Свободно време

Куртизанка ли спасява Венецианската република?

„Писмото на Росети“ – Кристи Филипс

29.05.2013г. / 17 39ч.

Аз жената

Куртизанка ли спасява Венецианската република?

Американската авторка Кристи Филипс тръгва по следите на една от най-интересните и мистериозни загадки на XVII век: имало ли е Испански заговор и кой е спасил Венецианската република?

За своята дебютна книга – „Писмото на Росети“, писателката провежда задълбочено проучване на живота във Венеция през седемнайсети век. Филипс създава вълнуващ роман, в който вплита миналото на града с великолепна съвременна романтична история между двама съперничещи си историци. Книгата „Писмото на Росети“ е изпълнена с тайни, политически интриги и убийства, любов и страст.

Сравнявана с Марина Фиорато и Филипа Грегъри, Кристи Филипс представя толкова умело и детайлно тази пищна и вълнуваща история, все едно се наслаждавате на изумителен деликатес в някой ресторант във Венеция. Деликатес, чиито съставки са: Испански заговор, Венецианска куртизанка и Писмо, което може да промени хода на историята.

Венеция, 3 март, 1618 г.
Последната нощ на Карнавала. Красивата куртизанка Алесандра Росети бърза през пиаца „Сан Марко“ към Двореца на дожите, но не за да се отдаде на поредната забава. Неин граждански дълг бе да постави това писмо в Устата на лъва и да задвижи колелата на правосъдието. Републиката беше в опасност. Ако се провалеше, не само нейният – много други животи щяха да бъдат погубени... Но ако успееше, този, когото обичаше, щеше да увисне на бесилото...

Колумбийският университет, САЩ, наши дни
Клеър Донован отдавна мечтае да посети Венеция и да довърши дисертацията си. Тя иска да се запознае с писмото на Алесандра Росети до Съвета на десетимата, благодарение на което Републиката е спасена от Испанския заговор, 1618 г. А когато узнава, че професор от Кеймбридж, Англия, се готви да представи новата си книга и да обяви Алесандра за участник в заговора, Клеър е съгласна да замине за Италия дори в ролята на придружителка на гневна тийнейджърка.

Венеция, наши дни
Клеър се опитва да намери документи, които да разкрият истинските мотиви на куртизанката, защото Писмото на Росети не разрешава въпросите, а поставя нови и пред нея, и пред опонента й – английския професор Андрю Кент. При разплитането на загадките на миналото те стигат до неподозирани доказателства за своите тези и все повече разбират, че и двамата са грешали... След като обединяват усилията си, започват да попадат на нови и нови факти, които разбулват неочаквани картини от миналото и дълбоко пазени тайни...

Братя Карамазови ме победиха – интервю с Кристи Филипс
За преживяванията на една американка в Москва

Кристи Филипс съчетава в писането си своите любими неща: старите книги, библиотеките и пътуването. Когато не се рови из някой архив или не проучва историята на някой европейски град, тя живее със съпруга си в района на Сан Франциско.

Писането е единствената професия, която Филипс някога сериозно е обмисляла. Изкарвала е пари по много странни начини, свързани с писането, като може би най-необичайното й работно място е било в Москва. Ето какво споделя авторката за творческия процес и за опита й в Русия:

Има ли конкретна книга, която ви е вдъхновила да станете писател?

Мисля, че е поредицата „Малка къща“ на Лора Уайлдър. Когато ги четях, бях на девет или десет години вече знаех, че искам да бъда писател.

Кое е любимото ви време от деня за писане?

Сутрин, след като съм си изпила кафето, преди битовизмите на деня да започнат да навлизат в моя въображаем свят.

А любимото ви място?

Леглото ми. Но обикновено изчаквам съпруга ми да тръгне за работа, преди да се пъхна отново вътре.

По старомодния начин ли пишете, или на компютър?

И по двата. Първо записвам идеите си и някакви версии на романа в бележник. Това понякога е проблем, защото пиша ужасно грозно и често не си разчитам собствения почерк. Но на компютър пиша много бързо, веднага ги разпечатвам и ги добавям към нарастващия ръкопис. Всички следващи поправки ги правя върху разпечатката или върху текста на файла. Имам нужда от твърдо копие пред себе си – толкова е трудно да добиеш усещане за романа само от четене на монитор.

Има ли книга, която не сте успели да прочетете?

„Братя Карамазови“. Опитвала съм няколко пъти да я чета, защото един мой приятел, руснак, веднъж ми каза, че това е големият руски роман. Странно е, защото съм абсолютно влюбена в другите романи на Достоевски, чела съм повечето творби на Толстой и принципно се интересувам от руската литература. Прекарах много време и в Москва – поне за американка. Но „Братя Карамазови“ ме побеждават всеки път.

Ако не пишехте, с каква друга професия бихте се занимавали?

Писането е единствената професия, която някога сериозно съм обмисляла, въпреки че има дни, в които ми се е искало да бях постъпила в медицинско училище и да стана лекар. Изкарвала съм пари по много странни начини, свързани с писането, като може би най-необичайното ми работно място бе именно в Москва, през 1991 г., когато работех като консултант за „Мосфилм“ – руското филмово студио. По това време все още имаше Съветски съюз, Москва страдаше от остра липса на хранителни провизии и Горбачов почти бе свален от власт. Бях наета да направя каталог, което означаваше да се напишат синопсиси за стоте най-добри съветски филма във филмовата библиотека на Москва. Сред тях бяха класики като „Броненосецът „Потьомкин“, „Андрей Рубльов“ и „Соларис“. Когато ми го предложиха, ми се стори много лесна работа. Мислех, че повече време ще гледам филми, ще пуша и ще пия чай с руските си колеги, отколкото действително да пиша. Но се оказа, че има сериозни пречки пред тази моя представа. Първо, в Москва нямаше почти нищо за ядене, второ, аз не говорех руски и трето, само един от останалите 2500 служители на „Мосфилм“ знаеше английски. Моят преводач Максим току-що бе завършил английска филология и бе в нещо като ступор и страхопочитание от факта, че работеше за най-голямото филмово студио в Източна Европа. Но въпреки младостта и неопитността му той бе приятен събеседник и не се отделяше от мен. За работата ми това бе изключително важно, защото филмите нямаха субтитри. Гледахме ги в един малък салон, докато Мак ми превеждаше на английски. Трудна работа, но същевременно бе чудесен начин да научиш руски език. Най-голямата пречка бяха самите филми. Руските филми не се славят с особена лекота, но в годините на гласност нещата се бяха развили до немислими висоти по отношение на темите, които доскоро бяха табу: руските гангстери, руските проститутки, руските концлагери и Сталин. Стоте филма, които изгледах, бяха разпределени приблизително така: гангстери – 12, проститутки – 15, лагери – 17, Сталин – 56. Заедно с липсата на храна, наличието на руска водка и грузински коняк в комбинация със смазващите руски филми за наказания и престъпления, особено свързаните със Сталин, ме бяха докарали до състояние на кома. Но всяка сутрин ставах и отивах в студиото, където Максим вече ме чакаше. И най-накрая дойде и съдбоносният ден – четиричасова адаптация на „Братя Карамазови“. Надявах се, че след гледането няма да ми се наложи вече да чета книгата. Но след втория час се появи гигантски проблем. Макс отказа да превежда. Не можеше. Има прекалено много думи, каза той. И не са обикновени думи. Те са дълбоки, философски, наситени с религиозен смисъл. Освен това братята постоянно се прекъсваха. Той просто не успяваше да следва темпото.

Е, помислих си аз, това, че няма да догледам филма до края, не означава, че не мога да напиша синопсиса му. Вече живеех от няколко месеца в Москва и тази логика ми се струваше съвсем нормална. Все пак всички освен мен знаеха историята на братя Карамазови. „Е, Макс, попитах го аз, имаме трима братя. Какво се случва?" „В какъв смисъл?" „Нали знаеш, каква е историята, какво се случва?" „Много неща се случват. Много, много неща“, поклати тъжно глава той.

Прекалено много думи, прекалено много неща. Братя Карамазови ме победиха отново.

Върху какво работите в момента?

След втората ми книга „Дневникът на Девлин“, чието действие се развива в Англия, дойде и ред на Франция. Третата ми книга е за Франция през седемнайсети век и се надявам също да се хареса на читателите.

Източник: Christi-phillips.com – интервю с Кристи Филипс за Simon & Schuster UK

Откъс:

Петнайсета глава

Имаше нещо странно. След няколко мъчителни часа Клеър бе завършила превода на писмото на Алесандра. Четеше го за втори път, надявайки се, че задълбоченият прочит щеше да й разкрие какво я притеснява.
С най-голяма почит бих искала да се обърна към ваша светлост, Дожа, към Синьорията и Великия съвет:
Венеция е в голяма опасност от предстоящо нападение от външни и вътрешни врагове. Всички венецианци са свидетели как броят на чуждите наемници в града ни се увеличава с всеки ден, но този скорошен наплив на войници не е заради благото на Републиката. Испанският посланик, маркиз Бедмар, е извикал тук тези мъже за свои цели, за да завземе града в името на испанската корона. Сред водачите на наемниците са Жак Пиер, капитан на кораба „Камерата“, Симон Ланглан, Артуро Санчес, Шарл Бруилар, Сантос Делгадо и Никола Рено. Тези испански и френски авантюристи са прочути наемници и майстори на гръцки огън, които са били записани в армията на Републиката, но не са доволни от полученото възнаграждение. Този план е замислен и задвижен от херцога на Осуна и вицекрал на Неапол.
Писма, разменени през януари тази година между Осуна и Бедмар, разкриват пълния размер на унищожението, което готвят на Венеция. Според плана им нападението ще започне в деня на Възнесение Господне, когато цяла Венеция ще празнува и ще бъде уязвима за външни атаки. След като армията на Бедмар от брави, наемници, водени от Санчес, се развилнее из града и подпали Двореца на дожите и Базиликата, унищожавайки всичко по пътя си, ще дойде ред и на Осуна, който ще се появи начело на своята флота, ще заобиколи оцелелите и ще довърши скверното им дело.
С този зловещ план те възнамеряват да подчинят Венеция на Испания и Републиката да бъде поставена на колене, напълно зависима от милостта на папата и на испанския крал.
Аз, Алесандра Росети, поднасям тези сведения, изпълнявайки дълга си към Републиката, за да спомогна за нейното щастливо спасение и съществуване. Кълна се в името Господне, че написаното от мен на шестия ден от март, 1618 г., е истина.
Клеър бе чела отделни части от писмото и преди, но досега не бе разполагала с целия текст и цялостният му тон бе различен от това, което очакваше. Звучеше по-скоро сдържано, някак сухо изложение на фактите, а не като писмо, писано в състояние на паника и припряност. Ако Алесандра Росети бе въвлечена в заговора по някакъв начин, не би ли трябвало да е изложена на опасност? Как бе възможно да е толкова уверена, толкова спокойна?
Освен ако... – мрачна, неприятна мисъл прониза съзнанието й – освен ако в теорията на Андрю Кент, че Алесандра е помогнала на венецианците да фалшифицират заговора на испанците, имаше нещо вярно.
Клеър разбираше как писмото на Росети може да доведе до подобно заключение. Не приличаше на послание, съчинено в страх и доставено в потайни доби в бока ди леоне. Имаше и още нещо, което усещаше, че не е наред, но тази идея не можеше да приеме по-конкретна форма.
И така... Алесандра като Мата Хари, а не като Жана д'Арк? Клеър отказваше да повярва в това. Отвори големия, подвързан с марокен том „Протоколи от заседанията на Великия съвет“, март 1618 г. и прокара пръст по датите: 4 март, 5 март, 6 март... Ето го. Синьорина А. Росети, бока ди леоне, Палацо дукале.
Какво друго можеше да означава това, освен че е доставила писмото в бока ди леоне? Струваше й се ясно, но какво се бе случило след това? И защо Алесандра като че ли изчезваше без следа след разкриването на заговора? Но след всички въпроси, които повдигаше писмото на Росети, най-постоянният бе как въобще бе научила за заговора? Предполагаше се, че бе обвързана по някакъв начин с един или повече от заговорниците, споменати в писмото, но все още не бе намерено никакво доказателство за връзка между нея и някой от тези мъже. Нито за връзка между нея и испанския посланик или пък херцога на Осуна. И тази фраза – „писма, разменени между...". Откъде знаеше за това?
Клеър се върна към Relazioni на Бедмар. Вече бе потвърдила коректността на цитатите в дисертацията си, но сега се зачуди дали в докладите му до краля бе спомената кореспонденцията му с Осуна. Струваше си да погледне отново.
Пропусна докладите, в които се говореше за срещите с Великия съвет и за влошаващото се здраве на дожа и най-вероятните кандидати за неговия пост, после прочете сведенията на Бедмар за другите дипломати във Венеция. Пишеше надълго и нашироко за английския посланик. Сър Хенри Уотън е еретик до дъното на сърцето си и се надява да убеди Венеция да приеме неговата безбожна вяра и в посолството си разполага и с книги, и с хора, които да го подкрепят в неговата задача. Имаше пикантни клюки за венецианските обичаи, с наблягане на скорошните престъпления и наказанията, налагани от държавата, и някои по-сухи данни за сметките и делата в испанското посолство. Следваха някои събития, които бе посетил, подробни социални обичаи и преразказване на разговорите, които бе водил с хората там. Прекалено детайлни на места, но нямаше никакво споменаване на Осуна. Клеър започна да прелиства по-бързо, спирайки само когато зърнеше познато име.
... среднощно тържество и пищно угощение, отново в „Ка'Арагона“. Къде бе срещала това име? Във Фадзини, спомни си тя, в информацията му за куртизанката Ла Челестия. Значи и Бедмар се познаваше с нея. Провери датата на доклада на маркиза – 10 юни 1617 г. – и си отбеляза мислено да погледне датата в дневника на Фадзини за дебюта на новата кортиджана онеста. Ами ако пишеха за едно и също събитие? Лоренцо Либерти бе починал през пролетта на 1617 г. и скоро след това Алесандра бе станала куртизанка. Възможно ли бе тя да е куртизанката, която са представили в онази нощ? Възможно ли бе да е Ла Сирена? Ако беше така и Клеър успееше да докаже, че Бедмар е бил на едно и също място, по едно и също време с Алесандра, това щеше да подкрепи теорията й за Испанския заговор.
Клеър почти се разсмя на глас. Безброй историци преди нея се бяха опитвали да установят връзка между Алесандра Росети и испанския посланик, но безуспешно. Ако беше толкова лесно, сигурно някой щеше да го е направил вече. Облегна се назад в стола си и потърка слепоочията си, когато в другия край на читалнята отекнаха стъпки. Те спряха пред бюрото на библиотекарката и един познат глас заговори.
Английският акцент на Андрю Кент бе още по-очевиден, когато той говореше италиански. Гласът му бе много дълбок, осъзна Клеър. От външния му вид не би предположила, че има толкова плътен тембър. Но дори през цялата зала, дори когато говореше бавно, тя усещаше как той пронизва слънчевия й сплит, как гърми в главата й като барабанен тътен.
Клеър погледна бегло към бюрото на рецепцията, докато Андрю Кент вземаше книгите си, после отиде до една празна маса в центъра на читалнята. Седна, извади чифт очила от джоба на ризата си, отвори другия дневник на Алесандра и започна да чете, без допълнителна подготовка. Нямаше никакви други справочници със себе си; очевидно нямаше нужда от италианско-английски речник.
Клеър осъзна, че той едва ли щеше да се откаже от дневника толкова лесно, независимо от убедеността на Франческа в ефекта на женското убеждаване. Честно казано, Андрю Кент изобщо не изглеждаше податлив на женски чар. Естествено, харесваше Габриела, но кой мъж не би я харесал? Тя бе красива, интелигентна, успяла и ако последната вечер бе белег за техните отношения, достатъчно добре познаваше мъжете – личеше по начина, по който го ласкаеше постоянно. Нямаше как да не си падаш по такава жена, призна пред себе си Клеър. Че Габриела бе суетна и обсебена от себе си, също бе пределно очевидно. Но мъжете прощават и по-ужасни неща у красивите жени. Истинският въпрос бе какво всъщност виждаше Габриела в Андрю Кент?