Свободно време

„Сладоледен рай в Амалфи“ – Роберта Грегорио

Една гореща нощ край фонтана...

19.05.2023г. / 08 04ч.

Аз жената

„Сладоледен рай в Амалфи“ – Роберта Грегорио

Ливия държи джелатерия в крайбрежното градче Амалфи. Тя обожава да експериментира и да изненадва клиентите си с нови и необичайни вкусове. А те не могат да се наситят на ароматния ѝ лимонов сладолед.

Младата жена работи неуморно в работилничката за сладолед, но едва се справя с всичко сама. А да не говорим, че няма никакво време за любов! Остават ѝ само краткотрайните флиртове, които угасват с края на лятото.

Една гореща нощ край фонтана, Ливия среща Марио. Мъжът се лута на пиацата с разбито сърце. И Ливия внезапно и необяснимо се влюбва – в човек, когото едва познава, и който дори не обича сладолед! Но тя е твърдо решена да прелъсти небцето му... и самия него.

Двамата се сближават все повече чрез дългите си разходки в живописното градче, с всяка следваща лъжичка изкусително джелато под галещите лъчи на слънцето в това райско кътче... Но животът не е приказка и не всички проблеми могат да бъдат разрешени с фунийка топящ се в устата сладолед...

Роберта Грегорио е родом от Бавария, а сега живее в Кампания със съпруга и двамата си сина. Тя обожава сладкото италианско бездействие (dolce far niente), но се придържа и към немските си корени и често смесва двете в писането си. Мечтае да притежава малък хотел, в който да посреща гости от цял свят, работещи в книжната индустрия.

Откъс

Ливия отвори очи и се учуди какво я беше събудило: дали писъкът на чайките, който достигаше от морето до нея, или пък ароматът на кафе, идващ от кухнята на съседката ѝ Патриция. Милата Патриция спеше лошо, както Ливия, не – както всеки знаеше, всеки, който от дълго време познаваше възрастната дама. Ливия помириса въздуха и предположи, че примамливият и несравним аромат е дошъл от кухнята на Патриция, след което е нахлул в спалнята. Всъщност това не беше кой знае какво постижение, тъй като живееха на типичната италианска уличка, където къщите бяха построени толкова близо една до друга, че бяха на един пръст разстояние.
За мнозина този тип строителство може да е смущаващо, но не и за Ливия, която обичаше да живее тук в Амалфи с нейната нона Филипа.
Ливия се прозя и протегна. Слънцето все още не беше изгряло, така че едва ли можеше да е по-късно от пет и половина, но вече беше време да става. Затова тихо изпълзя от леглото си, за да не събуди Филипа, която за разлика от Патриция, спеше много добре в съседната спалня. Отиде до банята, облече се и излезе от къщата. Виа „Лоренцо Д,Амалфи“ все още беше безлюдна и се чуваше само крясъкът на чайките отдалеч. През деня те се отдалечаваха за малко, след което правеха при залез слънце елегантната си обиколка. Малко по-късно Ливия влезе набързо в старинния палацо „Ла фонтана“ и продължи да се наслаждава на тишината, която все още цареше тук рано сутрин.
Приятна беше тишината във входното пространство, направено от светъл мрамор, което в съчетание с високите тавани излъчваше нещо величествено. Благодатна беше и леката прохлада вътре, в сравнение с жегата навън. Ливия харесваше всяко кътче на палацо „Ла фонтана“, който се намираше на много привлекателно място, точно до катедралата на Амалфи. Това беше мястото, където беше израснала и беше прекарала всеки един ден, откакто се помнеше.
– Buongiorno, signorina Ливия! – дочу тихо, но ясно.
Разпозна гласа веднага, още преди да види на кого е – това беше дежурният портиер, Андреа. Той беше свързан с палацото, така както морето с брега. Андреа излезе от фоайето на хотела във входното пространство, през което тя минаваше, за да достигне до задната врата на своята джелатерия. В палацото се намираха освен традиционният хотел „Ла фонтана“, и различни магазинчета, всички с лице към пиацата, където бе и фонтанът – Fontana. Палацото беше като един малък свят за тях. Едно голямо семейство. Вероятно това се усещаше и от многобройните туристи, които отсядаха в хотела ежегодно, както и от мнозината клиенти на цветните и живописно подредени магазинчета. Всеки, който веднъж се беше потопил в света на „Ла фонтана“ по време на почивката си, се връщаше отново някой ден. Дори това да е след двайсет или трийсет години.
– Андреа, buongiorno! – извика тя и му помаха, когато мина покрай него.
Той се усмихна, или по-скоро Ливия подозираше това, защото широките мустаци на Андреа прикриваха устните му – после вдигна шапката си и направи лек поклон. Галантен както винаги. Андреа бе човек, на когото можеше да се разчита. Очите му излъчваха топлина, дружелюбност, разбиране и сила едновременно. Тя познаваше тези очи, знаеше колко успокояващи могат да бъдат, когато е необходимо.
– Много работа, а? – попита той учтиво.
Ливия крачеше по коридора, гледайки назад, за да не загуби зрителен контакт с него, вдигна ръце встрани, а чантата ѝ, която винаги премяташе през рамо, падна на лакътя ѝ.
– Както винаги – му отговори.
Той вдигна палец и махна, после свирейки си, продължи тихо към работното си място отвън, точно вдясно до тежката стъклена входна врата. Ливия знаеше, че Андреа би посрещнал със своя чар и търпение всеки гост. Знаеше, че някои от гостите дори не го забелязваха, което беше много жалко. Този, който не познаваше Андреа, изпускаше много.
Докато се приближаваше към задния вход на своята джелатерия, бръкна в джоба си за ключа и едва го намери. Реши, че трябва отново да подреди дамската си чанта. Някой ден щеше да намери време и за това. Редът беше от значение. Започваш да подреждаш чантата си, после установяваш, че и шкафът ти има нужда от това, и ако не обърнеш внимание, се изкушаваш да обърнеш целия си живот с краката нагоре. А Ливия не беше готова за това.
Тя отблъсна неприятните мисли, отключи вратата и влезе в своето царство, вдишвайки дълбоко. Въпреки че работеше тук всеки ден, винаги се вълнуваше от радост, когато влизаше в малкия цех за сладолед рано сутрин. Със сигурност не всички отиваха на работа, преливащи от радост. Ето защо Ливия беше още по-щастлива. Тя работеше това, в което наистина е добра и което най-много обичаше. Gelato – сладоледът – това беше нейният свят и тя беше горда собственичка на най-старата фабрика за сладолед в Амалфи. „Майстори на сладолед“ – така се казваше още от времето, когато нейните баба и дядо, го бяха отворили. Простичкият надпис над входа означаваше страст, професионализъм и традиция. Отговорността за успешното осъществяване на фабриката за сладолед за в бъдеще лежеше на плещите на Ливия. Но тя почти не усещаше това като бреме.
Колкото повече продукция произвеждаше, толкова по-щастлива беше, макар че едва успяваше да се справи с работата. Напоследък за нея беше станало невъзможно да има личен живот. Това беше така, защото бизнесът вървеше добре, дори по-добре от предходните години. Преди няколко месеца телевизионен екип снимаше в Амалфи и бяха поканили именно нея, Ливия Лучибело да разкаже пред камерата за малката си фабрика за сладолед. Оттогава дейността ѝ процъфтяваше. А малките ѝ машини за сладолед, които... ами... вече не бяха най-новите и трябваше да се управляват ръчно на много етапи от производството, бучаха и бръмчаха и едва успяваха да произведат огромните количества сладолед, които клиентите купуваха. Да купи нови, по-големи машини за сладолед? Да, очевидно това трябваше да се направи. Но машините Gaggia бяха нейните партньори, нейните ангели, нейните помощници. Тя беше привързана към тях. Защото нейният рapà ги беше купил, използваше ги всеки ден и направо ги боготвореше. И именно заради това те струваха за нея повече от цяла торба с диаманти. Така че не ставаше и дума за замяната им, все пак тя не управляваше сладоледена индустрия, а малка фабрика за сладолед. Можеше да се усети разликата! Ето защо Ливия работеше дневна смяна, след това нощна и по цял ден не правеше нищо друго, освен да слага съставките за сладолед в машините, да следи дали всичко е направено както трябва, после да пълни кремообразната, студена сладоледена маса в контейнерите. Естествено, тя правеше всичко това сама. Никога не би позволила някой друг да се меси в нейното производство на сладолед. Не! Дори мисълта за това я накара да поклати глава. Тя щеше да се справи. В края на краищата тя беше Лучибело!
Ливия се огледа в цеха си. Беше облицован в бели плочки, чист и добре организиран. Всичко беше така, както я беше научил нейният рapà. Макар личният ѝ живот понякога да не изглеждаше подреден, тук, в „Майстори на сладолед“, всичко вървеше стриктно по план. И се правеше с много любов.
– Ливия? Тук ли си?
Изненадана, Ливия, вдигна поглед и подсуши ръце в престилката си. Извъртяла поглед, тя забеляза, че по престилката вече много ясно личи какъв вид сладолед е приготвяла до момента. Пред нея се намираха последните пълни контейнери, които предстоеше да бъдат изпратени в хладилната камера.
– Да, тук съм! Влез – извика Ливия, вдигайки два контейнера fragola e basilico и изпъшка. Все пак в тях имаше десет литра сладолед. Вратата се отвори и се показа красивото лице на нейната приятелка и Каролина, чийто магазин беше в съседство с нейната джелатерия.
– Почивка? – попита тя.
Ливия кимна изтощено, а Каролина ѝ помогна да прибере бързо сладоледа. Ливия свали престилката си и излезе от цеха с приятелката си. От сутринта нищо не беше яла или пила, а вече четири часа правеше сладолед. Спешно се нуждаеше от кратка почивка. Каролина я хвана под ръка.
– Знам, че не ти харесва да ти го казват, но ти наистина работиш прекалено много.
Ливия изсумтя, тъй като не беше в настроение да слуша проповедите ѝ. Затова измърмори и тръгна из фоайето, където вече липсваше онази сутрешна тишина. Каролина очевидно също не очакваше отговор. Тя бутна Ливия през тежката стъклена врата навън – там бе посрещната не само от жегата, но и от глъчката и плискането на фонтана. Слънцето печеше толкова силно, че на Ливия ѝ се наложи да примигва. Инстинктивно понечи към рамото си, но на него не висеше чанта. Беше я забравила в цеха, а слънчевите ѝ очила бяха там.
– Вземи моите – предложи Каролина, която имаше дарбата да разбира Ливия без думи. Махна слънчевите очила от тъмнорусата си къдрава коса и ги подаде на Ливия, която видя и поздрави Андреа. Той вдигна шапката си и ѝ намигна. Едва тогава обичайната суматоха в Амалфи я достигна и тя се впусна в нея.
Беше лято, всички се радваха на слънцето, а Амалфи се показваше в най-хубавата си страна. Всичко беше точно както трябва, като в един съвършено режисиран филм: великолепните сгради, фантастичните светлини, туристите, развеселените гласове, говорещи на различни езици от цял свят, морето с неописуемо красивото стръмно крайбрежие. Това, което Ливия виждаше, беше действителността в Амалфи, всекидневието в Амалфи, и тя се влюбваше в него всеки ден отново и отново.
– Вече изглеждаш по-добре – ѝ каза Каролина, вдигна ръка и кимна. Приятелката им Дилета се приближи към тях. Триото беше вече пълно – трите собственички на магазини вляво от стъклената входна врата на палацото.
Дилета, която беше истинска красавица с кожата си с цвят на маслина и права, черна коса, прегърна първо Ливия, после Каролина и дари всяка една от тях с целувка по бузата. Ливия не за първи път забеляза, че не биха могли да бъдат по-различни. Но тях ги свързваше нещо повече от външния им вид. Имаха много общи спомени от детството, тъй като бяха израснали заедно, освен това работеха рамо до рамо, една до друга в магазинчетата си, които преди това бяха притежание на техните баби и дядовци, а след това на родителите им и сега на тях самите.
– Ей, вие двете красавици! Да побързаме, а? Боя се, че няма да успеем да си намерим маса при Сал – поздрави ги Дилета.
Кафенето на Сал – това беше традиция и възможност да откраднат малко време за себе, тъй като и трите бяха на пълен работен ден, да си побъбрят като приятелки, което беше изключително важно за тях. Ливия беше необвързана, Каролина – от няколко месеца имаше нов приятел, преди това прекрати една нещастна връзка, а Дилета беше омъжена. И трите не разполагаха с много време.
На Ливия ѝ се приспа от сладките приказки на приятелките ѝ, и се замисли за сутринта, когато ароматът на кафето на Патриция вероятно я беше събудил. Изведнъж ѝ натежа главата. Mamma mia, сега наистина се нуждаеше от кафе!