крийк, чиято тъмна, леко солена вода течеше толкова бавно, че често отразяваше небето като огледало. Залезите превръщаха рекичката в симфония от бордо и червено, оранжево и жълто, докато бавно избледняващите лъчи пронизваха завесата от испански мъх, разстилаща се по клоните на дърветата.
Медоносните пчели обичат мястото, на което дядо ми беше отдаден, и съм почти сигурен, че той е обичал пчелите повече от хората. В имота имаше около двайсет кошера; цял живот пчеларството е било любимото му занимание и кошерите бяха в по-добро състояние от къщата и от плевнята. След пристигането си тук няколко пъти ги бях проверявал от разстояние и макар да беше още началото на сезона, можех да потвърдя, че пчелните колонии са здрави.
Популацията бързо нарастваше, както винаги през пролетта – всъщност можех да ги чуя да бръмчат, ако се заслушам – и я бях оставил да прави каквото си иска. Прекарвах по-голямата част от времето си, за да вдъхна отново живот на къщата. Почистих шкафовете, запазих няколко буркана с мед и изхвърлих останалото – кутия със застояли бисквити, почти празни буркани с фъстъчено масло и желе и торба изсъхнали ябълки. Чекмеджетата бяха натъпкани с безполезни неща – просрочени купони, полуизгорели свещи, магнити и химикалки, които не пишат, всичко отиде на боклука. Хладилникът се оказа почти празен и странно чист, без плеснясали храни или отвратителни миризми, каквито очаквах. Изхвърлих огромно количество боклуци от къщата – повечето мебели бяха на половин век, дядо имаше дребния проблем да трупа разни неща – и наех майстори за по-трудната работа. Бригада за козметичния ремонт на една от баните и водопроводчик, който да поправи теча от крана в кухнята. Подът беше изциклен и лакиран, повиках хора да сменят задната врата. Тя беше цялата напукана и укрепвана с дъски. После, когато друг екип почисти основно мястото, прокарах безжична интернет връзка за лаптопа и купих някои мебели за хола и спалнята, както и нов телевизор за дневната. Старият имаше антени като заешки уши и беше с размерите на сандък със съкровища. Местната благотворителна организация отказа дарението с мебелите на дядо въпреки аргумента ми, че може да представляват антикварна рядкост, и те се озоваха на сметището.
Верандите обаче бяха в сравнително добър вид и прекарвах по-голямата част от сутрините и вечерите си там. Ето как и защо започнах с топчетата нафталин. Пролетта на юг не е само цветя, медоносни пчели и красиви залези, особено когато живееш в съседство с рекичка на някое диво място. В последно време беше по-топло от обикновено и змиите бяха започнали да се будят от зимната си дрямка. На задната веранда забелязах една голяма, когато тази сутрин се щурах наоколо с чаша кафе в ръка. Изплаших се ужасно, разлях половината кафе върху ризата си и бързо се втурнах обратно в къщата.
Нямах представа дали змията е отровна и въобще от какъв вид е. Не съм експерт по змии. Но за разлика от някои хора – например дядо ми – не исках да я убивам. Просто исках да стои далеч от къщата ми и да си живее някъде там. Знаех, че змиите вършат полезни неща – убиват мишки, които нощем чувах да тичат по стените. Топуркането им ми изкарваше ангелите и въпреки че като дете прекарвах всяко лято тук, така и не свикнах да живея в провинцията. Винаги съм се смятал по-скоро за градски човек и бях такъв до експлозията, която взриви не само целия ми свят, но и мен самия. Затова най-важ­ното беше да се възстановя, но повече за това – по-нататък в историята ми.
Засега нека се върнем към змията. След като си полях ризата и я смених, смътно си спомних, че дядо използваше топчета нафталин, за да държи змиите далеч. Беше убеден, че нафталинът притежава магическа сила да отблъсква всякакви гадини – прилепи, мишки, буболечки и змии – и купуваше големи количества. Държеше го в плевнята и доверявайки се на дядовата ми компетентност, грабнах една кутия и започнах да разпръсквам топчетата обилно около къщата – първо отзад и отстрани, после в предната част.
Тогава отново забелязах момичето, което се движеше по пътя край къщата. Беше облечена с дънки и тениска, а когато вдигнах поглед към нея, тя сигурно усети, защото погледна в моята посока. Не се усмихна, нито махна с ръка; вместо това наведе глава, сякаш търсеше начин да не отбележи присъствието ми.
Свих рамене и отново се захванах за работа, ако разпръск­ването на нафталинови топчета може да се смята за такава. Незнайно защо се замислих за караванпарка, където живе­еше момичето. Беше в края на пътя, на около миля оттук. От любопитство бях ходил дотам малко след като пристигнах. Беше се появил след последния път, когато бях идвал тук, и исках да знам кои са новите ми съседи. Първата ми мисъл, когато го видях, беше, че пред него имотът на дядо прилича на Тадж Махал. Шест-седем стари, очукани каравани сякаш бяха изпуснати случайно върху една прашна площадка. В далечния ъгъл се мъдреха останките от изгоряла каравана – черна, частично разтопена коруба, която така и не беше извозена оттук. Между караваните висяха простори за пране. Мършави пилета кълвяха между струпаните автомобили на трупчета и всякакви ръждясващи уреди, като избягваха само един подивял питбул, вързан с верига за стара изхвърлена броня. Кучето имаше огромни зъби и лаеше толкова свирепо срещу мен, че плюнка летеше от пълната му с пяна уста. Не си добро кученце, си помислих тогава. Част от мен се чудеше защо някой би избрал да живее на подобно място, но знаех отговора. Вървейки към дома, изпитвах жал към наемателите и едновременно се укорявах, че съм сноб, защото знаех, че съм по-голям късметлия от повечето от тях, поне що се отнася до парите.
– Тук ли живееш? – чух глас да пита.
Вдигнах поглед и видях момичето. То отстъпи назад и застана на разстояние от няколко метра, без да се приближава, но достатъчно близо, за да забележа множеството леки лунички по бузите му, толкова бледи, че изглеждаха почти прозрачни. Нагоре по ръцете ѝ видях няколко синини, сякаш се беше ударила в нещо. Не беше особено хубава и в чертите ѝ имаше нещо недовършено, което ме накара да си помисля отново, че е тийнейджърка. Бдителният ѝ поглед подсказваше, че е готова да хукне, ако направя и една крачка към нея.
– Да, тук живея – казах с усмивка. – Но не знам колко ще остана.
– Старецът умря. Този, който живееше тук. Казваше се Карл.
– Знам. Дядо ми.
– О. – Тя пъхна ръка в задния си джоб. – Той ми даде мед.
– Това е в негов стил. – Не бях сигурен дали е вярно, но ми се стори като точната реплика, която трябваше да изрека.
– Хранеше се в „Трейдинг Поуст“ – каза тя. – Винаги беше мил.
„Трейдинг Поуст“, или търговският пункт, на Бавния Джим беше един от онези паянтови магазини, толкова масови на юг, които се бяха нароили доста преди да се родя. Дядо ми ме водеше там, когато го посещавах. Беше с големината на гараж за три коли, с покрита веранда отпред, и в него се продаваше всичко – от газ, мляко и яйца до риболовна екипировка, жива стръв и авточасти. Отпред имаше старомодни газови помпи, където се плащаше само в брой, и външна скара, която предлагаше гореща храна. Спомням си, че веднъж намерих торбичка с пластмасови фигурки на войници, тикната между пакет с бонбони маршмелоу и кутия с рибарски кукички. В надписите по рафтовете и по стените нямаше нито рима, нито дори смисъл, но винаги съм смятал, че това е един от най-готините магазини.
– Там ли работиш?
Тя кимна, след което посочи кутията в ръката ми.
– Защо поставяш нафталинови топчета около къщата?
Зяпнах кутията в ръката си, осъзнавайки, че съм забравил, че я държа в ръце.
– Тази сутрин на верандата ми имаше змия. Чувал съм, че нафталинът ги държи надалеч.
Тя сви устни, преди да направи крачка назад.
– Е, добре. Просто исках да знам дали живееш тук.
– Между другото аз съм Тревър Бенсън.
Чувайки името ми, тя ме зяпна. Събираше смелост да попита за очевидното.
– Какво се е случило с лицето ти?
Знаех, че има предвид тънкия белег, който пресича лицето ми от линията на косата до челюстта. Въпросът издаваше младостта ѝ. Възрастните обикновено не биха попитали; вместо това се преструват, че не го забелязват.
– Минохвъргачка в Афганистан. Преди няколко години.
– О. – Тя разтри носа си с опакото на ръката. – Болеше ли?
– Да.
– О – каза тя отново. – Ами мисля, че трябва да си вървя сега.
– Добре – казах.
Тя тръгна отново към пътя, когато внезапно се обърна.
– Няма да се получи – извика.
– Кое?
– С нафталиновите топчета. Змиите не се трогват от нафталина.
– Откъде знаеш?
– Всички го знаят.
Кажи го на дядо ми, помислих си.
– Тогава какво да направя? Ако не искам змии на верандата си?
Тя сякаш обмисляше отговора си.
– Може би трябва да живееш на място, където няма змии.
Прихнах. Тя беше странна със сигурност, но осъзнах, че за първи път се смея, откакто се бях преместил тук – може би първият ми смях от месеци.
– Беше ми приятно да се запознаем. – Гледах я как се отдалечава и се изненадах, когато бавно се обърна с пирует.
– Аз съм Кали! – извика.
– Радвам се, че се запознахме, Кали.
Когато тя най-накрая изчезна от погледа ми, блокиран от азалиите, се зачудих дали да продължа да разпръсквам топчета от нафталин. Нямах представа дали е права или греши, но в крайна сметка реших да прекратя. Бях в настроение за лимонада и ми се искаше да седна на задната веранда и да се отпусна, макар и само защото психиатърът ми бе препоръчал да отделям време за почивка, докато все още имам такова.
Беше казал, че това ще ми помогне да държа мрака далеч.

До 15 декември издателството провежда коледен онлайн панаир в сайта си с атрактивни намаления.

На книжния пазар от 24ноември 2020 г.
Превод: Адриана Момчилова
Дизайн на корицата: Фиделия Косева
Обем: 336 стр.
Издателство: „Ера“
ISBN: 978-954-389-597-7
Корична цена: 16 лв.