Свободно време

Една истинска история на доброволец в Непал

„Малките принцове“ – Конър Гренън

01.03.2013г. / 11 49ч.

Аз жената

Една истинска история на доброволец в Непал

„Красотата на тази книга отчасти се дължи на факта, че е написана по истински случай. Но не е само това. Човек не може да не се вдъхнови и развълнува от тази сага.“
New York Journal of Books

Едно необикновено приключение

29-годишният Конър мечтае да направи околосветско пътешествие. Изоставя сигурната си работа и кандидатства като доброволец към Корпуса на мира. Така, почти по случайност, се озовава в Непал, където три месеца трябва да се грижи за децата от едно малко сиропиталище. Конър се надява, че това ще е само първата спирка от едно незабравимо околосветско пътешествие. Няма и най-малка представа, че това приключение ще промени живота му завинаги.

Когато пристига на местоназначението си, Конър попада в съвършено различен свят. Непал е една от най-бедните и труднодостъпни страни в света, разкъсвана от 10-годишна гражданска война. Маоистите (комунистическата партия) тероризират безнаказано населението, вземат децата за попълване на армията си или просто за да послужат като щитове срещу правителствените войски. Решени да защитят децата си, родителите разпродават имуществото си и плащат огромни суми, за да отведат децата им на безопасно място в Катманду, столицата на Непал. Обещават им, че там децата ще получат добро образование и грижи. За съжаление, реалността се оказва съвсем различна. Децата попадат в ръцете на трафиканти на хора, които или ги изоставят сами по улиците на Катманду, принуждавайки ги да просят, или ги продават като роби на по-заможните семейства. В Непал липсват комуникации, до отдалечените планински региони няма пътища, няма телефони, електричество или канализация. Веднъж отведени, децата губят връзка с родителите си и те никога повече не чуват нищо за тях. Такава е съдбата на хиляди деца в Непал.

Изненадващо и за самия него, Конър се привързва към децата, за които се грижи в сиропиталището „Малките принцове“, основано и стопанисвано от малка френска благотворителна организация. Каква е изненадата му обаче, когато разбира, че децата всъщност не са сираци, и научава тяхната истинска история: те са изтръгнати от ръцете на трафикантите, за да намерят убежище в този приют. Никой не знае кои са родителите им, къде се намират и дали изобщо са живи. Когато времето му като доброволец изтича, Конър осъзнава, че престоят му в Непал не е бил просто една авантюра. Открива в себе си състрадание, любов и сила, които не е подозирал, че притежава. Загрижен за бъдещето на децата, Конър решава да предприеме пътуване до един от най-отдалечените и опасни райони на Непал, за да открие родителите и да ги извести за съдбата на децата им. Това не е нито лесна, нито безопасна задача. Именно в тази част от страната са базите на маоистите, враждебно настроени към всички американци. Конър не говори непалски, информацията за родителите на децата е крайно оскъдна, а трафикантите са опасни и влиятелни хора, които биха се постарали на всяка цена да осуетят начинанието му. Конър обаче не се отказва и въпреки всички трудности и пречки, мисията му е успешна. Успява да открие родителите и да им предостави информация за съдбата на отдавна изгубените им деца.

С риск за живота си Конър Гренън се изкачва високо в планините на Непал да търси родителите на децата. Това се оказва мисия невъзможна: претърпява злополука, застига го лошо време, изгубва се, но не се отказва. И чудото става!

Конър Гренън основава неправителствената организация „Следващото поколение на Непал“, чиято цел е да издирва родителите на изоставените деца в Непал и да възстановява разрушените връзки. В резултат от неуморните му усилия повече от 400 деца са изтръгнати от робството на трафикантите и са се свързали с родителите си.

Истинската история на Конър Гренън запознава западния читател с една екзотична страна, чиито традиции, култура и стандарт на живот се отличават коренно от западната цивилизация. Разказана непосредствено, с чувство за хумор и самоирония, историята на Конър е вдъхновяващ разказ за самоотверженост и добротворство с почти чудотворни резултати. Подобно на „Три чаши чай“, и тази книга показва как неуморните усилия на един-единствен човек могат да променят съдбата на мнозина. Написана на богат и образен език, книгата е любопитно и увлекателно четиво, което се чете на един дъх.

Интервю с Конър Гренън:

Защо решихте да заминете като доброволец в Непал? Чувствахте се призван да помагате на хората ли?

В интерес на истината, изобщо не се бях замислял толкова сериозно. Имах желание да пътувам, да видя непознати места. Но тъй като ми се струваше лекомислено да обикалям света за удоволствие, реших, че ако замина първоначално като доброволец, това ще придаде повече тежест и смисъл на начинанието ми. А освен това исках и да се самоизтъкна: знаеш ли с какви очи те гледат момичетата, ако им кажеш, че отиваш да се грижиш за деца сираци?! Въобще нямах представа с какво се захващам.

Какво се случи?

Озовах се в един съвършено различен свят. За западния човек, който приема всички удобства на цивилизацията за даденост, е истински шок да се озове на място без ток, вода, отопление, комуникации... Нямах опит и в общуването с деца и не очаквах, че тези непознати чужди деца така ще ми влязат под кожата! Но няма как да не ги обикнеш: те са толкова смели, сърдечни и жизнени. Когато разбрах, че децата всъщност не са сираци, а жертви на безскрупулни хора, реших, че трябва да направя нещо, за да им помогна.

Затова ли се върна в Непал, след като изтече престоят ти там?

Да, не можех да продължа да живея спокойно живота си, след като знаех какво бъдеще очаква децата. Реших, че най-доброто, което мога да направя за тях, е да намеря родителите им. Това беше много трудно, почти безнадеждно начинание, но трябваше да опитам. Да търся родителите по изключително мъглявите и неточни описания на децата обаче беше като да търся игла в купа сено. Но чудото стана: успях да открия родителите на всичките 24 деца от сиропиталището „Малките принцове“.

Това е много щастлив завършек на твоята одисея. Но ти отново не спря дотук, а продължи да работиш за децата на Непал.

Осъзнах, че децата в сиропиталищата всъщност са късметлии. Имаше много други деца, жертва на трафиканти, които живееха по улиците и буквално умираха от глад. Според статистиките на ООН, изчезналите деца по време на кризата в Непал бяха няколко десетки хиляди. Ето защо основах фондация „Следващото поколение на Непал“, чиято цел бе да открива и приютява отвлечените деца, а впоследствие да намира родителите им и да ги връща у дома.

На колко деца успя да помогнеш?

Благодарение на усилията на много хора, 472 деца успяха да открият роднините си и да узнаят, че не са сами на света. Това се случи посредством финансовата помощ на много добри хора, както и благодарение на усилията на местните хора. В Непал няма телефони и други средства за комуникация, но новината, че някакъв американец търси родителите на изчезнали деца, се разпространи сред местните жители и много от тях сами ни потърсиха за помощ или за да ни окажат съдействие.

Доколкото знам, твоята авантюра в Непал е помогнала не само на много хора, но е донесла късмет и на теб самия. Разбрах, че там си срещнал жената на живота си.

Истината е, че преживяването в Непал преобърна живота ми. Не можеш да попаднеш в такива условия и да останеш същият. Приятели и роднини се изненадаха от посоката, в която пое животът ми, но никой не е по-изненадан от мен самия. Открих призванието си да помагам на другите едва ли не случайно, докато се „разхождах“ по света. Да помагаш на другите, особено на деца, е изключително удовлетворяващо занимание. Животът ми се изпълни със смисъл. А да срещна Лиз по време на моята одисея в Непал, това беше като подарък от съдбата. Всъщност именно общата цел ни събра. Оказа се, че помагайки на другите, успях да помогна най вече на себе си. (Смее се.)

Книгата ти „Малките принцове“, в която си описал преживяванията си в Непал, звучи буквално като приключенски роман. Наистина ли всичко, описано там, е вярно?

Да, всичко е истина. Понякога животът е много по-невероятен и от най-фантастичната измислица. (Отново се смее.)

Сигурно се радваш на успеха на книгата? Доколкото знам, тя е преведена на повече от дузина езици и се радва на голям читателски интерес?

Да, особено съм щастлив, че книгата се забеляза и хареса, защото това ми дава възможност да направя повече хора съпричастни на моята кауза. Процент от всяка закупена книга отива за подпомагане на усилията на нашите доброволци в Непал.

И последно, имаш ли някакво мото или мантра за щастие, които ти помагат да не се изгубиш по пътя?

Когато се колебая дали да направя нещо или не, винаги се питам: „Когато стана на 50 години и погледна назад, ще се гордея ли, че съм направил това?“. Моето начинание в Непал ми изглежда правилно, така че ще продължа с усилията си да помагам на децата.

Откъс:

Първа глава

В информационната брошура за доброволците в Непал се казваше гражданска война. Като американец, допуснах, че авторите са направили това, което и аз правех през цялото време – преувеличили са. Коя организация би изпратила своите доброволци в зона на въоръжен конфликт?
И все пак сочех на всеки свой познат реда, където пишеше това. „Отивам в сиропиталище в Непал – казвах на жените, с които се запознавах по баровете, – а там бушува гражданска война. Да, може да е опасно, но не мога да мисля за това сега – надвиквах глъчката в заведението, стараейки се да изглеждам умилен, – трябва да мисля за децата.“
Напускайки терминала на летище Катманду с очуканото старо такси обаче, нямаше как да не забележа охраняващите входа мъже в маскировъчни дрехи. Те ме изгледаха изпитателно, докато бавно минавахме покрай тях, а дулата на автоматите им стърчаха на сантиметри от страничното стъкло на колата. Навън, в подсигурените с чували пясък бункери по целия периметър на летището, млади мъже във военни униформи държаха на мушка минаващите автомобили. Правителствените сгради бяха опасани с бодлива тел. Бронирани машини охраняваха бензиностанциите, войници проверяваха всяка кола от километричните опашки за гориво.
Седнал на задната седалка в таксито, аз изрових брошурата от раницата си и бързо я прелистих, за да стигна до главата за Непал. Нямаше грешка, беше напечатано гражданска война със същия неутрален шрифт, с който беше описана и фауната в страната. Не можеше ли да добавят поне удивителен знак? Да бяха го напечатали с големи червени букви, последвани от „Това не е шега!“ или „Няма да ви хареса!“. Как можех да се досетя, че това действително е истина?
Докато подскачахме по осеяния с огромни дупки път, аз с копнеж разгръщах страниците в брошурата, съдържащи други възможности за доброволческа работа, сред които и шестседмично дежурство в някакво райско кътче на австралийското крайбрежие, за да се утешават бебета коали, страдащи – страдащи! – от самота. Никога не бих се заел с нещо подобно. Бях възнамерявал да впечатля приятелите и семейството си, заемайки се с възможно най-героичната доброволческа работа. Поне в това бях успял: щях да се грижа за сираци в една от най-бедните държави на света. Това беше идеално начало за моето едногодишно приключение.
Скоро осъзнах, че подобно пътешествие, макар да бе мъжествено и авантюристично начинание, може би отстрани изглеждаше доста егоистично решение. Дори приятели, връзката ми с които бе калена в най-много купони и на които разчитах да ме подкрепят в моята авантюра, ми намекваха, че това може би не е най-мъдрото житейско решение. Говореха ми неща, които не бях чувал от техните уста преди, употребяваха изрази като „спестявания за пенсия“ и „пари за образованието на твоите деца“. И неодобрението на хората от социалния ми кръг далеч не се изчерпваше с това.
Но ако поставех начало на своето околосветско пътешествие, постъпвайки като доброволец в дом за сираци от Третия свят, кой щеше да дръзне да ме критикува за това, че щях да „поразпусна“ за около година след това? Именно с този аргумент щях да сразявам всяка критика. Доловях ли само намек за критично отношение, щях да имам готов съкрушителен отговор, например: „Мамо, не те смятах за човек, който мрази сираците“. И щях да произнасям думата „сирак“ наистина високо, за да могат всички наоколо да узнаят колко самоотвержен човек съм аз.
Погледнах навън през мръсното стъкло на таксито. Сред множеството мотоциклети и претъпкани с пътници автобуси видях малък парк, превърнат в паркинг за военни превозни средства. Няколко деца се бяха проврели през заграждението от бодлива тел и играеха футбол там. Войниците ги наблюдаваха, отпуснали ръце върху оръжията си. Хвърлих един последен поглед на снимката със самотните коали, въздъхнах и прибрах брошурата. След три месеца щях да бъда далеч от това място, най-вероятно на някой слънчев морски бряг, където няма военни конфликти.
*
Така наречената „ориентация“ по доброволческата програма започна на следващия ден в офиса на неправителствената организация, позната като ЦЕРВ Непал. Седях с дузина други доброволци, предимно американци и канадци, и се опитвах да се съсредоточа върху презентацията. Лекторът говореше бавно и подробно за непалската култура и история. Ужасна скука. Беше ми невъзможно да задържа вниманието си върху беседата, макар на моменти нарочно да стисках юмруци, забивайки нокти в дланите си. Чувах откъслечни фрази като „Помнете, това е Непал, затова каквото и да става, опитвайте се да не...“, но вниманието ми моментално биваше отвличано от някое падащо покрай прозореца листо.
Всичко се промени след около час и половина от началото на презентацията, когато говорещият произнесе думата „тоалетна“ и цялата група видимо се оживи.
Пътуващият из развиващия се свят американец бързо установява, че тоалетните в САЩ са по-скоро изключение от общото правило. Признавам, възможно е мнението ми да е предопределено от културната ми принадлежност, но според мен тоалетните в Съединените щати са бентлитата на тоалетните, тъй като са оборудвани с всички новости на тоалетната технология и комфорт и превъзхождат многократно относително примитивните тоалетни в Южна Азия. За жалост, в последните човек често попада за първи път в ужасно неподходящи моменти, например, докато трескаво търси облекчение след изяждането на нещо нехигиенично и отваряйки вратата, влита в помещение, за чието предназначение може само да се догажда. Ако има момент, подходящ да изпадне в паника, това е именно този.
Затова, когато чух Дийпак да казва: „Може би сте забелязали, че тоалетните тук са различни...", наострих уши. „Сега Хари ще ви демонстрира как се използва тоалетна с клекало.“
Питах се дали съм чул правилно.
Хари влезе сред кръга от внезапно разбудилите се доброволци. Джен, момиче от Торонто, което седеше на около метър от мен, изрази с думи онова, което всички трябва да са си мислели в този момент. С шепнещ глас, в който се надигаше паника, тя попита: „В стаята ли смята да се изходи?".
Хари посегна към колана си. Някой извика: „О, не!", но аз бях неспособен да отделя очи от кошмара, който се разиграваше пред мен.
Спокойно – той просто изимитира разкопчаване на колана. После, пак наужким, свали панталоните си, клекна и подсвирквайки си с уста, остана в тази поза няколко секунди, след което стана и с въображаема кофа вода почисти онова, което не бива да бъде назовавано. После се изправи и с жест, който означаваше „Това е!", излезе от кръга, мина покрай Дийпак и излезе през вратата с пламнало лице.
Очевидно Дийпак беше нещо като шеф на Хари.
Щеше ми се да изръкопляскам. Това беше първото практическо умение, което бяхме научили. В продължение на месеци след това, в моментите, когато ми се наложеше, си спомнях пантомимата на Хари. Мислено му благодарях и всеки път, когато виждах как някой злочест турист смръщва вежди, отваряйки вратата на непалска тоалетна.
Теоретичната ориентация продължи само един ден, после се натоварихме в няколко стари автомобила с двойно предаване и отпътувахме на юг от Катманду, към село Бистачап, където щяхме да продължим с практическа ориентация в продължение на още седмица. Щяха да ни настанят при местни семейства, по доброволец в дом, за да се аклиматизираме към селския живот в Непал.
Бистачап е селце в дъното на една долина, заобиколена от възвишения, издигащи се на около шестстотин метра, които в САЩ бих нарекъл планини. На фона на Хималаите отзад те изглеждаха като не много големи хълмове. Тези възвишения оформяха южната стена на долината Катманду. Дъното на долината беше осеяно с оризища и терасирани ниви със синап, цъфнали в яркожълто. Самото Бистачап се състоеше от не повече от двайсет и пет къщи – повечето кирпичени, а някои от бетонови тухли, – наредени по продължението на черен път като низ от коледни лампички. Бяха разположени в северната част на долината и всяка от тях гледаше с прозорците си към оризовите ниви от другата страна на пътя. Аз бях настанен в жълта бетонна къща, която изглеждаше доста модерна в сравнение с кирпичените, въпреки че интериорът й беше съвсем прост. Предоставиха ми самостоятелна спалня, съвсем оскъдно обзаведена с единичен сламеник и ръчно тъкан килим. Беше ми ясно, че някой я беше освободил заради мен.
Нямаше какво да правя, не виждах и никого от останалите доброволци наоколо, така че тръгнах да се разходя из селото. Обръщах се с „Намасте!" към всеки срещнат селянин, на което те обикновено отвръщаха също с „Намасте“, макар и със странна неохота.
Надолу по пътя видях хазяйката си, която ме търсеше. Позна ме отдалеч и ми помаха да се прибирам. Закъснявах за вечеря. Последвах я в стая, която предположих, че е кухнята. Подът й беше пръстен, в единия ъгъл имаше открито огнище. Две момчета, около деветгодишни, седяха по турски на пода до сестра си Сусмита, която се бе настанила до баща си. Момчетата потупаха земята до себе си, широко усмихнати, доволни, че ще се присъединя към тях. Междувременно хазяйката отиде до една голяма тенджера и клекна пред нея. Напълни в една метална чиния ориз колкото за цялото семейство и я постави пред мен. Тъкмо мислех да си загреба от нея малко и да я подам на другите, когато видях как домакинята направи още по-голяма оризова планина в друга чиния и я сложи пред бащата.
След като постави също толкова препълнени чинии и пред децата си, тя взе да гребе с черпака от друга тенджера и да залива с димяща супа от леща ориза в чиниите ни. Получи се дал бат – буквално „леща с ориз“. С дал бат се хранят около деветдесет процента от непалското население два пъти на ден. Хазяйката добави и малко подправени с къри зеленчуци в чинията ми, като в същото време изпъди навън една нахална кокошка.
Щом сервира на всички, домакинята вдигна ръка към устата си, за да ми подскаже да започвам да се храня. Кимнах й в знак на благодарност и се огледах за някакъв прибор за хранене. Нямаше прибори за хранене. Останалите членове на семейството заравяха пръсти в топлото кашесто ядене, загребваха от него и го натъпкваха в уста.
В продължение на около минута наблюдавах с увиснало чене как всички се хранят. Постепенно, един по един, те спряха да ядат и впериха погледи в мен, озадачени защо и аз не ям. Бързо се осъзнах. Бях прекарал с това гостоприемно семейство само десет минути, а насмалко не им нанесох фатална обида. Усмихнах се, загребах буца ориз с леща, от която стърчеше някакъв маринован зеленчук, и внимателно я поставих в устата си.
Беше люто. Толкова люто, че очите ми веднага се напълниха със сълзи, синусите ми пламнаха подобно на дирижабъла „Хинденбург“ в края на последния му полет, а някой сякаш нареди пълна евакуация от черепната ми кутия. Децата започнаха да се кискат. Дори кокошката престана да кълве наоколо, за да види какво ще последва.
Какво последва ли? Отворих уста, за да поема въздух, но обратната тяга разпали още повече огъня в гърлото ми. Посегнах към тенекиената чаша с вода пред себе си, без да обърна внимание на виковете на бащата, майката и трите деца... Пламна и ръката ми, тъй като водата в чашата беше вряла.
Зинах, от гърлото ми излезе едно гръмогласно „Муааа!" и започнах с ръцете си, които до момента бях използвал като прибори за хранене, да си вея, пръскайки ориз и леща по лицето и косата си. Когато отворих очи, по изражението на домакините разбрах, че се опитват да преценят имам ли нужда от някаква помощ и ако имах, в какво точно би могла да се изразява тя.
Няма как човек да преживее нещо подобно с едно семейство и да не се сближи с него.
По-късно излязох навън да си измия зъбите с вода от кофата, тъй като в къщата нямаше течаща вода. Много внимавах да не глътна дори малко от нея. Търках с четката бавно, вгледан в плътния звезден плащ над мен. Тишината бе съвършена. Домовете на съседите бяха осветени от свещи, само тук-там се виждаше електрическа крушка през прозореца на някоя от по-богатите къщи. Различих силуета на друг доброволец две къщи по-надолу, който също си миеше зъбите с вода от стара кофа и взирайки се в звездите, навярно също като мен не можеше да повярва, че се намира на това място, диаметрално противоположно на местоположението на дома му. Беше един от онези моменти, които желаех да спра, да съхраня по някакъв начин, за да мога, когато ми се прииска, да се вглеждам в тях като в снежен глобус. Този свят бе съвършено различен от всичко, което някога бях виждал, а бях прекарал в него само един ден.
Седмицата за аклиматизиране беше полезна, поне отчасти успяхме да свикнем с тази нова и странна за нас култура. За мен най-ценни бяха уроците по непалски език на Сусмита. Тя произнасяше думите бавно, показваше ми рисунки, а аз ги повтарях. Когато обаче през последната вечер в Бистачап се опитах да демонстрирам знанията си за животинските названия пред останалите членове на семейството, те само бърчеха чела и се консултираха един с друг какво точно казвах.
По едно време изведох Говардан зад къщата, близо до външния клозет, и му посочих козата. Изрекох думата, излезе нещо като „фаалллааагх“. Той поклати глава с думите „Хойна, хойна“, което знаех, че означава „не“, а после, сочейки към козата, ме поправи: „Каси“.
Каси? Това нямаше нищо общо с „фаалллааагх“. Май бях запомнил названието на друго животно. „Кой ти казва?", попита ме Говардан на английски. Това бяха първите думи на английски, които той произнасяше пред мен.
Отговорих му, че ми е казала Сусмита, неговата малка сестра. Той ококори очи, буквално започна да се превива надве от смях и изтича да каже на другите. По-късно узнах, че Сусмита, моята очарователна малка учителка, е глуха.
*
Имах на разположение цял ден, за да си отпочина в квартал Тамел. Но вече не можех да отлагам задълженията си. На следващия ден се явих в офиса на фондацията ЦЕРВ.
– Готови сме за тръгване – вълнуваш ли се? – попита ме Хари.
– И още как! – почти извиках, убеден, че единствено така няма да проличат колебанията ми относно цялата работа със сиропиталището.
До село Годавари стигнахме с автомобил. Беше само на девет и половина километра от столицата, но все едно се намираше в различен свят. В пределите, очертани от околовръстния път на столицата, всички хора, сгради и превозни средства се блъскаха на малка площ. Градът беше едно неспокойно гъмжило. Но извън околовръстния път светът се ширваше. Излезеше ли човек извън пределите му, внезапно навсякъде се появяваха ниви. Изчезваха всички пътища, с изключение на един-единствен, който отвеждаше на юг към Годавари и свършваше в основата на възвишенията, обграждащи долината Катманду. Въздухът беше по-чист, хората не бързаха толкова, а мнозинството от домовете бяха от кирпич.
Когато асфалтираният път свърши, свихме по тесен черен път. Не след дълго спряхме пред тухлена ограда. Единствено през една синя метална порта в нея можеше да се влезе в двора. Хари извади раницата ми от багажника, помогна ми да я сложа на гърба си и аз закопчах катарамата на пояса. После със сърдечно ръкостискане ми пожела късмет, качи се отново в джипа и на заден ход се върна по черния път до асфалта.
Погледах как автомобилът се отдалечава, после се обърнах към синята метална порта на сиропиталището „Малките принцове“.
Едва в този момент осъзнах колко силно не исках да мина през тази врата. Това, което всъщност бях желал, бе да казвам на хората, че съм кандидатствал за доброволец в сиропиталище. Сега обаче, когато бях там, цялата идея за доброволческа работа в тази страна ми изглеждаше нелепа. Това не бе убягнало на приятелите ми у дома, те тактично ми бяха намеквали, че грижата за сираци може би не е призванието, което Бог е отредил за мен. И разбира се, бяха прави. Стърчах там, пред металната порта, и се опитвах да се сетя за поне едно свое умение, което би могло да ми помогне в работата с деца, освен умението да вдигам предмети, хвърлени от тях на пода. Не можех да си спомня дали изобщо бях прекарвал някакво време с деца, та какво остава да съм се грижил за тях.
Поех дълбоко въздух и бутнах вратата, питайки се какво ли трябва да направя, щом мина през нея.
Оказа се, че да се чудиш какво да правиш в едно сиропиталище, е като да стоиш в някоя уличка по време на традиционно надбягване с бикове в Испания и да се питаш какво да сториш, докато към тебе се носят дузина разярени животни – отговорът те спохожда доста бързо. Внимателно затворих вратата след себе си, обърнах се и видях множество очи на непалски деца да се взират в мен. Мина известно време, докато се окопитя, после отворих уста да се представя.
Преди обаче да успея да произнеса и една дума, ме нападнаха – върху мен се нахвърли цяла орда смеещи се деца и ме повали, подобно на препускащите бикове в Памплона...
Момчетата наричаха това „скупчването“ – много характерна за нашите снимки композиция.