Свободно време

„Пред прага на храма“ – разкази от Стефан Бонев

02.04.2012г. / 15 12ч.

Аз жената

„Пред прага на храма“ – разкази от Стефан Бонев

За автора:
Стефан Бонев е роден на 4 април 1961 г. в Силистра. Завършва МЕИ – София. От студентските си години публикува разкази, проза, фейлетони, сатири. През последните 15 години живее в Пловдив. Първоначално работи като инженер, след това като журналист във в-к „Провинция“, „Свобода“, „Марица“ и PR на Пловдив и Пловдивския общински съвет. Публикува редовно свои литературни творби в местната преса и в различни електронни издания. Първият сборник на Бонев – „Разкази за двама“ (ИК „Марица“), излиза през 2005 г. и е номиниран за награда „Пловдив“. Наградата обаче печели неговата втора книга – „Изпит по летене“ („Летера“, 2009 г). През 2010 г. разказът му „Стареца“ попада в сборника за външно оценяване и подготовка за изпити за 7. клас на издателство „Булвест 2000“. Останалите тестове в изданието са от Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Константин Константинов. Друга творба на Бонев – „Късогледство“, е давана на държавен изпит в ПУ „П. Хилендарски“.
Негови разкази са превеждани и публикувани в американски списания и антологии.

За книгата:
И в тази книга, включваща 23 разказа, авторът остава верен на себе си и сътворява неща, които се четат на един дъх. Повечето имат типичния за него особен завършек, който те кара да се върнеш назад и да прочетеш написаното още веднъж, но вече с други очи. В неговата проза гротеската, метафората и хиперболата са съчетани така, че създадените чрез тях герои и ситуации в един момент са напълно истински и досегаеми, а в следващия преминават в паралелни светове, създадени на ръба на логиката.
Първият от разказите – „Пътят към обителта“, показва посоката, в която ни отвеждат останалите творби. Героят си взема отпуск и се отправя към уединен манастир, решен да преосмисли там досегашния си живот. Влязъл веднъж през портите на светата обител, той повече не може да се върне към предишното си битие. Тя го държи в плен, обърква по свръхестествен начин пътя му към града и винаги го връща обратно...

Днес е премиерата на книгата в Пловдив, от 18 ч. в книжарница „Хермес централ“.

Откъс:

* * *

Пет месеца летен дъжд

Тихият дъжд флиртуваше нежно със срамежливите листа и ги караше да тръпнат от страст. След като погалваха нежно зелената прелест на черешата, капките се търкулваха покрай дребната червенина на плодовете й и глухо тупваха в прахоляка, превръщайки го в най-обикновена кал.
Стоях на двора пред къщата и се вслушвах в лиричния ромон на дъжда. Вдъхвах дълбоко от пречистения въздух и се опитвах да не мисля за нищо. Беше толкова тихо и спокойно, сякаш всички бяха напуснали града и в него бях останал единствено аз.
Знаех, че този миг ще бъде кратък и че не може да бъде спрян, затова се опитвах да го възприема с всичките си сетива. Опитвах се да го запечатам в съзнанието си, така че и друг път да го извиквам в себе си и да му се наслаждавам. Затова и не се смущавах от капките, които галеха и мен, така както галеха листата на черешата. Кожата ми изтръпваше от хладните им ласки, усещах ги с цялото си тяло. Почти долавях трептящите импулси, които нервните ми окончания приемаха и изпращаха до изостреното ми съзнание.
Запечатах и далечния гръмотевичен тътен, след който дъждът ненадейно спря, така както беше и започнал. Огледах се. Ето ги мокрите листа, натежали от водата. Те се навеждаха надолу, преди от тях да се откъснат последните задържали се капки и да полетят към калта.
След това се прибрах, облякох сухи дрехи и седнах отново пред компютъра си, за да продължа с писането на доклада за тримесечието. Чувствах се като нов. Бях чист и освежен и работата ми спореше.
Когато вечерта почувствах умора, станах от бюрото с компютъра, излязох навън и се завлякох до любимата си пейка под черешата. Яркото слънце вече беше подсушило напълно сутрешните мокри набези на дъжда. Листата на черешата бяха съвършено сухи, а калта под дървото отново се беше превърнала в сивкава прах. Сякаш никога не беше валяло.
Затворих очи и извиках в съзнанието си още пресния спомен за дъжда. Не беше трудно. Първо си спомних за капките и за техния допир до зелените листа на черешата. После извиках в паметта си шума от дъжда – тихия и безвременен шепот на капките. След това си спомних как валеше и върху мен. Ето, усетих отново мокротата, лекото изтръпване на кожата ми от хладния допир на капките. Удължих спомена от краткия дъжд, така че да му се полюбувам по-дълго време. И това не беше трудно. Бях запечатал в себе си всеки един звук, всеки цвят и всяко едно усещане.
Ето ги отново прохладните пръсти на дъжда, гъделичкащи кожата ми и прогонващи насъбралата се лоша енергия. Имах чувството, че дъждовната вода преминава и през тялото ми. Отмиваше токсините, натрупани вътре в мен. Капките преминаваха и през мозъка ми, прочиствайки гънките му от ежедневния прахоляк на стреса и постоянните притеснения за работата, за неплатени сметки и заеми, за проблеми с близки хора и битови неуредици. Отмиваха суетността, злобата, завистта и неудовлетвореността от живота.
Когато вече се чувствах наистина пречистен и зареден с енергия, извиках за финал онази гръмотевица, която даде край на дъжда. Капките оредяха и останаха само онези, които все още се оттичаха от листата на черешата.
Отворих очи и ахнах от изненада. Беше валяло! Беше валял истински дъжд! Не е бил само споменът ми за него. Отново всичко беше мокро. Отново последните капки се отцеждаха от листата на черешата. И аз бях мокър. Съвпадение ли беше? Или аз бях извикал дъжда?
Цяла нощ не можех да заспя. Въртях се в леглото и се опитвах да разбера дали това беше случайност. Ласкаех се от мисълта, че мога да повикам дъжда, когато си поискам. Но знаех, че това беше невъзможно. Реших на другия ден да опитам отново. Един път може и да беше съвпадение, но ако се получеше пак...
Сутринта първо седнах пред компютъра, но нещо не можех да се концентрирам и да събера всички цифри от доклада на едно място в главата си. Накрая затворих файла, станах и излязох навън. Слънцето, което печеше, обещаваше един горещ и сух летен ден. Погледнах изцъкленото небе. Нито едно облаче не се виждаше в околността. Идеални условия за викане на дъжд.
Отново седнах на пейката, разперих ръце по широчината на облегалката и затворих очи. Първо се наложи да успокоя ритъма на сърцето си, което не беше чак толкова лесна работа. Този път бях прекалено развълнуван от очакванията, които бях възложил на себе си. Вече усещах парещите лъчи на слънцето по кожата на ръцете и лицето си, а под затворените ми клепачи се вихреха истински пурпурни пожари.
Този път ми беше доста по-трудно да се концентрирам. Но когато първите капки започнаха да падат върху черешовите листа, усетих промяната във времето. Огньовете под клепачите ми постепенно угаснаха. По кожата си вече не усещах палещите лъчи на слънцето, а само безкрайна свежест и хлад. Особено отчетливо почувствах пръските по напечената от слънцето си кожа. Отново заваля! Ето го тихия ромон на капките. А пък този звук е от тупването им в прахта. Отново усещах как дъждът преминава през тялото ми и ме прочиства от всички лоши неща, които се бяха натрупали в мен.
Дъждът валеше, а аз се изкушавах да отворя очи и да видя какво става в действителност. Но не го направих, защото се страхувах да не разваля магията. Боях се, че ако прекъсна този спомен по средата, ще се получи нещо лошо, нежелано, а може би и необратимо.
Когато дойде ред на далечната гръмотевица от краткия ми дъждовен спомен, едва имах търпение да отшумят и последните капки, които се оттичаха от листата, за да отворя очи.
Погледнах и установих, че наистина е валяло. И аз, и всичко наоколо беше наистина мокро. Е, това вече беше доказателството. Нямаше никаква случайност. Неизвестно как бях развил рядката дарба да призовавам дъжда. Това беше уникално. Докато хората правеха молебени за дъжд, аз можех да го повикам само като затворех очи и си го представех.
До края на отпуската си имах още цяла седмица и съвсем зарязах доклада си. Щях да го допиша, като тръгнех пак на работа. Времето си запълвах, като правех различни експерименти, които ме удивляваха все повече и повече. Запомних една лека лятна буря със силен вятър и с вихрушки прах, вдигнати до небето. После пробвах да си я представя и се получи. Обаче резултатът не ми хареса особено: прахоляк, разхвърляни найлонови торбички и преобърнати кофи за боклук. Запомних и една градушка. Но реших да не си я спомням, защото кой знае какви щети можеше да донесе на посевите. Упражнявах най-вече първия си спомен за правене на лек летен дъжд. И се усъвършенствах. Аз ставах все по-добър, а дъждът – все по-истински.
В последните ми свободни дни обаче изкушението надделя и един път, докато правех поредния дъждец, отворих рязко очи. Нищо не се случи. Най-после обаче успях да видя с очите си истинския дъжд, който бях измайсторил. Нищо не се промени и след десет минути, и след час, и след три... Просто дъждът си валеше кротко и нямаше никакво намерение да спира. Сядах отново на пейката и се опитвах да извикам в представата си онази далечна гръмотевица, която винаги предшестваше края на дъжда. А тя си просвяткваше, изтрещяваше ... И нищо. Продължаваше да вали. Какво бях сторил!
Изнизаха се повече от три месеца от края на отпуската ми, а все още валеше. Дъждът не спираше и не спираше. Разни екстрасенси и специалисти по паранормални явления вече вещаеха началото на потоп, а самозвани религиозни водачи говореха за Второто пришествие. Медиите пък тиражираха новини за прелели язовири, наводнени села, отнесени селскостопански постройки, скъсани диги и реки, излезли от коритата си... А аз, който бях виновен за всичко това, най-необезпокоявано си ходех на работа и после се връщах вкъщи. С чадър! Да не би да се намокря! Какво ли щяха да сторят с мен всички тези хора, ако узнаеха, че нося вина за нещата, които им се случваха?
На моменти дори ми минаваше идеята за самоубийство, но нямах смелост да го сторя. На няколко пъти посягах към кутията с лекарствата вкъщи. Дори веднъж бях налапал шепа хапчета, които страшно ми горчаха в устата. Уплаших се и ги изплюх в мивката. Пък и самоубийството нямаше да реши проблема. И след моята смърт дъждът щеше да продължи да се лее тихо, кротко и незнайно докога.
Всяка вечер сядах на пейката и въртях проклетия спомен из главата си, за да предизвикам края на нелепия дъжд, който бях предизвикал благодарение на идиотското си любопитство. Сякаш не ми беше достатъчно, че можех да правя дъжд, когато си поискам, но се изкуших и да го видя. Глупак! Кретен! И какво видях? Един най-обикновен дъжд, който сега не иска да спре. Никога не съм си знаел мярката.
Продължи да вали до Бъдни вечер, след което ненадейно престана. Облаците се разнесоха за броени минути и слънцето отново заля земята. Е, това не беше онова жарко слънце през август, когато започнах този дъжд. Все пак беше студеният декември. И всички бяхме много щастливи от това. Още повече че на Коледа заваля сняг. Истински сняг, бял и пухкав. Валя цял ден, натрупа порядъчно и вечерта, слава богу, спря.
Бях се увил със шала, седях на изринатата лично от мен пейка и се радвах на зимата, на снега и на празника. И бях пропуснал да запаметя как снегът вали. Нарочно го пропуснах! За да не ме гонят после разни изкушения – като при спомена за дъжда.
Спомен за дъжда ли?! Какъв спомен! Нямам такъв спомен. Нещо се бъркате. Просто си валя пет месеца, без да прекъсне. И толкова. Всичко е Божа работа.