Свободно време

Изоставена от съпруга си жена с две деца, принудена да работи на две места

„Един + един“ – Джоджо Мойс

04.02.2015г. / 09 05ч.

Аз жената

Корица: Издателство "Хермес"

Излезе най-новият роман на Джоджо Мойс, обявена от медиите на Острова за „най-добрата съвременна британска авторка“! След успеха на „Аз преди теб“, „Момичето, което бях“ и „Последното писмо от любимия“ е ред на „Един + един“, преведен на 23 езика!

За книгата:

Една безкрайна оптимистка...

Изоставена от съпруга си, Джес е принудена сама да води битка за оцеляване. Тя работи на две места, за да издържа дъщеря си Танзи и сина си Ники. Джес прави всичко по силите си, но парите все не й стигат. И въпреки че е оптимист по природа, понякога се чувства като най-самотния човек на света.

+ един отчаян непознат...

Ед се намира в труден период от живота си. Заради една глупава грешка той е на път да загуби всичко: работата, състоянието, дома и дори свободата си. Ед е обвинен в злоупотреба с вътрешна информация и заплашен от седем години затвор. Въпреки че се старае да постъпва правилно, той се чувства като пълен неудачник.

= една случайна среща...

Учителите на Танзи настояват умното момиче да бъде записано в престижно училище. Джес обаче не може да си позволи високата годишна такса. Олимпиада по математика с голяма парична награда е единственият шанс на Танзи. Има само един проблем: състезанието е след пет дни в Шотландия...

Ед няма намерение да спасява никого, но Джес и децата се изпречват на пътя му.

Едно необикновено пътуване от Лондон до Абърдийн ще преобърне живота на всички.

За авторката

Джоджо Мойс е родена в Лондон през 1969 година. Завършва английска литература в Лондонския университет и спечелва стипендия за магистърска степен на вестник „Индипендънт“, където работи като редактор и кореспондент в продължение на десет години. Именно там среща и бъдещия си съпруг. Въпреки успешната журналистическа кариера, Джоджо мечтае да стане професионална писателка. Големият пробив за авторката идва с появата на пазара на деветия й роман – „Аз преди теб“, през януари 2012 година. За кратко книгата се превръща в истинска сензация, оглавява класациите за бестселъри, задържайки се в тях рекордно дълго време, и е номинирана за роман на годината. До този момент „Аз преди теб“ е преведена на 35 езика и от нея са продадени над 3 милиона екземпляра.

Правата за филмиране на „Аз преди теб“ и „Един + един“ са закупени от филмовите студиа „Ню Лайн“ и „Метро-Голдуин-Майер“, в момента авторката работи и по двата сценария.

Джоджо Мойс е сред малцината британски авторки, печелили наградата на Асоциацията на романтичните писателки за роман на годината два пъти – през 2004-а и 2011-а. Днес Джоджо живее в къща във викториански стил в Есекс със съпруга си и трите им деца.

Посланието на „Един + един“ е: бъдете мили, защото всеки води битка, за която дори и не подозирате!

(Интервю с Джоджо Мойс за най-новата й книга)

Главните герои в „Един + един“ са забавни, чудновати и най-важното – истински. Откъде почерпихте вдъхновение за създаването им?

По принцип черпя вдъхновение за книгите си от различни места – истории, които хората ми разказват, преживявания на приятели и дори случки на непознати, за които научавам от новините. В конкретния случай на „Един + един“ обаче използвах собствения си опит по време на пътуване. Знаете, че пътуването сближава хората: когато си принуден да седиш до непознат по време на няколкочасов полет, разбираш какъв е той всъщност.

Разкажете ни повече за главните герои в „Един + един“ – Джес и Ед.

Джес е самотна майка, която дава всичко от себе си, за да издържа двете си деца, но парите все не й стигат. Въпреки това, тя е оптимистка до мозъка на костите си и не се предава дори и пред най-големите предизвикателства. Ед, от друга страна, е богат млад мъж, извършил грешка, която може да му коства свободата, работата и състоянието. Принудени да пътуват заедно от Лондон до Абърдийн, Джес и Ед се опознават и осъзнават, че се харесват. Луиза и Уил от „Аз преди теб“ произхождаха от различни класи и имаха коренно различни стремежи. Джес и Ед, от друга страна, се различават само по една, макар и изключително важна подробност: притежанието на пари. Докато пишех книгата, си задавах въпроса: „Какво би направил, ако притежаваш всичко необходимо, за да успееш в живота – талант, желание и качества, но ти липсват средства?“. Учат ни, че можеш да постигнеш всичко, стига само да положиш достатъчно усилия. Ами ако просто нямаш късмет? Можеш ли да промениш съдбата си и да намериш мястото си в общество, в което бездната между бедни и богати става все по-широка?

Въпреки коренно различните сюжети, Ед и Уил си приличат по това, че и двамата са успели мъже, всеки в своята собствена сфера, които се намират в труден период от живота си. И двамата срещат жени, които придават цвят и смисъл на живота им. Това съвпадение случайно ли е, или е търсен ефект?

Що се отнася до „Един + един“, държах Ед да не спасява Джес, въпреки че разполага с финансовите възможности да го направи. Исках да се спасят един другиго. Основното послание на романа е, че всички ние притежаваме нещо, което можем да предложим на другите, стига само да ги допуснем до себе си.

Главната героиня Джес е самотна майка на смесено семейство. Пред какви предизвикателства се изправя тя?

Смятам, че съвременните семейства в по-голямата си част са малко или много смесени. Самата аз произхождам от такова семейство. Не исках да акцентирам върху това обаче. Исках да представя едно любящо сплотено семейство, което не отговаря на общоприетите норми.

Дъщерята на Джес – Танзи, е математически гений. Обикновено момичетата са жертви на стереотипа, че момчетата са по-добри по математика. Смятате ли, че вашата книга ще промени това схващане?

Да, твърдя го, при условие че самата аз съм суперзле по математика. С всяка следваща книга осъзнавам все по-ясно, че не желая да пиша за жени, които се интересуват единствено от начина, по който изглеждат, дрехите, които носят, и мъжа, когото обичат. Опитвам се да създавам героини, които да вдъхновяват дъщеря ми – момичета, които учат, пътуват, работят и не спират да се развиват. Танзи всъщност се чувства добре в кожата си до момента, в който обстоятелствата не я принуждават да изпитва неувереност.

В „Един + един“ има и няколко горещи сцени! Какво е отношението ви към писането на секс сцени?

Ако зависеше от моя редактор, щяха да бъдат още по-горещи! Честно казано, секс сцените са ми най-трудни – най-вече заради езика, който трябва да използвам. Въпреки това, с всяка следваща книга ставам все по-смела, но не ми е лесно. Живея в малко населено място, където всеки смята, че секс сцените се основават на личния ми опит, така че можете да си представите.

Какво послание бихте искали да отправите на читателите на „Един + един“?

На първо място, както с всяка своя книга, се надявам да отведе читателите на място, на което не са предполагали, че ще бъдат, и да ги откъсне от действителността. Надявам се да ги разчувства – независимо дали ще ги разплаче, или разсмее. В по-глобален план се надявам, че ще ги накара да се замислят, преди да съдят или отхвърлят прибързано хората около себе си. С едно изречение посланието на „Един + един“ е: Бъдете мили, защото всеки води битка, за която дори и не подозирате.

Откъс:

Номер 14 на Сийкоул Авеню беше изпълнен със звука от далечни виртуални експлозии. Наскоро Танзи бе изчислила, че тъй като е навършил шестнайсет, Ники е прекарал 88 процента от свободното си време в играене на електронни игри. Джес не можеше да го вини за това.
Тя остави пластмасовата щайга с почистващите препарати в коридора, окачи якето си и заизкачва стълбите, смръщвайки се при вида на износения килим. Щом стигна горе, бутна вратата към стаята на Ники. Той беше със слушалки на ушите и стреляше по някого; миризмата на марихуана бе толкова силна, че главата й се замая.
– Ники – извика тя и в този миг на монитора се изсипа градушка от куршуми. – Ники!
Отиде до него и издърпа слушалките от ушите му, а той с неохота се обърна. За миг на лицето му се изписа кисело изражение като на човек, когото са събудили насила.
– Кога ще учиш?
– В момента си почивам.
Джес вдигна пепелника и го бутна под носа му.
– Мислех, че се бяхме разбрали.
– Това е от снощи. Не можах да заспя.
– Не вкъщи, Ники. – Безсмислено беше да му го повтаря. Тук всички го правеха. Тя беше късметлийка, че той бе започнал чак на петнайсет. – Танзи прибра ли се? – Джес се наведе да вдигне от пода чорапите и чашите от чая.
– Не. О, и следобед звъняха от училище.
– Какво искат?
Той написа нещо на компютъра и се извърна към нея.
– Не знам. Нещо за училище.
Тя отмахна боядисаната в черно коса от лицето му и я видя: прясна следа върху скулата. Ники се сви смутено.
– Добре ли си?
Той вдигна рамене, отмести очи от нея.
– Пак ли те биха?
– Всичко е наред.
– Защо не ми се обади?
– Свършиха ми минутите на мобилния. – Ники се облегна в стола и изстреля виртуална граната. На екрана избухна огнено кълбо. Той пак пъхна слушалките в ушите си и отново се вторачи в играта...
Ники бе дошъл да живее с тях преди осем години. Беше син на Марти от Дела, жена, с която той имал кратка връзка в тийнейджърските си години. Ники пристигна мълчалив и подозрителен, крайниците му бяха дълги и мършави, а апетитът – вълчи. Майка му се бе хванала с нова тайфа и се беше запиляла някъде в Средна Англия с някакъв си Биг Ал. Този мъж никога не гледаше хората в очите и вечно стискаше в огромния си юмрук кутия „Тенънтс Екстра“. Ники бе спал в стаята с шкафчетата в училище, а когато се обадиха от социалната служба, Джес каза, че може да дойде да живее при тях.
– Само това ти липсваше! – възкликна Натали. – Още едно гърло за хранене.
– Той е син на мъжа ми.
– Виждала си го два пъти за четири години. Ти самата още нямаш двайсет.
– Е, нищо вече не е същото...
След това тя си мислеше, че може би идването на момчето бе последната капка, от която чашата преля; капката, накарала Марти да абдикира от отговорностите си на съпруг и баща. Ники обаче бе добро дете въпреки гримираните си очи и боядисаната в черно коса. Държеше се мило с Танзи, а понякога дори разговаряше и се смееше, и позволяваше на Джес да го прегръща. А тя му се радваше, макар от време на време да се притесняваше, че е поела на плещите си грижите за още един човек.
Излезе с телефона в градината и пое дълбоко дъх.
– Ало? Обажда се Джесика Томас... Оставили сте ми съобщение да ви позвъня...
Мълчание.
– Да не се е случило нещо с Танзи? Наред ли е всичко?
– Разбира се. Съжалявам. Трябваше да се представя. Аз съм господин Цвангараи, учителят по математика на Танзи.
– О, здравейте... – Тя си го представи: висок мъж в сив костюм, с лице на погребален агент.
– Преди няколко седмици имах интересен разговор с бивш мой колега, който работи в „Сейнт Анс“, и исках да поприказвам с вас.
– „Сейнт Анс“ ли? – Джесика се намръщи. – Частното училище?
– Да. Отпускат стипендии за надарени деца. А както знаете, вече сме категоризирали Танзи като надарена и талантлива.
– Понеже е добра по математика.
– Повече от добра. Миналата седмица й дадохме да направи теста за кандидатстването. Не знам, казала ли ви е? Изпратих ви писмо, но исках да съм сигурен, че сте го прочели.
Джес се взря с присвити очи в една чайка в небето. През няколко къщи от тяхната Тери Блекстоун бе започнал да припява на радиото в градината си. Можеше да изкара целия репертоар на Род Стюарт, стига да реши, че никой не го гледа.
– Тази сутрин получихме резултата. Справила се е добре. Много добре! Госпожо Томас, ако сте съгласна, от „Сейнт Анс“ биха искали да я интервюират за стипендията.
Тя се улови как повтаря като папагал:
– Да я интервюират за стипендията?
– Дават я на деца с изключителни способности. Училището ще намали значително учебните такси. Това означава, че Танзи може да получи първокласно образование. Тя има невероятни математически способности, госпожо Томас. Убеден съм, че това е страхотна възможност.
– „Сейнт Анс“? Но... Тя ще трябва да плаща за автобуса до другия край на града. Ще й е нужна униформа и каквото там се изисква. И няма да познава никого...
– Ще си намери приятели. Но това са подробности, госпожо Томас. Нека първо да изчакаме и да видим какво ще предложат от училището. Танзи е талантливо дете. – Той замълча. Когато тя не каза нищо, снижи гласа си: – Преподавам математика от двайсет и две години, госпожо Томас. Досега не съм срещал дете, което да схваща толкова бързо. Дори бих казал, че няма на какво повече да я науча. Алгоритми, теория на вероятностите, прости числа...
– Простете, господин Цвангараи, но това е твърде сложно за мен.
Той се засмя кратко.
– Пак ще се чуем.
Джес остави слушалката и се отпусна върху белия пластмасов градински стол, покрит с тънък слой изумруденозелен мъх. Погледът й се зарея в пространството, а после се спря върху пердетата на прозорците, които Марти винаги бе намирал за твърде ярки. Тя се загледа в червеното детско колело с помощни колелца, което все не намираше време да изхвърли, в цигарените фасове, пръснати от съседите като конфети върху нейната пътека, в изгнилите дъски на оградата, през които обичаше да пъха глава Норман... И въпреки своя „безпочвен оптимизъм“, както го наричаше Натали, Джес усети как очите й неочаквано се наляха със сълзи.
Една жена трябваше да се справя с ужасно много неща, когато бащата на децата й я напусне: въпроса с парите, потискания гняв заради лишенията, това, че повечето й омъжени приятелки я смятаха за потенциална крадла на съпрузи. А по-лошото от безкрайната, уморителна битка за оцеляване беше, че тя се чувстваше така, сякаш е най-самотният човек на света...