Свободно време

Замонашилият се в будистки манастир нашенец Николай Грозни разказва

18.06.2012г. / 16 32ч.

Аз жената

Замонашилият се в будистки манастир нашенец Николай Грозни разказва

Издателство Сиела иНиколай Грозни ви канят на премиера на книгата „Крака на костенурка“ на 20 юни 2012 от 18 часа в „Америкън корнър“, площад „Славейков“ 4А, София .
Книгата ще представиНиколай Янков, индуист.

Обещаващ джаз пианист, роденият вБългария Николай Грозни, заминава за САЩ, за да учи в Музикалния колеж„Бъркли“, Бостън. Тази посока на живота скоро му омръзва – и се преселва в Хималаите, за да изучава будизма. В това начинание го подкрепя дребничка тибетска монахиня на име Ани Дауа. Четирите години, прекарани вДарамсала, Индия, са достатъчен период, по време на който натрупва многобройни проникновени и комични спомени, описани в „Крака на костенурка“.„Заминах за Индия, за да уча тибетски език, да участвам в дебати, да изучавам най-важните будистки текстове, преподавани в манастирите, да медитирами да открия рецептата за навлизане в крайната реалност...“ -разказва Николай Грозни. Вместо това обаче той научава, че най-съществени за него са необикновените отношения с хората, които среща по пътя си. Макар да следва монашеския начин на живот, заради непокорния си характер често пъти му е трудно да постигне вътрешна хармония със себе си. В Индия преживява радостни пристъпи на делириум, на примирение „от които ти идваше да захвърлиш паспорта и парите си в канавката и да запълзиш до прокажения, изпадайки в екстаз от осъзнаването, че нищо друго не ти остава и няма къде да отидеш“, моменти на ирония към предишния си живот и на скептицизъм към настоящето си. В книгата не става дума за романтичния будизъм на туристите първа класа и на студентите първокурсници, нито сляпо преклонение към общоизвестните митове заИндия и Буда. Живеейки в крайно мизерни условия близо до резиденцията на ДалайЛама, Грозни започва да изпитва съмнения, постепенно осъзнава, че животът на спокойно съзерцание не е за него, затова сваля расото и се отказва от тибетското си име Лодро Чосанг. В търсене на истината сред абсолюти и догми просветлението за Николай Грозни е, че животът е по-голям от всякакви категории.

За автора:
Николай Грозни е роден на 28 март 1973 г. в София. Музикалното си образование получава в училище „Любомир Пипков“ и колежа „Бъркли“ в Бостън, а литературното- в престижния щатски университет „Браун“. Прекарва четири години като монах в Дарамсала – седалището на Далай Лама в Индия, -където изучава будизъм и тибетски език. Завръща се в България, където с рожденото си име Николай Гроздински публикува сборника „Жития на безделници и пропаднали мистици“, както и двата романа „Някой омагьоса битието“ и „Да подремнеш в скута на голямата еднаквост“.
През 2008 г. вСАЩ публикува чрез ИК „Ривърхед“ мемоари за живота си в Индия, а през есента на 2011 г. в САЩ излиза и романът му „Вундеркинд“ (ИК„Фрий Прес“ към „Саймън Шустър“, който е преведен и в Европа). Произведения на Грозни са печатани в „Ню Йорк Таймс“, „Гардиан“ и „Сиатъл Ревю“.

Пролог

Пристъпихме на пръсти до ръба на огромната вулканична скала с формата на бъбрек и погледнахме надолу към шеметната бездна. От тази височина Хималаите изглеждаха покорени, почти свенливи: под нас бяха острите им като бръсначи зъбери; разклоненията и прешлените на планината; стигаха оголени чак до хоризонта. Блещукайки, осветени от почервенялото в шест часа слънце, скупчените кирпичени къщи в дъното на долината сякаш бяха отражение в неподвижното езеро.
– Трябва да скоча сега – обяви Цар, разкопчавайки раницата с парапланера. – Щом слънцето се скрие зад планината, температурата ще спадне и няма да успея да премина границата.
Коленичих и помогнах на Цар да извади от раницата планера на червени и бели ивици. Взирайки се в лицето му може би за последен път, както си представях, дойде ми наум, че ако днес му е писано да умре, поне ще има романтичен и авантюристичен вид – с посивяла тридневна брада, дълги бакенбарди и неуместен кичур бяла коса, зализан на челото.
– Ето! – каза Цар, издърпвайки връхната част на парапланера. – Дръж този край и изчакай, докато крилото се изпълни с въздух. После пускаш.
Изправих се и разперих ръце.
– Ако до месец не получиш вест от мен, изпрати писмото, което ти дадох, в Холандия – инструктира ме Цар и се приближи. Държахме здраво. Той миришеше на цигари и на евтин дезодорант.
Извръщайки бързо поглед, за да прикрие навлажнените си очи, Цар извади пакет „Индия Кингс“ от предния си джоб и пъхна една цигара в ъгълчето на устата си.
– Последната ми цигара – рече той, като се ухили цинично. – Преди да се озова пред... как се казваше?
– Отряда за отдаване на почести при погребение.
– Точно така.
Цар набързо си дръпна няколко пъти, хвърли цигарата в пропастта и с ръце в джобовете бавно се приближи до ръба на скалата.
– Не мога да проумея защо хората толкова се страхуват от смъртта – отбеляза Цар, като клатеше единия си крак над бездната. – Всичко става за миг.
– За теб е миг, а за мен е цял живот, изпълнен с кошмари – възразих аз, усещайки, че ми се гади.
Въпреки че разбирах как се чувства Цар. На тази височина светът изглеждаше стабилен и нереален, без усложненията на „преди“ и „след“. Дори нанизът от орли и малкото храбри гарвани, следвайки бавноподвижните въздушни струи високо в менливото синьо, като че ли бяха странно застинали във времето, – издължените им елипси подсказваха за съществуване, в което нещата винаги са, отново и отново, и преминават от миналото в настоящето и от настоящето обратно в миналото.
– Музафарабад сигурно е някъде в тази посока – отбеляза Цар, вперил поглед в компаса си. – Трябва да поема надясно и да прелетя през онези хълмове ей там.
– Ще се справиш ли?
Цар подмина въпроса ми, сложи си раницата и затегна ремъците.
– Готов съм, когато ти си готов – каза той, гледайки право напред със страстна решителност.
Прескочих крилото, в което още нямаше въздух, и сложих ръка на рамото му.
– Цар, помисли си пак, моля те. Знам колко много искаш да се махнеш от Индия, но това е почти равносилно на самоубийство. Индийско-пакистанската граница е най-строго охраняваната граница в света. На всичко отгоре се намираме в Кашмир. И от двете страни стотици войници чакат за възможност да изпразнят оръжията си.
– Моля ти се, Никола! – отсече Цар. – Не ми разваляй настроението. Остави ме поне да се изкефя на полета.
Вдигнах с две ръце средната част на крилото и пристъпих назад, оставяйки хладния бриз да се поразшава вътре. И в този миг Цар се откъсна от мен. Стана толкова неочаквано, че за малко не извиках: „Къде отиваш?“. Един миг сякаш падаше надолу и аз си помислих, че въжетата сигурно са се оплели, но крилото бързо се изпълни с въздух, подскочи нагоре и се обърна на запад по посока на залязващото слънце.
Проследих с поглед как Цар навлезе в каньона, който според нашата карта се разширяваше върху територията на Кашмир, контролирана от Пакистан, после се върнах на планинската пътека и се затичах надолу по склона. Смрачаваше се и нямах желание да стоя повече там, над света, когато пукотът на първите автоматни изстрели ще отекне в долината.

Едно

В осем сутринта аз бях облечен в дълга памучна роба, или шантаб, риза без копчета с две странни парчета от плата, висящи под раменете подобно слонски уши – почит към тибетския светец и моден ентусиаст Цонгхапа – и молитвен шал, или зен, който беше дълъг четири метра и половина и обвиваше горната част на тялото ми като сари. Водеше ме Ани Дауа, дребничка тибетска монахиня на четирийсет и няколко години.
– Сигурен ли си, че искаш да го направиш? – попита ме тя, когато стигнахме до стената на Главния храм, където „Джогибара Роуд“ преминаваше в просторен площад, осеян с найлонови торбички и кравешки тор. – Това е последният ти шанс да се откажеш. Опипах кичура необръсната коса на темето и кимнах.
Влязохме в манастирския комплекс и се заизкачвахме нагоре покрай тибетски монаси, които крачеха напред-назад по коридорите и рецитираха пасажи от учебниците си. Догади ми се от острата воня на амоняк, идваща от тоалетните, и от блудкавата миризма на къри с карфиол, която се разнасяше от кухнята, и за миг добих бегло впечатление за това какво е да прекараш живота си в манастир, като се будиш в пет призори, редиш молитви до седем, учиш в клас и тичаш да обядваш с метална чиния в ръка, а след това още молитви, вечеря, вечерни дебати в двора и накрая тясната килия и чаршафите, гъмжащи от дървеници.
В края на стълбите ни посрещна главният помощник на игумена, едър и възпълен мъж на средна възраст.
– Кирти ринпоче ви очаква – каза той и посочи отворената врата.
Двамата с Ани Дауа си свалихме обувките и влязохме в стаята. Кирти ринпоче, игуменът на манастира, за когото смятаха, че е превъплъщение на важна будистка фигура, както показваше титлата му ринпоче, седеше на трон, направен от натрупани едно върху друго тибетски килимчета, пиеше чай с масло от як и сол от дървена купичка и четеше печа – традиционна тибетска книга с дълги, неподвързани страници. Ани Дауа се поклони. Последвах примера й. Кирти ринпоче се наведе и прошепна нещо в ухото на помощника.
– Ринпоче би искал да разбере дали твоите родители са против решението ти да станеш монах – съобщи тържествено помощникът.
– Ами, не се радват, но няма да ме спрат – отговорих. Родителското съгласие е една от предпоставките да станеш будистки монах. Когато се обадих на нашите да ги попитам – формално – дали одобряват решението ми да водя безбрачен живот, те си помислиха, че се шегувам. „Ако искаш да прекараш живота си като чешит, това си е твой проблем“, каза майка ми.
Помощникът предаде отговора ми на игумена, като възбудено му говореше в ухото, сочеше мен, а после сочеше големия атлас на света, закачен на стената до вратата. Кирти ринпоче се наклони назад и се усмихна. Той бе хилав мъж на седемдесет години и имаше благо изражение и лек тремор на ръцете. Когато говореше, навеждаше глава и гледаше над очилата си, сякаш те бяха пречка, а не помощно средство.
– Кога пристигна в Индия? – попита ме той на тибетски, произнасяйки внимателно думите.
– Преди четири месеца – отвърнах.
– Имаш голям късмет, че тя ти е учителка по тибетски – продължи ринпоче, посочвайки с разтворена длан Ани Дауа. – Тя е един от най-добрите учители по езика в града.
– Така е – потвърдих аз. – Тя е чудесен учител.
Ани Дауа не беше само учителката ми по тибетски, а и най-близкият ми човек в Индия, заместващ семейството ми. Всъщност аз живеех при нея и при майка й. Прибирах се в стаята си, която се намираше на петнайсет метра от нейната само за да спя. Когато за пръв път започнах да вземам уроци при Ани Дауа една седмица след пристигането ми в Дарамсала, тя бе резервирана и някак подозрителна, като ме изпробваше дали наистина имам сериозни намерения или съм поредният западняк, за когото изучаването на будизма и на тибетския език е част от ваканционен пакет, който включва също така планинско катерене, една нощ в пещера и откриване на членове на „Бийсти Бойс“ в местните чайни. След цял месец уроци, когато Ани Дауа най-накрая се увери, че на мен може да се разчита (не бях спал с никоя от по-младите й приятелки и братовчедки, нито веднъж не се напих, медитирах и четири-пет часа на ден учех нови думи) и че няма да ми щукне изведнъж друга идея, за да хукна да яздя камили в Раджастан, тя ме прегърна като свой син и започна да ме подготвя за ръкополагането ми. Даде ми тибетска книжка, в която се разясняваха трийсет и шестте обета на начинаещия монах, заведе ме на шивач, който ми уши два комплекта монашески одежди, подхождащи на ръста ми, помоли Кирти ринпоче да назначи дата за ръкополагането ми, а сутринта преди церемонията острига по-голямата част от косата ми и приготви купа с ориз, кашу и стафиди, която трябваше да занеса в манастира като дар.
– Да започваме – обяви Кирти ринпоче и сложи дървена паничка на масата пред себе си. От таен джоб на своята тонка помощникът на игумена извади ножче за бръснене и преди да се усетя, скалпира и останалата на темето ми коса. Сега прокървих, но си помислих, че няма проблем, защото така или иначе целият бях облечен в червено.
– Изтрий се с това – Ани Дауа ми подаде смачкана носна кърпа.
Кирти ринпоче извади друга дебела печа от лавица до леглото си, разви шафранения на цвят плат, в който бяха увити страниците, и зачете на глас.
По това време познанията ми по писмен тибетски (който е архаичен) бяха доста оскъдни и затова се обърнах за помощ към Ани Дауа и я попитах:
– Какво правят?
– Изброяват обстоятелствата, които биха могли да ти попречат да станеш монах – отговори тя, закривайки устата си с ръка.
– Можеш ли да ми посочиш някои от тези обстоятелства?
Ани Дауа се поколеба.
– Казано е например, че не можеш да станеш монах, ако имаш зелена коса. Или жълта коса.
– Друго?
– Не трябва да си плешив, беззъб, не трябва да имаш слонска глава. Нито пък две глави, свински уши, слонско тяло, една ноздра, един зъб или магарешки зъби.
Ани Дауа се усмихна на Кирти ринпоче в знак на извинение, че говори по време на церемонията, а после сведе глава, с което показа, че е спряла да ми превежда.
След като почти един час дискутираха различните физически и умствени недостатъци, препятстващи приемането в монашеската общност (това ми се струваше доста шокиращо, тъй като разделението съвсем ясно се основаваше на кастов признак: човек от низшата каста има много по-голям шанс да остане без зъби, без пръст на ръката или без око в сравнение с някой представител на брахманите), Кирти ринпоче спря да чете и попита помощника си нещо, което не успях да дешифрирам. Те си говореха на диалекта амдо, а той беше съвсем различен от другите два основни тибетски диалекта – у-цанг и кхам, към които ухото ми бе привикнало.
– Какво става? – прошепнах.
– Разтревожени са, защото са си загубили ситото – обясни Ани Дауа. – По времето на Буда монасите винаги са си носили сито, с което пречиствали водата за пиене. Ситото е нужно и на церемонията по ръкополагане.
Помощникът излезе от стаята и донесе метален гевгир.
– Сега трябва да се поклониш на ринпоче – нареди той задъхано.
Направих каквото ми бе наредено, борейки се с моя зен, който се разпусна по земята и покри почти цялата стая. Помощникът, подразнен от моята несръчност, ми помогна да си стегна разхлабения шантаб и натисна гърба ми, за да ми покаже, че трябва да заема позата на насекомото богомолка. Кирти ринпоче взе от лавицата зад гърба си една сребърна чиния и започна да хвърля във въздуха шепи оцветен с шафран ориз.
– Ринпоче прави това, за да успокои милионите гневни богини, които се намират в момента в стаята – поясни Ани Дауа, снишавайки глас. – Те са ядосани, задето се отричаш от света на желанията.
– Тези богини отмъстителни ли са? – попитах я. – Дали тази вечер в стаята ми няма да влети тълпа от голи момичета?
Ани Дауа подмина въпроса ми и предложи на Кирти ринпоче да напълни отново купичката му с топъл маслен чай.
С това церемонията приключи. Загадъчно усмихнат, помощникът на ринпоче извади миниатюрен меден слънчев часовник, показа го на Ани Дауа и на мен и излезе на балкона.
– Много е важно да отбележим деня и часа на твоето ръкополагане – рече тя. – То е като рождена дата. Утре по това време ти ще си точно с един ден по-възрастен.
Кирти ринпоче слезе от трона си, излезе навън и се наведе да види по-отблизо какво става. Помощникът въртеше слънчевия часовник, като се опитваше да улови някаква сянка, но тибетските числа, гравирани върху медния диск, си оставаха все така тъмни. Слънцето беше сив ореол, обвит в плътен мусонен облак.
– Защо е нужно да определят часа със слънчев часовник? – попитах Ани Дауа. – И двамата имат ръчни часовници!
– Всичко трябва да се прави по правилния начин – отговори тя.
Накрая Кирти ринпоче погледна часовника си и записа датата и часа върху малко жълто картонче: 11 юли, 11.07 ч. Спря за миг, замисляйки се, и вписа новото ми име: Лодро Чосанг.
– Вече официално си монах – обяви Ани Дауа и се поклони на игумена.
Благодарих на Кирти ринпоче и на помощника му и излязох от стаята заднишком – както е прието при тибетците.
Тъй като беше юли, Хималаите приличаха на срутваща се торта от кал: пътища поддаваха под откъртени скали, укрепления отстъпваха пред рухващи къщи, електрически стълбове сочеха хоризонта, водопроводни тръби се спукваха и водата дълбаеше оврази. На върха на хълма двамата с Ани Дауа поспряхме да си поемем дъх. Точно под нас минаваше главната улица на Дарамсала – тесен мръсен път с редици магазини и ресторанти от двете му страни, накачулени едни върху други подобно кули, изградени от бъркотията на несъвместими строителни материали. Мрежа от телефонни жици, разпокъсани сенници и мръсни найлони покриваха улицата и всички сгради, като създаваха впечатление, че градът е в хватката на чудовищен паяк. Безстопанствени крави бродеха между сергиите със зеленчуци и гризяха кашони и изгнили картофи. Улични кучета, розови и с окапала козина, се търкаляха по земята като дрипи. Щайги с мляко в малки квадратни полиетиленови пликове препречваха входовете на чайните и привличаха рояци мухи и оси.
Като наближих квартала, в който живеехме с Ани Дауа, видях Пурба, един от най-близките ми приятели в града, да стои насред улицата с ръце на кръста. Той беше двайсет и седем годишен тибетец от региона Амдо, наперен бивш монах с груб език, скептична усмивка, очила и гладки пухкави ръце.
Ани Дауа се сбогува с мен и си влезе в къщата.
– Значи го направи – подметна Пурба, широко ухилен.
– Точно така – отговорих гордо.
Той коленичи и ми се поклони, опирайки чело в мъха по каменистата улица.
– Какво правиш, по дяволите? – извиках смутен.
– Това е първият и последен път, в който ти показвам уважението си – отвърна Пурба, изправи се и избърса ръце в дънките си. – И как е новото ти име?
– Лодро Чосанг.
– Не я напъхвай вътре – рече той и извади ризата ми от шантаба. – Защо си го причиняваш? Казах ти, че замонашването е тъпа работа.
– Ами, може би съм тъп, но трябваше да го направя. Животът е кратък. Искам да изучавам тибетските текстове, искам да вземам уроци в големите манастири. Затова дойдох тук.
Пурба отиде до малката чайна, собственост на моя хазяин, и седна на стъпалата на входа.
– Защо се държиш там? – попита ме, като посочи чатала ми.
– Няма да повярваш, но откакто излязох от манастира, съм се надървил. А през робата много си личи. Ама аз съм си виновен, че не си сложих бельо.
Пурба се изкиска и отвори кесийка с бетел и тютюнева смес.
– Трябва да свикваш с това. Няма да изчезне до края на живота ти. А вече нищо не можеш да направиш.
Той напъха сместа зад долната си устна и си погледна часовника.
– Днес е вторник, нали?
– Да.
– И ти обръснаха косата?
– Обръсна ме помощникът на игумена. Само малка част. По-голямата част си я обръснах снощи.
– Все пак... – Пурба се изплю между краката си и закри тъмночервеното петно с обувките си. – Подстригването във вторник носи лош късмет. Не си ли забелязал? Нито един индийски бръснар не работи във вторник.
– Май извадих късата клечка, а?
Пурба изчезна в чайната и се върна с две чаши чай, сварен с мляко. Духна в чашата си, избутвайки тъмнокафявия каймак до ръба, и очилата му се замъглиха.
– Известно ли ти е, че ако влезеш в тъмна стая, за да правиш секс с жена на име Ани Дауа, да речем, но се озовеш в друго легло и правиш секс с нейна приятелка, технически погледнато ти не нарушаваш обета?
– Пурба, откъде изнамери тази информация?
– Чел съм го в книгите. Мислиш си, че правиш секс с Ани Дауа, но всъщност спиш с тибетско момиче, което се казва Пемо. Не си имал намерение да чукаш Пемо. Така че технически погледнато, ти не престъпваш монашеския обет.
– Добре де, Пурба, а ако така и не разбера, че съм спал не с когото трябва? Оставам ли си монах, или не?
– Виждаш ли? Ето в какво се вкарваш! Цялата работа е една бъркотия. Дори да имаш дванайсет съдии и стотици свидетели, пак не би могъл да кажеш кой нарушава правилата и кой не. Технически погледнато.
Госпожа Лакшми, хазяйката ми, и дъщеря й Реена излязоха от чайната, за да видят с очите си моята метаморфоза. След щателен оглед на новото ми облекло те поклатиха одобрително глави (със странично кимване) и бавно поеха по улицата, следвани от семейната котка, мършаво сиво същество, покрито с преяли кърлежи. После се появи хазяинът, господин Чандрадас, седемдесетгодишен мъж в изтъркани пепеляви шалвар паджама и с традиционна индийска ленена шапчица. Застана пред мен, скръстил ръце зад гърба си, и се втренчи в очите ми.
Досега нито веднъж не ме беше заговорил (вероятно защото се бе сражавал с британците или просто защото не харесваше западняците) и аз се изненадах, че го виждам внезапно оживен, търсейки думи, обхванат от силно желание да сподели с мен какво го вълнува.
– Погледни ги – извика господин Чандрадас, като посочи жена си и дъщеря си, които се изгубваха в далечината. – Само неприятности! Да бях млад като теб...
Не можеше да се сети за подходящите английски думи и направи жест, сякаш си отрязва пениса и го хвърля в храстите оттатък улицата.
– На магаретата! – провикна се той, а ние с Пурба избухнахме в смях, но след миг разбрахме, че не се шегува.
– На магаретата! – тихо повтори господин Чандрадас и преди да се върне в чайната, забелязах, че очите му са насълзени.
Би трябвало да се въодушевя от проявата му на презрение към света на сладострастието, но вместо това се смутих като крадец, когото по погрешка са взели за спасител.
Двамата с Пурба влязохме в чайната, поръчахме си паранта и седнахме на маса до прозореца. Навън небето бе набраздено от величествено струпване на тежки дъждовни облаци, които напредваха към Хималаите досущ флотилия от бойни кораби, натоварени с муниции. Дърветата бяха обърнали листата си наопаки, променяйки цвета им в тон с оттенъците на сивото мусонно небе. Въздухът бе пропит от опияняващ сладникав аромат, предупредителен сигнал за времето, който отправяха милионите страдални хималайски цветя. Най-често юлските дъждове започваха с опустошителна градушка. Обърнах се и разгледах изрезките от вестници, празните бутилки от спиртни напитки и бурканите с подправки, наблъскани по рафтовете на големия шкаф вляво. На една стара фотография се виждаше господин Чандрадас като млад войник в униформа, в ръцете с пушка с щик. Мярнах собственото си отражение в стъклото на прозореца и това, което бях направил със себе си – робата, обръснатата глава, – за пръв път ме стресна. Кой бях аз сега? Хлапе от Източна Европа, прекарало детството си в свирене на пиано по осем часа на ден? Отегчен студент в музикалния колеж „Бъркли“, който се напушва на площад „Харвард“ и прави джам сешън с други музиканти в залите за упражнения? Или пък бях Лодро Чосанг, двайсет и две годишен монах, който говори тибетски, запаметява неразгадаеми будистки текстове, къпе се в мръсната река и меси идеално кръгли чапати?
Де да можех да видя какво ме очаква. Усещах, че бъдещето се преначертава, събитията добиват форма и набират сила.
Всичко беше там, в покритите с брашно ръце на хазяина ми, в постоянното пращене на керосиновия котлон, в миризмата на пържени чушлета и в студената целувка на мусонната мъгла, нахлуваща в чайната. Всичко, което водеше до срещата ми с Цар и до невероятните случки в къщата на „Джогибара Роуд“, вече бе втъкано в настоящето.

На книжния пазар от 31 май 2012 г.
Превод от английски: Калоян Игнатовски
Формат: 60/90/16
Обем: 372 стр.
ISBN: 978-954-28-1108-4
Корична цена: 16 лв.

Прочетете още: