Свободно време

Писателката, която разбуни духовете на Тракия

„Херос“ – книга първа от трилогията „Очите на Светицата“ – Ана Толия

02.07.2013г. / 17 55ч.

Аз жената

Писателката, която разбуни духовете на Тракия

Атрактивна, свежа и гореща, тя е новата страст на младите читатели.

Невероятно стилен, изключително динамичен, наситен с много страст и кипящ от фантазия, романът „Херос“ нажежи до крайност интереса ни към Ана Толия – неговата млада авторка, проправяща своя оригинална пътека сред българските читатели.

Книгата е завладяващо огнена и в нея се усеща духа на трилъра, но и закачливото звучене на приключението.

Думите се плъзгат леко в съзнанието ни, напрежението нараства, пресъздавайки историята, в която известният професор-траколог Александър Валан е открит мъртъв в дома си. С разследването се заема детектив Таков. Той предполага убийство. Дъщерята на професора Бендида е въвлечена в Тайно тракийско общество, в което някога е членувал баща й. Там тя е упоена и отровена. Има една седмица да открие златната апликация с бог Херос, която тракийският цар Ситалк е носел на гърдите си. Със събирането на 4-те части на конника от древните тракийски могили се заемат детективът, дъщерята и Йоргос, гръцки археолог и приятел на професора. Но тримата се сблъскват с тракийския оракул, в лицето на тайнствена жена, пазителка на свещения тракийски дух.

Дали ще успеят да съберат парчетата от златната апликация и да спасят живота на Бендида или ще загинат в каменните хралупи на древните оброчища? Напрежението не секва нито за миг.

„Херос“ е книга първа от зрелищната трилогия „Очите на светицата“, в която за пръв път български автор навлиза смело в дебрите на тракийските потайности. С вродения си усет към детайла и блестящ изказ, талантливото миньонче се чувства най близо до собственото си аз и ни доказва, че имаме какво да разкажем на света.

„В тази книга описах една тракийска история, пречупена през моя мироглед. В нея вградих цялото си сърце и душа“, споделя младата Ана Толия.

Очакваме с нетърпение останалите две части на този великолепно изпипан ребус: „Огненият ритон“ и „Златната колесница“.

Още за авторката от самата нея:

Казвам се Анатолия. Името ми е с древногръцки произход и означава изгрев. Най-красивите и слънчеви земи на Изтока носят същото име. Там, където е била построена Троя. Там, където се е водила Троянската война.

Родена съм в Плевен. Завърших Езикова гимназия в Ловеч. Магистратура защитих в Софийски университет, специалност Геология. Пътувах доста из страната и това ми помогна да оценя красотата и величието на земите ни.

С писане се занимавам още от 12 годишна – стихове, после разкази, публикувани в медиите. Занимавала съм се с преводи от и на френски, говоря добре руски и английски. Обичам историята, рисувам.

Историята и философията на тракийската цивилизация ме привлякоха през 2005 година, преоткривайки личността на починалия професор траколог Александър ФОЛ.

Затова и го направих прототип на главния герой в трилогията – Александър Валан. Впечатлих се от това, колко дълбока е религията и философските учения на траките.

Привлякоха ме десетките интересни истории, споменати от древногръцки и римски автори. Преоткрих един нов свят, толкова чист и така близък до природата и до хората, че трябваше да го покажа на всички вас, читателите, за да обичаме повече Земята, върху която живеем. Да ценим красотата и изящността на древните тракийски накити и предмети, да опознаем тайнството на Тракийския дух. Впечатли ме и жестокостта на тази религия и мистичността на Древния оракул.

В книгите ми ще срещнете много интересни и неизвестни факти, митове и събития, свързани с известни исторически личности – пълководци, императори, философи, поети и мистици. Пред очите ви ще оживеят множество легенди за древни тракийски герои като Орфей, аристократката Лесескепра, красавицата Неренеа, смелият цар Рез и редица богове като Дионис, Ананке Адрастеа, Котис и самият Тракийски оракул.

Ще се радвам да внеса в сърцата и душите на всички вас малко от пламъка и величието на древна Тракия.

Откъс:

Една сляпа жена бродеше из планината.
Косите й бяха бели, а нозете боси.
Робата дълга, снагата прегърбена.
В ръката й тояга.
Настъпваше нощта.
Умората я притискаше към скалите.
Старицата приседна.
Камъкът бе топъл.
Погали го с пръсти.
Прозрачното синьо на очите й заблестя.
И видя в далечината да препуска конник.
Носеше златни доспехи.
И стискаше дълго копие.
На главата му блестеше корона.
И носеше едно име: Херос.
И зовеше се Богът-Войн.

Траке – Тя излезе от горещия извор. Парата, наситена със сяра обгърна мургавото тяло. Две от Нимфите я поеха и попиха останалите капки по кожата й. Третата донесе гърне с благовонно масло. Докато го втриваха в глезените, прасците, по гърба и ръцете, Траке затвори очи.
Чуваше приглушения тътен на тарамбуките. Водата под краката й, извираща от земните недра, се оттичаше по тесен канал, врязан в скалната маса и се губеше някъде извън пещерата. Замаяна от парата, тя се отпусна и усети силата на древната планина Родпе. Сякаш чуваше конски тропот и звън на оръжия на тракийските войни. Виждаше златните им доспехи и усещаше миризмата на кръвта им. Тази кръв, с която бе пропита свещената земя, приютила в себе си тайнството на пещерния храм. Светилището, превърнало се в дом на тракийския дух, дом на вярата във Великата Богиня Котис, майката, в която е сгушена планината. Гореща вълна от кръв нахлу в тялото на жрицата. Тя беше готова да се слее с древния тракийски дух и да станат едно цяло.
Тайнствен кръг около извора на диви животни от камък, бронз и злато изпиваха с поглед своята господарка сякаш чакаха един жест от нея, за да им вдъхне нов живот.
Десетки факли в скалните стени пръскаха остри червени отблясъци по лицето на Оракула. Тесният процеп, отделящ тази скална ниша, водеше по стръмни стълби надолу към още по-голяма зала. Пещерата се пронизваше от слънчев лъч, който идваше през кръгъл отвор отгоре и достигаше до жертвения олтар в центъра й.
Членовете на религиозното братство влизаха един по един. Носеха бели роби препасани със златни колани. На краката носеха сандали, стегнати със златни върви. Всеки от тях оставяше златно бръшляново листо във фиалата на млада девойка. Тя ги взимаше по едно и ги подреждаше върху златния траурен венец поставен над олтара. Лицата на мъжете бяха покрити с маски от кован метал.
Думкането на тарамбуките се засилваше. Някъде от дъното на пещерата звучеше арфа и тръби.
Стаена в червеникавия полумрак, обгърната от парите, жрицата седеше гола, протегнала ръцете си нагоре в очакване на божественото провидение. Нимфите разресаха черната й дълга коса. Вплетоха златните ленти с лъвски глави в краищата. Фини розети като слънца с дребни перли украсяваха ушите й. Тежка огърлица обгърна шията й. Седем гривни с инкрустации от цветя и клонки покриха ръцете й. Вплетени в любовна игра златни змиорки опасаха прасците й. Тежките накити блестяха в огнено жълто подчертавайки силуета на Траке.
Трите нимфи, изпълняващи ролята на горски Божества извършваха целия обред по обличането й в дълбоко мълчание. Младите девойки носеха бели роби до глезените, боси, а в разпуснатите им коси бяха вплетени цветя и клонки.
Първата донесе белия хитон сгънат на три.
Втората поднесе колана от ковано злато.
Третата нахлузи робата върху тялото на Траке. Препаса колана представящ две огледални образа на ловни сцени, отделени от три лотоса – символ на Дървото на живота.
Преди да излезе от червения сумрак на малката скална ниша, Жрицата потопи пръсти в купата с течност, която й поднесоха, докосна челото си, после тези на Нимфите и отпи три глътки.
Думкането на тарамбуките се засилваше. Долу я чакаше религиозното Братство. „Жрицата!", извика мъжът с маска на Бог Асклепий. Траке се появи от тънкия процеп високо над огромната скална зала. Думкането спря. Всички паднаха ничком. Тя слизаше бавно по стълбите, издълбани в камъка и водещи към олтара на голямата пещера. Слънчевият лъч почти бе достигнал Траурния златен венец. Удължаваше се постепенно и вече докосваше жертвеника. Издигнат в средата, олтарът наподобяваше огромна фиала с изрисувани орнаменти, а в центъра три лотоса, представящи Дървото на живота. Около него, в огнен обръч по земята искряха въглени. Те отделяха жертвеника от членовете на братството.
Когато Траке стъпи пред жертвеника, тарамбуките започнаха бавно; провлечено свиреше арфата. Тръбите пронизваха с пискливи звуци. Още коленичили, членовете повтаряха като в унес името й „Траке. Траке.". Тя се приближи до високата амфора. Стри на прах шепа треви и ги пусна във виното. Две от Нимфите, следващи я неотлъчно, вдигнаха амфората и напълниха Златния ритон. Жрицата го изпи до дъно и коленичи пред огнения обръч. Започна да се върти описвайки кръгове с тяло. Косите й почти докосваха въглените и ги разпалваха отново и отново.
Слънчевият лъч премина през венеца и докосна лотосите в средата на Олтара. Траке се втурна във вихрен нестинарски танц, обикаляйки жертвеника.
Лъчът обля в светлина лотосите. Думкането забърза и спря. Тя премина огнения кръг и стъпи до олтара. Донесоха козлето. Краката му бяха вързани. На врата му висеше венец от зелени клонки. Влажните му очи се лутаха питащо. Траке извади ромфеата и с рязък удар разкъса животното. Плисна кръв, изплиска лицето й, обагри белия хитон. Всеки от братството мина край нея като сваляше маската си. Жрицата помазваше челата им с топла кръв – така ги пречистваше. Нимфите разливаха от виното в ритони на всеки от членовете. Дъното на всеки от ритоните бе с формата на животинска глава. Само този на Жрицата имаше за основа човешка. Траке грабна една от факлите и запали жертвеника .
Тялото на козлето покрито с клони изчезна в огненото дихание на пламъците. Докато в ритуална почит Дионисовите братя изпиваха ритоните си, Жрицата не откъсваше поглед от огъня и сипеше заклинания. Донесоха й купа с вино. Тя направи три кръга над олтара, след което я плисна върху огъня.
Димът от края на това езическо пречистване трябваше да се издигне на тънка струйка нагоре възвестявайки светли дни и благоденствие за храма и Братството. Но сякаш посечена димната пелена покри жертвеника и се сля с натежалия въздух на пещерата. Зловеща прокоба.
– Човешка жертва! О, Херос! О, Дионисе и ти Орфее – изхриптя Траке.
И настъпи тишина.
Беше 1 325 година от създаването на Велика България.

Професор Валан лежеше на пода проснат по корем. В кабинета му цареше хаос. Шкафовете зееха празни – чекмеджетата обърнати. На пода се търкаляха купища книги и антични статуетки. Голяма част от личната му колекция от Старинни Тракийски предмети също беше там.
Инспектор Таков сновеше из стаята. Той беше от онези мъже, които не обръщаха особено внимание на външния си вид. За тях работата беше всичко, затова той живееше от години сам. Нямаше кой да го дарява с любов, но за сметка на това умът му винаги бе бистър и остър. Годините, прекарани в полицията, го бяха научили да оглежда и преценява и най-малкия детайл. Именно това качество му носеше успех. Затова му бе предложен и по-висок ръководен пост в службата. Той отказа, не защото не се чувстваше подготвен, а защото това, което правеше му доставяше истинско удоволствие. Беше вид пъзел, който го обсебваше и седмици наред беше стимула му да се буди сутрин пълен с живот и енергия. Това бе и причината на него да се повери разследването на този случай.
„Инфаркт“ бе казал съдебният лекар. Но цялата обстановка говореше друго: Някой си бе направил лоша шега да инсценира грабеж или наистина са търсили нещо.
Видният професор бе възпълен едър мъж с все още запазени черти на някогашен красавец, но вече почти бе скован от лапите на смъртта. Той бе посветил живота си на изучаването на тракийската история и култура и бе изписал десетки трудове. Имаше осемнадесет годишна дъщеря, за която се грижеше сам. Тя бе родена от бивша негова студентка и беше плод на голяма луда любов, която той не успя да преживее. Тази жена бе преминала през живота му като огън, оставяйки изпепеляваща диря в сърцето на учения траколог. Неговата самодива. Волна, свободна и толкова красива... Но след като го дари с прекрасно дете, тя изчезна от живота му. Сега живееше в Италия и дори не се чуваха. Той, обаче не спря да мисли за нея. Тя беше неговият ангел и негов демон. Жената, която го караше да се чувства жив. Останал далеч от нея, дъщеря му Бендида бе единствената му утеха, макар да бе наследила свободолюбивия дух на майка си Валерия.
Таков бе прочел внимателно досието на жертвата и неочакваната смърт на този бележит човек задейства малка камбанка в главата му.
Старинният храм „Света София“ бе странно притихнал под лепкавия плащ на утринната мараня. Построен в чест на принцеса София, красивата родственица на император Константин Велики, днес хладните му стени бяха приютили огромно множество от опечалени. Бледа Римска мозайка, редена от незнаен майстор, напомняше за отвъдния свят на блаженство и забрава. Свит в ъгъла, инспекторът трудно успяваше да проследи стотиците хора дошли за последно сбогом с Професора.
Дъщерята седеше край ковчега с празен поглед и хлътнали от плач очи. Цялата шумотевица бе като сън. Множеството от непознати се сбогуваше с баща й. Десетки лица, силуети и тежкият мирис на тамян примесен със сладникав цветен аромат я задушаваха.
Един мъж, обаче се открояваше от цялата маса – строен, елегантен в черен костюм, златна игла на вратовръзката, около 40 годишен. Той се спря пред ковчега. После се наведе бавно и докосна с ръце тези на покойника. Поклонът му бе толкова нисък, че тя забеляза вързания му перчем. Беше златна токичка с две преплетени змийски глави. Този мъж направи особено впечатление и на Таков и той не пропусна да го заснеме.
Опрян на колата си, инспекторът следеше траурната церемония на гробищата. Хората бавно се разотиваха. Забеляза дъщерята – сама сред цялото множество и побърза да я заговори:
– Инспектор Таков. Вие сте дъщерята на професора?
Тя го погледна с тъжните си очи. Лицето й бе восъчно бледо. После отмести поглед от инспектора и промълви едва чуто „Оставете ме!". Продължи бавно напред.
В двадесет годишната си практика Таков бе виждал всякакви случаи: хленчещи вдовици, истерични любовници, малоумни братя – все изумителни артисти, опитващи се да забулят истината. Той забърза след нея.
– Госпожице, разбрах, че сте били на екскурзия в деня, когато баща ви е получил инфаркт.
Тя се спря и се обърна.
– За какво е всичко това. Той е вече мъртъв... – гласът й бе тих.
– Скарахте ли се преди да заминете? Може би сте го ядосали и сърцето му не е издържало.
– Какво, по дяволите.... Да не намеквате, че съм убила баща си?! – Тук гласът и бе по-скоро писклив – Махнете се, оставете ме! Скверните паметта му! Как смеете!
– Почакайте, аз не исках – той се опита да я задържи, но тя се отскубна и забърза напред. И тогава го видя – елегантния мъж с прихванатия с токичка перчем. Той се приближи към нея.
– Досажда ли ви господинът? – гласът му погали слуха й.
Миг на съмнение дали да му се довери, но той излъчваше такава топлина и загриженост.
– Моля ви, бихте ли ме закарали в къщи! – го помоли тя.
Тук обаче се намеси инспекторът. Беше пълна противоположност на господина- с измачкано провиснало сако, набола вече прошарена брада, недобре пригладена коса и подпухнали от умората и цигарите очи. Извади картата от джоба си.
– Аз съм инспектор Таков, Криминален отдел.
Не ме интересува кой сте, просто я оставете!
Той отвори вратата на черния Мерцедес и Бендида се вмъкна бързо. Затвори вратата и заобиколи колата си.
– И с кого имам честта да разговарям? – опита се да поднови разговора полицаят.
– Нямате тази чест!
Отговорът прозвуча фино и насмешливо. Инспекторът стоя дълго след като колата бе отпрашила. Думите още звучаха в ушите му – нагли, насмешливи. Те просто го бяха зашлевили. Той се подсмихна, бръкна в джоба на сакото си и извади ключовете за стария Голф.

Мерцедесът се носеше плавно по шосето. Макар баща й да бе известен професор, той нямаше възможност да притежава такава кола. Елегантният Господин шофираше с ръкавици. Когато погледите им се срещнаха в огледалото, той се усмихна.
– Добре ли сте? – попита.
– Благодаря Ви, спасихте ме! – отвърна тя.
– За мен бе удоволствие да помогна на дъщерята на професор Валан.
Замълча. Загледа се напред. Миг, два – после го попита:
– Кой сте вие? Никога не съм ви виждала. Не изглежда да сте учен. Не приличате на студент.
– Приемете ме като приятел.
– Откъде познавате баща ми?
Отново мълчание. Пътят се виеше край смълчаните полета.
– С професора се запознахме преди повече от десет години – на една дегустация на вина от Южна България. Вие не сте чували за мен, но аз ви познавам. Знаех кога сте наранили коляното си, кога сте се влюбили за първи път. Баща Ви не спираше да говори за Вас.
– Винар ли сте?
–Притежавам малко лозя в Южна България. Произвеждам добро вино. Смея да твърдя, най-доброто в Тракийски регион.
– Прочутото Кабиле? – тя го гледаше с възхищение.
Той кимна едва с глава и се усмихна.
– Баща ми купуваше с каси само това вино. Той също беше запален винар. Ходеше често на дегустации на стари винарски изби – като че ли някаква радост се прокрадваше в душата й. Бе срещнала човек, който я разбираше прекрасно.
– Е, пристигнахме. Мисля, че живеете тук!
Той излезе и отвори вратата й.
– Знаете доста неща...
Той само се усмихна.
– Благодаря Ви. Не се запознахме – аз съм Бендида, но може би и това знаете.
– Кръстена сте на Тракийската Богиня на лова. Аз съм Константин Карабазмос. Какво ще кажете да се видим отново? Каня Ви у нас. Искам да поговорим за баща Ви. Всъщност има доста неща, които не знаете.
– Ще се радвам, ако има с кого да поговоря за татко! Мисля, че твърде малко го познавах.
– Ще Ви се обадя непременно.
Усмихна се, после се качи в колата и се изгуби в потока от автомобили.
Понякога съдбата се намесва в идеално подредения живот и го пръсва на стотици малки безпомощни парченца, но често тя е вълшебницата, която събира разпилените частици, подреждайки ги в лабиринт от загадки и странни случки. В кой от двата случая се намесваше тя сега?

Няколко дни по-късно инспектор Таков крачеше забързано по улицата към дома на професора. Беше слънчева утрин със свеж полъх на вятъра. Таков бе получил устно мъмрене от шефа си за „просташкото“ си държание на погребението. Явно малката се бе оплакала. Сега се налагаше да бъде по-внимателен. Нуждаеше се от информация. Защото, имаше нещо в цялата тази история, което го глождеше. Нещо не бе наред. Нещо му убягваше. Инфаркт – да, професорът е бил доста закръглен, пиел е доста кафе, пушел. Може би някой се е опитал да го обере и когато Валан го е заварил, крадецът се е уплашил и избягал. Сърцето на стареца явно не е издържало.
Но имаше още нещо, което патологът бе открил по тялото му. Нещо, което би могло да хвърли в смут цялата общественост. То нямаше обяснение, поне не би било логично при господин професора.
Вратата му отвори дъщерята само по халат. Явно наскоро бе станала.
– Доста е рано за посещения! – отбеляза – но, влизайте! Обещах на Полковника – (на шефа му) – да ви съдействам.
– Май не сте се наспала добре, очите ви са подпухнали.
Той се настани на дивана. Оттам се откриваше красива гледка на Витоша, сгушена под синия лазур.
– Както винаги сте пълен с комплименти! – саркастично отбеляза тя.
Той се направи, че не е чул.
– Е, кажете ми, кога за последен път говорихте с баща си?
Тя се настани на фотьойла до него като сви краката си под скута. После погледна към безбрежната синева на прозореца. Сега звучеше тъжна.
– Беше преди седмица. Казах му, че искам да замина за няколко дни на екскурзия. Той беше доста изнервен.... Напоследък не се задържаше много в къщи. Доста пътуваше – работеше по новата си книга.
– Пишеше ли нещо?
– Не, мисля, че все още събираше материал. Казваше, че ще е нещо грандиозно, но нищо повече. Когато ми говореше за това, очите му искряха. Усещах някакъв хъс, с който правеше всичко. Горкичкият, дори не е подозирал какво го чака. – тя се разхлипа.
– Вие сте студентка, нали?
– Да. Уча история на изкуството. – това, като че ли я разсея – Затова обичам да пътувам Италия, Гърция, Франция. Има толкова много неща, които човек трябва да види.
– Изчезнало ли е нещо от апартамента?
– Не. Поне не мисля. Много рядко влизам в кабинета му. Всъщност, мисля, че открих нещо при вещите му.
Тя се разрови в едно от чекмеджетата. Инспекторът обходи с поглед стаята. Нищо претенциозно като обзавеждане, по-скоро добре запазени старинни мебели, което говореше доста за консервативния нрав на стопанина. В ъгъла имаше бюро и старо прокъсано кресло, на което явно е седял баща й, пишейки своите трудове. Малка камина и купчина статуетки, бледи копия на тракийски тотеми бяха единствената украса. Цялата стена около бюрото беше потънала в прашни томове книги. Бендида извади малко пликче.
– Не знам, може би е част от някаква колекция, но все ми се струва, че не съм го виждала до сега.
Той пое пликчето. Вътре имаше сребърно листо – вероятно част от колие или гривна. Големината му бе около три сантиметра. Странното бе, че по средата на листото имаше дупка с диаметър на цигара.
– Странно! – каза Таков – мисля, че и аз го забелязах при огледа. Даже имам снимки.. Почакайте. – той прерови джобовете на сакото си и извади куп снимки. – Да, ето го!
Наистина бе там, захвърлено край мъртвеца.
– Върху какво по-точно работеше баща Ви? С кого се срещаше напоследък?
– Не знам. Той не споделяше много, пък и аз се прибирам доста късно. Знам, че последните няколко уикенда прекара в Старосел с професор Барабов, на разкопките. Бяха открили нещо... Всъщност, може и да ми се е сторило така.
– За къде пътувахте? – Той обичаше да си играе като сменя рязко темите – така разпитваният нямаше време да премисля отговорите си.
– Моля?!
– Екскурзията. До къде пътувахте?
– Аз ли? До Гърция. Ходих да видя Акропола.
– Доста неубедително.
– Не Ви разбирам?!
– По същото време сте пътували до Италия с полет на „България Еър“.
Беше я хванал на тясно и се чувстваше доволен. Бендида бе доста рязка. Стана.
– Мисля, че трябва да си вървите!
Той стана и се запъти след нея към вратата.
– И все пак, знам, че нещо криете. Не Ви обвинявам. Според мен се страхувате от нещо.
Той се взря в погледа й и се усмихна. Тя нервно отмести очи.
– Вървете си! – Тя отвори вратата. Преди да прекрачи прага, той се извърна и небрежно попита:
– Кой беше любезният господин, който Ви прибра от погребението?
Отговорът бе рязко хлопната под носа му врата.
Затръшвайки вратата, тя се почувства като свалила тежък товар от раменете си. Най-сетне досадният инспектор бе вън! Едва го изтърпя. А телефонът звънеше до скъсване. Затича се към хола.
– Ало?
– Свободна ли сте тази вечер?
Мека топлина обля цялото и тяло. Защото знаеше кой е.
Вярата пази от страха. И когато той се превърне в панически ужас, най-лесно е да избягаме от него и да приемем помощ от приятел. Но, понякога протегнатата ръка вместо да те вдигне, те хваща за гушата и стиска здраво. Радостта сменя болката, надеждата отчаянието. Когато човешката душа страда, тя слуша само сърцето, разумът бива забравен. И когато сърцето разкъсвано от болка крещи и се хвърля в друга крайност, за да избегне от желязната хватка на страданието, често то попада във водовъртежа на лъжата и лицемерието – две сили, които е трудно да победим. Не може да се избегне страданието, докато не се излекува душата. Бендида скоро щеше да разбере това.

Долината на царете – "La valee des rois" – както казваха французите!
Обширната Тракийска низина бе разстлала зелената си пелена и бе покрила множеството хълмове, под които блажени почиваха костите на велики тракийски войни, несметни богатства и стотици неразгадани тайни.
В далечината, в края на тесен криволичещ път се виждаха група хора – археолози. Инспекторът наближи, спря колата в страни от пътя и се отправи към тях.
– Здравейте, юнаци! Търся професор Барабов.
Студентите, заровили ръце в купчините пръст и камъни го изгледаха странно. Един от тях му посочи разпънатата шатра малко по-надолу.
Барабов или Барабата както го наричаха заради огромната му брада, бе въз пълен, около петдесет годишен. Кожата му бе силно изгоряла от палещите лъчи. Гол до кръста, с панталони до коленете, бос и със сламена шапка, той приличаше по-скоро на обикновен селянин, отколкото на известен учен археолог. Само лулата го издаваше. Той, както и Валан, бяха посветили живота си на разгадаване на сложната плетеница от артефакти, разказващи живота и религиозните учения на траките. За тях Тракия бе майка на славен народ, обединил в себе си множество племена, оставили диря в историята като славни войни със златни доспехи и смели сърца. Такъв е бил великият цар Рез, прославил Тракийското царство с безразсъдна смелост и пищно снаряжение. Но за траките по-важен бил духът. И двамата учени се опитваха да разгадаят дълбочината на религиозните древни учения, чиято основа е дал още Орфей. Дух, крепящ тайни братства, в които са членували редица римски, а по-късно и византийски императори.
– Здравейте, инспекторе, очаквах ви! – Барабов беше ведър и усмихнат човек.
–Ще пиете ли вода? Уви, тук няма нищо друго. При други обстоятелства, бих ви поканил на чаша отлежало вино.
– Няма нужда, професоре! Виждам, че добре сте се окопали тук!
– Децата обичат да работят – Той посочи към студентите
– Правят го с много любов!
– А и безплатно! – допълни инспекторът.
– Тази възможност, която им предоставя университетът е уникална. В момента те дописват историята!
– Познавахте професор Валан!
– Да. Нелепа смърт! Работили сме често заедно. На базата на моите открития той написа три труда!
– Завиждахте ли му? Все пак е градил кариера въз основа на вашите находки.
– О, не! Той също ми помагаше много. Всичките тези пари, благодарение на които сме тук, уреждаше той! Беше докрай отдаден на делото.
– С какво се занимавахте напоследък?
– Аз и той? Ами, нищо особено. С разни предмети от разкопките...
– Открили сте нещо, професоре. Нещо, което за Валан е било доста значимо. Дъщеря му сподели, че той се е вълнувал като дете!
– Така ли? – изглежда Барабов бе приятно изненадан. – Всъщност, преди седмица открихме една плоча с надпис от преди 2 500 години. Принадлежала е на един от най-великите одриски царе – Ситалк
– И какво пишеше на нея, професоре?
–Някакъв документ. Всъщност, не знам точно. – смотолеви Барабов – А и не се четеше много добре.
– Къде е сега тази плоча?
– В Университета. Реставрира се. Всъщност, не смятам, че е нещо особено.
Инспекторът провлачи поглед по лицето му – смесица от панически страх и нелепа усмивка.
– Жалко. Защото Валан е мислил точно обратното!
– Мисля, че трябва да се връщам при разкопките, ако нямате повече въпроси!
Професорът стана от платнения си стол и нахлупи шапката ниско над очите си.
– Трябва да наглеждам студентите си.
– Още нещо! Последно. – инспекторът извади пликчето със сребърното листо. – Виждали ли сте нещо подобно?
Барабов го взе в ръцете си и бавно го огледа.
– Прилича ми на листо от бръшлян. На мъртвите траки са поставяли такива траурни венци от златни клонки бръшлян, но това е обикновена имитация.
– Смущава ли ви дупката в средата?
Отговорът бе рязък и почти автоматичен „Не“. Професорът забърза към студентите си.
Огненото слънчево кълбо прижаряше. Беше обяд. Само слънцето знаеше какви тайни криеха недрата на майката земя – Долината на царете.