Свободно време

„От самоуважението до егоизма“ – Хорхе Букай

27.01.2012г. / 14 56ч.

Аз жената

„От самоуважението до егоизма“ – Хорхе Букай

Тъгата И песимизмът на българите ме карат да се чувствам нужен тук. Ето защо смятам през 2012 година да дойда отново в България! – Това заяви на тръгване от страната ни миналата година най-четеният автор в България – Хорхе Букай.

В началото на 2012 година датата на пристигането му вече е ясна – 27 май.

Поводът за посещението му е бестселърът „Пътят на сълзите“ – една много специална книга, която авторът изяви желание лично да представи на своите читатели.

За първи път в 20-годишната история на ИК „Хермес“ и за първи път в историята на българското книгоиздаване чуждестранен писател посещава България три поредни години. По желание на читателите, които не успяха да се срещнат с бестселъровия автор през 2010 и 2011 година, и лично по молба на Хорхе Букай, той каца на летище София на 27 май 2012 г. и ще остане в страната ни до 1 юни. Поводът за посещението му е премиерата на книгата „Пътят на сълзите“, която ще се появи на българския книжен пазар непосредствено преди гостуването на автора. Според Хорхе Букай, това е една от най-специалните му книги и той лично държи да я представи пред българските си читатели, за да помогне на много хора да преодолеят тъгата и да се справят със страданието.

Тази година Букай ще се срещне и с почитателите си от Северна България, които не спират да изпращат писма и да звънят в офиса на издателството с молба да чуят и видят на живо любимия си автор. Екипът на ИК „Хермес“ подготвя нови изненади за Хорхе Букай, сред които и посещение на любима опера. Миналата година Хорхе се наслади на операта на Верди „Набуко“ в Античния театър в Пловдив и остана без думи.

Автор на повече от 20 книги, преведени на над 30 езика, Хорхе Букай е един от най-четените писатели на нашето време. Особено популярен е авторът в страни като Мексико, Бразилия, Чили, Аржентина, а в последните години името му нашумя и в Европа: Испания, Германия, Русия и други европейски държави. Правата за книгите му са купени и в Китай.

От четири години и България, благодарение на ИК „Хермес“, се нарежда сред страните, оценили подобаващо творбите на Хорхе Букай. Още с първата си книга – „Нека ти разкажа“, авторът успя да спечели много почитатели. Тя стана любимата книга на хиляди българи. Отзивите за нея бяха наистина отлични.

Втората книга на Хорхе Букай – „Приказки за размисъл“, подобно на „Нека ти разкажа“, се нареди сред най-продаваните книги в България и затвърди мястото на Букай като знаково име сред читателската аудитория. „Приказки за размисъл“ е сборник от истории, които изследват отделни страни на човешката природа. Тези истории вдъхновиха и известната българска художничка Антония Дочева за картините от великолепната изложба „Искам“.

В края на 2009 г. под знака на ИК „Хермес“ излезе и третата книга на аржентинския автор – „Писма до Клаудия“ – поредната вълшебна история, която ни повежда на приказно пътешествие към дебрите на собствената ни душа.

През юни 2010 г. по покана на ИК „Хермес“ Хорхе Букай пристигна в България. Гостуването на световноизвестния аржентински писател и психотерапевт в нашата страна бе определено от медиите и многобройните му почитатели като културното събитие на годината. С непринуденото си поведение и слънчев характер Букай спечели сърцата на хилядите българи, които се докоснаха до него. По време на гостуването си през юни 2010 г. Хорхе Букай официално представи и романа си „Да се обичаме с отворени очи“, в който основната тема е любовта и изграждането на взаимоотношенията в една двойка. Същата година ИК „Хермес“ пусна на пазара и бестселъра „Трите въпроса“. През май 2011 г. излезе продължението на „Нека ти разкажа“ – „Разказвай с мен“. Седмица след излизането й Хорхе Букай пристигна отново в България.

По време на гостуването си в нашата страна през 2010 година световноизвестният писател беше приет лично от президента – г-н Георги Първанов, според когото издаването на всяка нова книга на Букай в България е културно събитие.

Букай беше и специален гост на г-жа Цецка Цачева, която сподели, че цялото й семейство чете книгите му. Освен за себе си, г-жа Цачева взе автограф и за съпруга си.

През 2011 г. Букай се срещна с една от най-големите си почитателки – г-жа Йорданка Фандъкова.

Миналата година бестселъровият автор беше приет и от кмета на град Бургас – г-н Димитър Николов. Най-вълнуващи обаче се оказаха срещите-разговор с читателите в София, Пловдив, Стара Загора и Бургас, по време на които се събраха рекорден брой посетители. Само в София желаещите да видят и чуят на живо Букай бяха над 1200 човека. По всеобщо мнение, за първи път на среща с писател се събират толкова много хора.

Тази година ИК „Хермес“ ще даде възможност и на почитателите от Северна България да се докоснат до харизматичната личност на Хорхе Букай. Датите за гостуването му във Варна, Русе и Велико Търново ще бъдат обявени няколко седмици преди пристигането на Хорхе в България.

За автора:

Никой не може да направи за теб това, което ти сам трябва да направиш.
Хорхе Букай

Роден през 1949 г. в Буенос Айрес, днес Хорхе Букай е от тези личности, които са щастливи, че „сами са изградили себе си“. Той твърди, че първият му университет е бил самият живот. Започнал е да работи на тринайсетгодишна възраст и е упражнявал различни професии: продавач, таксиметров шофьор, клоун, възпитател, актьор, телевизионен водещ, аниматор на детски тържества. Докато не стигнал до сегашната си работа, която сам определя като „професионален помощник“. Букай разказва, че когато се дипломирал като лекар през 1973 г., все още не бил съвсем наясно с понятието психично здраве. Пет години по-късно, вече квалифициран специалист по умствени заболявания, имал усещането, че е научил малко повече за патологиите на съзнанието, но все още не знаел нищо за произхода и природата на психичното здраве.

Днес теориите му, макар и нетрадиционни, са ясно формулирани и много ефективни. Доказателство за това е огромният читателски интерес, на който се радват книгите му. По думите на Хорхе Букай фактът, че всяка негова книга се превръща в бестселър, се дължи на много работа, на определени умения, които е придобил, и на привилегията да е внук на двама дядовци, които са разказвали приказки.

Сега най-четеният автор в България представя новата си книга – „От самоуважението до егоизма“. Тя е първата книга на Букай, която ще издадем през 2012 година.

За книгата „От самоуважението до егоизма“:

Да обичаш и цениш себе си – най-трудното от всички предизвикателства. От деца са ни учили, че да живеем за себе си, е аморално, да поставяме себе си на първо място – егоистично. Но нима обичта към другите не започва с обичта към себе си? Къде минава тънката граница между самоуважението и егоизма? Хорхе Букай ни кара да разсъждаваме заедно за стойността на самоуважението, за пагубното влияние на страха, за смазващото бреме на вината, за силата да отстояваме себе си. Може би, ако успеем да поемем отговорността за собствения си живот, ще направим първата и най-важна стъпка по пътя към самоуважението.

Всеки процес на превръщането ни в личности, наясно със собствената си стойност, започва, когато открием колко е важно да поемем риска да сме истински. Да се приемем такива, каквито сме. Да прекратим конфликта със себе си, да не се укоряваме, че не сме такива, каквито другите желаят, да не се наказваме, че в момента не сме онези, които ни се иска да бъдем. Понякога най-хубавото, което може да ни се случи, е да не сме такива, каквито другите очакват от нас...
Х. Букай

Откъс:

Предговор от автора

По пътя на тази неочаквана мисия, която ми възложи животът – да предам в писмен вид част от знанието, получено от други учители, непрестанно се оказвам в донякъде непривично положение. Без значение къде съм – в Аржентина, Мексико или Испания, се натъквам на хора, които ме поздравяват, наричат ме по име или ми говорят така, както говорят на приятелите или спътниците в живота си, а аз дори не ги познавам (поне не в тривиалния смисъл на думата). Необикновен е както фактът, че те ме познават, така и убеждението ми, че всеки от тях ми е помогнал, по един или друг начин, да се занимавам с нещата, които винаги са били толкова важни за мен. Чувството е невероятно и неописуемо.
Може би вече познаваш почти натрапчивия ми навик да повтарям и обяснявам нещата, които се опитвам да правя, и да ги формулирам, използвайки приказките като изразно средство. Лесно ми е да свързвам ситуациите, в които се оказвам, с различни, нерядко стари истории, онагледяващи конкретната ми идея. От дервишите, хасидите и будистките монаси знаем, че метафорите и приказките са неповторим начин за предаване на знанието. Ще споделя една история, разказвана от суфите, към която прибягвам, когато зная или вярвам, че много хора ще слушат внимателно онова, което им разказвам, или ще прочетат с интерес и отворено съзнание книгите, които пиша.
Главен герой в тази история, както и на всички суфистки предания, е легендарният Настрадин Ходжа – необикновена личност, способна на безкрайни преображения. Понякога го срещаме като грохнал старец, а друг път – като напет младеж. Понякога приема образа на мъдрец, а след това – на пълен глупак. Веднъж е в ролята на просяк, в следващата приказка – млад жених, в третата – приказно богат султан, макар името му винаги да е Настрадин. Фактът, че толкова много и различни герои споделят едно и също име, може би е най-добрият начин да повярваме, че всеки от нас също може да е Настрадин. По един или друг начин, всички ние представляваме различни персонажи. Всеки от нас може да бъде както мъдрец, така и глупак. Понякога сме пращящи от сила младежи, а друг път сякаш ставаме немощни и недъгави старци.
В тази история, която избирам, за да ви приветствам за добре дошли, Настрадин е човек, който по някаква незнайна причина се бил окичил със славата на мъдрец, вещ по вечните философски въпроси. В историята, която предстои да разкажа обаче, славата на Настрадин била лъжовна. Той бил наясно, че всъщност не знае кой знае колко за важните неща и че репутацията му се дължала на силно преувеличение, на някогашна подигравка или на слух, в който били повярвали твърде много хора. Настрадин вярвал, че единствената му заслуга била в това, че при пътуванията си се бил запознал с безброй хора и бил изслушал хиляди истории, но знаел, че това не е достатъчно, за да открие и да сподели с тях отговорите на важните въпроси в живота.
Славата му обаче често го изпреварвала и всеки път, когато пристигнел в някой град или село, хората се струпвали около него, за да чуят думите му, вярвайки, че те имали силата на прозрения.
Настрадин тъкмо бил пристигнал в малко селце някъде в Близкия изток. Едва слязъл от мулето си, пред него изникнала скромна свита посрещачи, от които разбрал, че на площада вече се била събрала тълпа, нетърпелива да чуе няколко негови слова. Не му оставало друго, освен да се съгласи да го отведат до площада, където бил посрещнат с бурни ръкопляскания. Нашият герой, който наистина не знаел какво да каже на хората, решил да импровизира с надеждата да се измъкне от неловкото положение и да си тръгне час по-скоро. Застанал пред хората, които не спирали да ръкопляскат, и след като помълчал малко, разтворил широко ръце и се обърнал към множеството.
– Предполагам – започнал приповдигнато, – че знаете какво съм дошъл да ви кажа...
След няколко минути, които му се сторили цяла вечност, хората започнали да си шушукат и накрая някой отговорил:
– Не знаем. Какво си дошъл да ни кажеш? Говори!
Настрадин решил, че това е златна възможност да се измъкне от неудобното положение, и обявил:
– Ако сте дошли чак дотук, без да знаете какво имам да ви кажа, тогава не сте готови да го чуете.
След тези думи се обърнал и си тръгнал.
Присъстващите останали като втрещени. Някои се позасмели нервно с надеждата, че Настрадин ще се върне на подиума, но напразно. Хората не знаели какво да си мислят: били дошли на площада, за да чуят посланието на прочутия мъдрец, а той им казал няколко прости думи и си тръгнал насред общото недоумение.
Можем да се досетим за продължението на тази история. Винаги има хора, които вярват, че когато не разбират нещо, то е много умно, така че в подобни ситуации се чувстват неуверени и почти длъжни да демонстрират колко много ценят интелигентността. Докато Настрадин се отдалечавал, един такъв човек казал високо:
– Колко умно!
Както става обикновено, когато хората не разбират нещо и някой каже „Колко умно“, за да не се почувстват глупави, те повтарят: „Разбира се, колко умно!“. Може би точно поради тази причина присъстващите започнали да повтарят:
– Колко умно!
– Колко умно!
Тогава някой се обадил:
– Да, много умно, но... не беше ли малко кратко?
А друг човек, който – подобно на много други – имал нужда да слага фасадата на логиката на нещата, лишени от нея, добавил:
– Думите на Настрадин се отличават с лаконичността на истинската мъдрост. Както каза и самият учител, как е възможно да сме дошли дотук, без дори да знаем какво ще чуем? Какви глупаци сме! Пропуснахме безценна възможност!
– Какво прозрение, каква мъдрост!
– Трябва да го помолим да ни изнесе нова лекция – започнали да се обаждат все повече хора.
Селяните решили да идат на крака при Настрадин. Хората били толкова изненадани от станалото при неговото първо посещение, та някои заговорили, че мъдростта му била твърде необятна, за да бъде споделена в една-единствена лекция.
– Грешите. Всъщност е точно обратното – знанията ми едва биха стигнали за една лекция – отговорил Настрадин. – Никога не бих могъл да изнеса две.
– Колко е скромен – дивели се хората.
Колкото по-упорито повтарял Настрадин, че няма какво друго да каже, толкова повече упорствали селяните с молбите си да го послушат отново. След като дълго се съпротивлявал, накрая склонил да им каже няколко думи.
На следващия ден човекът, когото всички били нарочили за мъдрец, отново се явил на площада в селото, където се били събрали още повече хора. Всички, които били отсъствали по време на първата лекция, били чули за успеха й. Когато питали какво бил казал Настрадин, неизменният отговор бил:
– Не можем да ви обясним, трябва да го чуете от собствените му уста... Дойдете ли обаче, бъдете много внимателни – ако попита дали знаете какво иска да ни каже, трябва да потвърдите, че знаете.
Настрадин отново се изправил пред публиката, без да знае какво да каже, така че решил да използва предишната тактика:
– Предполагам, че знаете какво съм дошъл да ви кажа.
Хората, които били нащрек и не искали да обидят учителя с детинския си отговор от предишния ден, отговорили дружно:
– Иска ли питане? Знаем и точно затова сме дошли.
Настрадин навел глава и рекъл:
– Е, след като всички знаете какво съм дошъл да ви кажа, не виждам защо да го повтарям.
Обърнал се и си тръгнал.
Публиката отново останала като гръмната. Уж били дали обратния отговор, а резултатът бил съвсем същият.
Настъпило напрегнато мълчание и неочаквано някой се провикнал:
– Блестящо!
Човекът, който се обадил, бил там и предишния ден, и не искал да се признае за победен. Искал да покаже, че този път бил прозрял посланието преди останалите.
Когато „новите“ чули това, решили да не остават назад:
– Прекрасно!
– Забележително!
– Сензационно, нечувано!
Някакъв мъж, който идвал за втори път, се изправил на крака и обявил:
– Разбира се, че е забележително. Днешните му думи са допълнение на вчерашната мъдрост. – По този начин човекът искал да подчертае разликата в мъдростта между онези, които били присъствали на двете лекции, и новодошлите.
Множеството избухнало в ръкопляскания, но неочаквано някой казал:
– Да, прекрасно е, но... не е ли твърде кратко?
– Право казваш – подкрепил го друг.
– Мъдростта не е многословна – заявил експертът от предния ден.
Няколко гласа се обадили:
– Още! Искаме да слушаме още! Искаме този човек да ни дари още от мъдростта си!
Първенците на селото отишли при Настрадин, за да го помолят да изнесе трета и последна лекция.
Настрадин се опитал да откаже, да им обясни, че не заслужава подобна чест и че му е време да се връща у дома.
Молили, увещавали го, настоявали, заклевали го да се съгласи в името на предците си, децата си, на вси светии, но само и само да не им отказва. Настойчивостта им дала резултат и в крайна сметка Настрадин, с известно притеснение, склонил да говори за трети и последен път.
На площада се бил събрал толкова народ, че нямало къде игла да падне. Този път хората се били наговорили, че ако учителят зададе въпрос, никой няма да отговаря. Ако се наложело, кметът на селото щял да говори от името на всички.
За трети път застанал Настрадин пред публиката и започнал:
– Предполагам, че знаете онова, което съм дошъл да ви кажа.
Кметът, който стоял на първия ред, се изправил, извърнал се, за да хвърли съзаклятнически поглед към съселяните си, и отговорил с известна дързост:
– Някои знаят, а други – не.
Дълги ръкопляскания огласили централния площад. Накрая всички се смълчали и отправили очаквателни погледи към учителя.
– В такъв случай хората, които знаят, да обяснят на онези, които не знаят – заявил Настрадин.
След което се обърнал и триумфално напуснал сцената.
Разказвам тази история по няколко важни причини. Първата е, че аз със сигурност не знам всичко онова, което някои си мислят, че знам. Втората е, че онзи Хорхе Букай, когото читателите познават благодарение на книгите ми, е сбор от знанието, предадено ми от други, истински мъдреци и учители, които съм срещал по пътя си, и че съм се отдавал на писане единствено в най-хубавите моменти от живота си – истината е, че само тогава съм способен да пиша. Както съм казвал хиляди пъти, не съм писател. Аз съм лекар или психиатър, или преподавател, който пише, но не и писател. Затова, когато седна с намерението да облека мислите си в думи, трябва да изживявам някой от добрите си моменти. Третата причина, поради която разказах тази история, е, че въпросите, които повдигам в диалозите по-нататък, вероятно са ти познати. Сигурен съм, че вече имаш мнение по тях и че може би познаваш някои техни аспекти много по-добре от мен – поне що се отнася до собствения ти живот.
Ето защо намерението ми не е да те изненадам с теориите си (макар че е възможно да реагираш по-силно на някои от тях), а да ти помогна да преосмислиш своите идеи и да систематизирам онези, по които сме на едно мнение. Така съм научил почти всичко, което зная – като слушам внимателно, докато знаещите учат нас, незнаещите. За да не се отегчаваме нито ти, нито аз, при всяка наша среща ще ми трябва помощта ти. И понеже не си до мен, ще си позволя да си те представя. Въпросите ти ще ми помогнат да остана нащрек, ще ме стимулират и понякога (а понякога не) ще вадят на бял свят най-доброто от мен. Благодаря ти, че ме придружаваш, макар и неволно, в любимата ми Нерха.