Свободно време

Известни случки от живота на Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей

„Един последен поглед“ – Джеймс Олдридж

01.06.2014г. / 11 00ч.

Аз жената

снимка: thinkstock

След близо 25 години отсъствие от българския книжен пазар, в средата на месец май издателство „Ентусиаст“ преиздава книгата „Един последен поглед“ от Джеймс Олдридж. Като използва известни случки от живота на двама велики писатели – Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей – Джеймс Олдридж създава една интригуваща история, в която въпросите са много повече от отговорите, а действителните житейски факти са само фона, на който се разиграва една борба на характери, конфликт на светоусещания, сблъсък на два възгледа за живота и литературата. Фицджералд и Хемингуей се намират пред прелом и се обръщат към пътя, който са извървели. Те хвърлят „един последен поглед“ към това кои са и кои са били и какво е мястото на твореца в света. Джеймс Олдридж ни прави свидетели на тази интересна „среща“ и на този така важен „разговор“.

Книгата „Един последен поглед“ не е биографичен роман, тя разказва за едно забележително приятелство. Авторът съзнателно прави някои „грешки“ в хронологията на събитията на героите си, с настояването, че това е художествено произведение. Олдридж дори влиза в противоречие с биографичната истина, за да ни разкрие своята версия за едно пътуване – пътуването на човека към самия него, към истинската му същност и към това, в което се превръща той, съзнателно или не, докато върви по неравните пътища на своето съществуване и себеизява. Романът има изключително силно послание към читателите.

Действието в книгата се развива през 1929 г. Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей тръгват на пътешествие из Франция, за да разрешат спора коя книга е по-хубава и кой писател е по-добър: „1793“ на Юго или „Шуаните“ на Балзак. Облогът е свързан с достоверността на събитията, описани в двете произведения, и затова може да се разреши единствено на място. Те са придружавани от младия и харизматичен австралиец Кит, който веднага печели симпатиите на двамата писатели, и от красивата и интересна англичанка Бо. По време на перипетиите и преживяванията им авторът ни среща и с други познати образи от литературната история – съпругата на Фицджералд – Зелда, жената на Хемингуей – Хедли и други.

Скоро ведрото пътуване придобива истински драматичен характер, а литературните спорове прерастват във философски и идват въпросите. Възможно ли е да останеш верен на себе си през целия си живот? Може ли един писател да изневери на душата си и на творчеството си, докато се съобразява с капризите на читателите? Нужно ли е да си създаде защитна маска, за да оцелее в този свят? Къде е границата между това един писател да създаде легенда за себе си и едновременно с това да бъде и да отстоява себе си? Защо гениалните умове свършват като разочаровани от живота нещастници, пияници или самоубийци? Или просто не остават верни на себе си?

Това са само част от въпросите, на които Фицджералд и Хемингуей търсят отговор. Джеймс Олдридж описва изключително реалистично своите герои, представяйки техния човешки и митологизиран образ. Диалогът между двамата писатели дава възможност на съвременния читател да прекрачи дистанцията и да погледне на техните личности непредубедено. Романът „Един последен поглед“ крие очарованието и предизвикателството да се доближиш до двама провокативни и велики писатели в един неспокоен отрязък от техния жизнен и творчески път.

За Джеймс Олдридж:

Харълд Едуард Джеймс Олдридж е известен австралийски писател и журналист, роден през 1918 г. в Уайт Хилс, предградие на градчето Бендиго в щата Виктория. В средата на 20-те години семейството на Олдридж се мести в Суон Хил и много от австралийските му романи са базирани върху живота му там. Негови репортажи от Втората световна война са публикувани по цял свят и са в основата на няколко от книгите му. Автор е на над 30 произведения, сред които и книги за деца. В България Олдридж е познат с романите си „Да яздиш диво пони“ и „Един последен поглед“.

Много от историите на Джеймс Олдридж имат филмови адаптации. През 1975 г. „Дисни“ заснема филм „Ride a Wild Pony“ по книгата „Да яздиш диво пони“, а произведението му „My Brother Tom“ се превръща в телевизионен мини-сериал през 1986 г. с участието на Гордън Джаксън и Кейт Мишел. Олдридж е автор на много от сценариите на поредиците за Робин Худ.

През 1971 г. той е член на журито на седмото издание на Московския международен филмов фестивал.

Джеймс Олдридж е носител на много награди, сред които Ленинска награда за мир (1972 г.) за своята „изключителна борба за запазване на мира“, на наградата „Джон Лиуелин Райс“ (1945 г.) с „The Sea Eagle“, на златен медал на Световния съвет на мира и на златен медал за журналистика на Организацията на международните журналисти (1972 г.) и други.

Откъс:

През 1929 година, когато бях на деветнадесет, пристигнах в Париж в ясен септемврийски ден, почти направо от прашните улици и коларски пътища на родното ми място Сейнт Хелън – патриархално провинциално градче в щата Виктория, Австралия. Споменавам това в началото, защото моят произход изигра роля във всичко, което ми се случи през тази есен във Франция, когато се озовах участник в едно необикновено пътешествие, оказало навярно съществено въздействие върху живота на Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей. То засегна пряко и моя живот и истинската причина за участието ми в тази история е, че както бях недодялан и недоучен, но все пак свободомислещ младеж с традиционно възпитание и тайно романтичен дух, имах щастието да се окажа подходящият човек на подходящото място и в подходящото време – и ето така научих всичко. Накрая се разминах на косъм със смъртта, но дори това не е толкова важно, както драматичните събития, на които бях свидетел. Започвам със себе си само защото няма друг начин да обясня участието си в тях. Предполагам, че споменаването на далечно и непознато австралийско градче като Сейнт Хелън внушава представата за непросветен горски обитател със слаба грамотност. Всъщност образованието ми беше доста необикновено, но и сега не бих го заменил с друго, тъй като от баща си, който беше англичанин, получих доста добра класическа подготовка, макар първите петнадесет години от живота си да прекарах в приключенски, томсойеровски игри покрай ленивата ни река Мъри с нейните параходчета, прииждания, богат крайбрежен лов и риболов и речни приключения, останали в мен като неясна и странна носталгия през целия ми живот.
На шестнадесет години завърших местното училище и до известна степен благодарение на класическата подготовка, която дължах на баща си, лесно получих стипендия за Мелбърнския университет. Но тогава се появи първото раздвоение от многото, които щяха да ме съпътстват през целия ми живот. Знаех, че учен няма да стана. Вместо да се запиша в университета, една сутрин отидох в редакцията на мелбърнския вестник „Сън“ и започнах работа като помощник-коректор. Докато отчаяните ми родители разберат какво съм направил, стана твърде късно да се запиша за студент през същата година, а преди края й бях преместен на работа във вечерния фотоотдел – даваха ми да пиша текста под снимките, постъпили твърде късно. Ето как преминах Рубикон и предвид възрастта ми сигурно щях да чакам много дълго да ми се открие друга възможност във вестника, ако братът на мама, вуйчо Джони, англичанинът, не беше пристигнал доста богат от Америка и не беше предложил с щедър жест на луничавите си ръце да ме издържа една година в Европа – нещо, за което си мечтаех и замислях.
– Ще ти поставя само едно условие – каза вуйчо Джони, а малките му бледосини очи ме наблюдаваха с изпитателния поглед на котка изпод рунтави, рижи вежди. Той беше непоправим романтик, но аз, по някаква необяснима причина, винаги го смятах за джентълмен от Солт Лейк Сити. – Няма да пушиш, да пиеш и да припарваш до публичен дом, докато си на моя издръжка. Какво ще правиш след това, си е твоя работа. Но на твоята възраст капризи няма да задоволявам. Ясно ли е?
Въпреки че можех добре да преведа Aspicias utinam quae sit scribentis imago, чак до Ipsa sua Dido condidit usa manu*, аз все още газех до колене в калта на нашата „Мисисипи“ и мразех някой да ми налага условия в живота. Струва ми се, че вече бях започнал да се оформям като мълчалив, но твърдоглав младеж. Бях готов да се защитавам срещу всичко, което преценявах като вмешателство или обида. В същото време страшно се смущавах, щом попаднех в положение, издаващо невежеството и наивността ми. Ето защо бях предпазлив и мнителен, лесна жертва, но все пак твърдо решен да преодолея всичко, което трябва.
– Добре – казах на вуйчо Джони. – Съгласен съм.
– О, не – отвърна вуйчо Джони. – Няма да се съгласяваш, а ще обещаеш! Дори ще се закълнеш!
Обещах с неохота и се заклех, макар да се дразнех от забраната му на неща, които, така или иначе, не възнамерявах да върша, особено при очебийния факт, че самият вуйчо Джони се беше порадвал доста на забранения плод. Напуснах Мелбърн една неделна сутрин в третокласна шестместна кабина на стар презокеански параход и пристигнах в Лондон месец след деветнадесетия ми рожден ден. Предварително знаех какво трябва да предприема. Носех писма от половин дузина дружелюбни журналисти от мелбърнския „Сън“ до други дружелюбни австралийци, които работеха на Флийт Стрийт. Обикалях от редакция на редакция и връчвах писмата на мъже, които ми изглеждаха на средна възраст – а всеки от тях беше към тридесетгодишен. Те до един поглеждаха загорялото ми лице и атлетично тяло и се засмиваха. – Изглеждаше така неопитен, така мнителен, така плах и твърдоглав, така страшно неуверен и все пак твърдо решен да се справиш с всичко, че въпреки желанието ми да ти помогна, подло се изкушавах да те ядосам здравата и изритам там, откъдето си дошъл. Джек Хейзълдийн, известният Джон Дъруент Хейзълдийн, ме описа така след години. И все пак именно Джек убеди редактора по илюстрациите на лондонския „Дейли скеч“, че съм достатъчно способен, за да заема мястото на друг австралиец, Чарлз Мичинсън, който се връщаше у дома. Но трябваше да чакам два месеца, докато Чарли Мичинсън напусне.
– Можеш ли да чакаш толкова дълго? – попита Джек.
– Мисля, че да.
– Имаш ли достатъчно пари?
– Защо ме питате? – казах аз, готов да реагирам на този опит за намеса.
– Не си ли беден?
– Имам толкова пари, колкото са ми нужни.
– Добре, спокойно – каза Джек, потърка големия си нос и ме погледна така, сякаш взимаше някакво решение. – Виж какво ще ти кажа. Ако наистина имаш пари, това, което трябва да направиш, е да прескочиш до Париж за няколко седмици, преди да си потънал в сивото лондонско ежедневие. Може да не ти се удаде скоро подобна възможност.
Седяхме в остъкленото кабинетче на Джек в старата редакция на „Дейли експрес“. Джек беше едър, затлъстяващ мъж, работеше по риза и се преструваше на грубоват. Всъщност беше завършил в Оксфорд с Роудсова стипендия**, говореше свободно френски, немски, италиански и гръцки, кръстосваше безкрайния поток от световни конференции, погранични войни, революции и балкански размирици така, както човек пътува от дома си в покрайнините до работата. В действителност Джек беше най-добрият външнополитически кореспондент по онова време и с годините ставаше все по-добър и по-добър, докато поредната война го завари в Берлин. Умря от диабет през 1944 година в лагер за интернирани в Дрезден.
– Знаеш ли немски или френски? – попита ме той. Отговорих му, че говоря и двата езика. Джек прояви сдържаност и каза:
– Добре тогава, петдесет думи ще са ти достатъчни да се оправиш в Париж, стига някоя очарователна госпожичка да не се завърти около теб.
Намекът не ми хареса и не го скрих.
– Добре де, добре – каза той, почувствал смущението ми. Искаше да ми помогне, но не знаеше как... Изведнъж удари едно о друго дебелите си колене и възкликна:
– Сетих се! Знам човека, който с удоволствие би се запознал с теб. Идеалният орех да си трошиш зъбите. Чувал ли си за Ърнест Хемингуей?
– Разбира се.
– Какво си чувал? – попита ме Джек.
– Живее във Франция. – Никога не бях чувал за Хемингуей.
– Не е ли известен журналист? Джек отново ме пощади.
– Ърнест беше журналист – каза той. – И продължава да е, надявам се, но Господ да ме убие, ако знам откъде може да си чул за него. Напоследък се утвърждава като голямата светла надежда на американската литература.
Джек ми разказа, че познава Хемингуей от гръцко-турската война през 1923 година. После работили заедно на конференциите по разоръжаването в Лозана и Женева, а по-късно в Париж. По това време Хемингуей беше парижкият кореспондент на торонтския вестник „Стар“.
– Хайде, ще те почерпя една бира в „Петел и корона“ – каза Джек и измъкна едрото си тяло от тръбния металически стол, който сякаш възвърна формата си.
– Не пия – отвърнах аз.
– Нямам никакво намерение да те тласкам към порок, затова ще те почерпя една лимонада – каза той и килна на темето си голямо меко борсалино, наметна шлифера си по европейски маниер и внушително се понесе пред мен през стаите на репортерите и редакторите, вече полупразни, тъй като само журналистите от манчестърското издание работеха преди обед.
– Ще ти дам писмо – продължи Джек. – А ти можеш да кажеш на Ърнест от мое име, че е прекалено добър журналист, за да стане добър писател. Сигурен съм.
Никога не разбрах какво беше писал Джек за мен в това писмо. Честността, с която бях закърмен и възпитан, не ми позволи да го отворя и прочета. А когато намерих хотела на Хемингуей в Париж, на улица „Монж“, трябваше да обиколя сградата и да поседна на старата прашна римска арена зад нея, докато събера кураж и превъзмогна подозренията и неувереността си. Опитах да изглеждам непринуден и да запазя хладнокръвие, за да не се изчервявам и смущавам. Изкачих стръмните стълби до третия етаж и натиснах звънеца на апартамент 13. Чух някой да си подсвирква „Чай за двама“ и след малко, когато отново позвъних, той се провикна с американски акцент:
– Аз ще отворя, Ърнест. И побързай, за бога!
Вратата се отвори рязко и изведнъж се озовах срещу строен мъж в елегантен спортен панталон с висок колан и копринена риза.
– Мосю? – каза той. И добави на английски: – Един много млад мосю.
– Търся мистър Хемингуей – казах аз.
– Така ли? – В гласа на издокарания американец се долавяше едва ли не детско любопитство.
– За какво ви е?
– Нося писмо за него.
Американецът ме погледна така, както всички ме гледаха, и аз усетих, че подигравките ей сега ще започнат.
– Ърнест! – извика той. – Дойде... Дойде някакъв древногръцки атлет с писмо за теб. Да го отворя ли?
– Ако ухае на онези ориенталски дамски цигари, скъсай го.
Американецът помириса писмото.
– Мирише на нафталин.

– Престани, Скоти! Скъсай го.
– Наистина! Мирише на нафталин!
Така беше. Преди да замина, мама беше сгънала на дъното на куфара спортното ми сако и беше сложила в джобовете нафталин. Писмото беше поело от миризмата. Американецът отвори писмото и зачете наум. След това ме погледна с прямия си поглед и извика на Хемингуей:
– Дошъл е чак от Улумулу, Австралия.
– Не съм от Улумулу – възпротивих се аз.
– Будалкам Хемингуей – прошепна американецът и добави добродушно: – Влезте... влезте. Ърнест взима редовната студена вана по английски. Ей сега ще се появи като един истински боксьор.
Докато влизахме в хола, ми съобщи през рамо, че се казва Ф. Скот Фицджералд – още едно име, което никога не бях чувал.
– Стойте тук – каза той и изчезна с писмото. Зачаках в прашния, поизвехтял хол, който отговаряше на тогавашната френска представа за служебен апартамент за американци. Стори ми се, че целият американски континент се е настанил тук. Всичко наоколо ме караше да се чувствам неловко, включително и безредието.
– По дяволите! – Това явно беше Хемингуей, който четеше писмото на Джек. – Изглежда симпатично момче – подхвърли Фицджералд.
– Чудесно. И какво очаква Хейзълдийн да правя с него?
– Демонстрирай му мускулите си.
Останалото не чух. Предполагам, че са се шегували по мой адрес и тъкмо се канех да си тръгна, когато Хемингуей влезе гол, бършейки се с една ръка и с писмото в другата.
– Здравей, момче – каза той.
Хемингуей беше по-едър от Джек Хейзълдийн, който стърчеше с една глава над мен. Имаше малък корем, на половината на корема на Джек, но аз не знаех накъде да гледам, защото голотата беше за мен нещо интимно, а Хемингуей се държеше така, сякаш беше облечен в костюм с жилетка. Забелязах белезите по краката му.
– Какво искаш от мен, момче? – попита той. – Какво е намислил смахнатият Хейзълдийн този път?
– Не искам нищо от вас – казах аз. – Джек ми даде писмото и аз минах да го оставя.
– Е, получих го и повече нищо не мога да направя за теб – каза Хемингуей. – Напускам Париж след половин час, при условие че Ф. Скот Фицджералд успее да затвори скъпия си куфар.
– Дойдох само за да ви предам писмото – повторих аз. – Това е всичко.
– Значи смяташе да го оставиш и да офейкаш?
Не знаех какво да отговоря – положение, в което Хемингуей щеше често да ме поставя.
– Отивам да си обуя панталоните – каза той и ме остави насред стаята с решението, че е време да си тръгна, преди да ме подканят, оскърбят или унижат по някой друг начин. Но Скот ме убеди да остана. Донесе хубав кожен куфар и го захвърли полуотворен върху канапето.
– Натискай капака, моля те – каза той. – Това проклето нещо се казва „английски всепобиращ куфар“, но не само че не побира всичко, ами и никога няма да го затвориш без чужда помощ.
Докато му помагах да затвори куфара, ми каза, че с Хемингуей заминават с кола за Фужер в Бретан.
– Смятаме да разрешим един спор за Балзак и Юго – каза той. – Така че сме се запътили към Вандея, за да сравним „1793“ на Юго с „Шуаните“ на Балзак, въпреки че аз знам и Ърнест знае, и всички знаят, че Балзак е по-добрият. Не може и сравнение да става. Но Ърнест хич и не ще да чуе. Казва, че при Юго всичко оживява и те разтърсва. Нали разбираш?
Нищо не разбирах. Бях чел „1793“, „Шуаните“ – не. Но Фицджералд внимателно махаше бодлите ми, вадеше острите ми зъби и когато започна да ме разпитва за мен самия, отговорите ми бяха почти откровени, макар да подозирах, че се интересува от мен по някаква своя непонятна причина. Накрая ме попита най-неочаквано дали мога да карам кола.
– Зависи – подозрително отговорих аз.
– Какво искаш да кажеш? Или можеш, или не можеш.
– Мога да карам фиат – казах аз. Бях карал фиат веднъж през живота си – безразсъдно и почти фатално.
– Чудесно! Истински късмет! – рече Фицджералд. – Кит, приятелю, идваш с нас.
– Къде?
– Във Фужер. – Той ме тупна по гърба. – Разбира се, че ще дойдеш. Прекрасно пътешествие. И страшно поучително. Как мислиш?
Не мога да си спомня какво точно мислех. Всъщност бях толкова изненадан, че всичко, което успях да кажа, беше подозрителното:
– За какво съм ви?
– За какво ли? Ами защото си точно такава стабилна опора, от каквато се нуждаем – отговори Скот, имитирайки английско произношение.
– Вие не можете ли да карате кола? – попитах аз.
– Разбира се, че мога. Не е там работата. Имаме нужда от някой трезв, честен, сигурен и пристоен човек, какъвто си ти, в твоето благоприлично сако, в случай че с Ърнест се напием по едно и също време. Защото не искам Ърнест да ме убие, а и Ърнест не иска аз да го убия. А какво, мислиш, ще стане, ако единият от нас кара и блъснем някой непредпазлив, разсеян и пиян французин? – Той потрепери. – О, боже, ужасно е да си го представя. Ще кажат, че сме били пияни, и ще ни свалят и ризите от гърба.
* Овидий, „Героини“, Последно писмо – на Дидона до Еней: Дано видиш образа на пишещата... Дидона сама слага край на живота си със собствената си ръка. – Б. пр.
** Стипендия, която след конкурс се отпуска на студенти, за да продължат образованието си. – Б. пр.