Свободно време

За по-меки нюанси на еротиката, заповядайте в „Контурите на сърцето“

„Уязвим“ – Тамара Уебър

01.04.2015г. / 09 18ч.

Аз жената

Корица: Издателство "Хермес"

Излезе „Уязвим“ – дългоочакваното продължение на бестселъра „Лесна“ от Тамара Уебър, превърнал се в едно от най-успешните ню адълт заглавия. Книга втора от серия „Контурите на сърцето“ разказва историята на влюбването на Лукас и Жаклин от негова гледна точка. „Уязвим“ обаче не преразказва историята, а запознава читателя с миналото на Лукас. Чувствените сцени в „Уязвим“ са много повече – те помагат на героите да преодолеят болката, която изпитват, и да продължат живота си.

За книгата:

Животът на Ландън се дели на две половини: преди и след

Преди – когато се е наслаждавал на семейно щастие и е изпитвал първите любовни трепети. Когато е смятал, че животът е хубав, а бъдещето – многообещаващо. Преди да стане свидетел на жестокото изнасилване и убийство на майка му, докато баща му е в командировка. След преживения ужас Ландън вече не е същият. Пиърсингът на устната и множеството татуировки по тялото му са доброволно издигната бариера, която държи останалите настрани. Ландън се отчуждава от приятелите си и се впуска в безразборни връзки. Злоупотребява с наркотици и алкохол. От порочния кръг го измъква семейният приятел Чарлз Хелър.

Осем години по-късно Ландън променя името си на Лукас и започва работа като стажант-преподавател. Останал без мечти и стремежи, той иска единствено да загърби миналото. Докато не се появява Джаки.

Пожелава я в мига, в който я вижда, и е готов на всичко, за да я има. Изоставена от приятеля си, Джаки не устоява на чара на лошото момче. Лукас й помага да се освободи от задръжките си и да се превърне в господарка на собственото си тяло. За да останат заедно обаче, той трябва да й разкрие колко уязвим е всъщност...

За авторката:

Майка ми критикува горещите сцени в книгите ми, но аз нямам никакво намерение да променям стила си на писане!
Тамара Уебър

Преди да се захване професионално с писане, Тамара Уебър работи като академичен съветник, преподавател по икономика, офис мениджър на планетариум и дори служител в соларно студио. Омъжва се за ученическата си любов, от когото има три вече пораснали деца. Определя себе си като безнадеждна романтичка, която обожава книги с щастлив край.

Издава сама романа си „Лесна“ като електронна книга, която за кратко се превръща в истинска интернет сензация и се продават 150 000 екземпляра. Огромният успех на книгата привлича вниманието на голямото американско издателство „Пенгуин“, което откупува правата за издаването й и я превръща в международен бестселър, преведен на 26 езика. Романът заема челните места в класациите за най-продавани книги на „Ню Йорк Таймс“, „Амазон“ и „Барнс и Нобъл“. „Лесна“ е първото заглавие от романтичната поредица „Контурите на сърцето“, предназначена за момичета между шестнадесет и тридесет години. „Уязвим“ е второто заглавие от поредицата, приканващо ни да погледнем чувствената любовна история през очите на Лукас и да се запознаем с неговия живот, преди да срещне Джаки.

Откъс:

Когато се прибрах у дома, си направих сандвич, споделяйки пуешкото месо с Франсис, както бях сторил първия ден, когато се бе появил преди три години. Бях поживял в апартамента едва месец, когато неканеният Франсис се нанесе.
Въпреки че жилището на семейство Хелър беше в другия край на двора, понякога изпитвах необяснима самота. Двамата с баща ми не бяхме разговаряли често, когато живеех при него, но той беше там, в къщата. Не ми липсваха толкова разговорите, колкото човешкото присъствие.
– Какво мислиш? – попитах го аз и подхвърлих едно последно парче в купичката му. – Трябва ли да бъда нейното лошо момче? Безспорно съм подходящ за тази роля. – Взех телефона и открих номера й. – Говори сега или замълчи завинаги.
Дояде пуйката и се захвана с тоалета си.
– Това е безмълвно съгласие – заявих аз и написах извинително съобщение на Жаклин, задето не успяхме да си вземем довиждане следобеда.
Тя отговори:
Предполагам, че се получи неловко заради доктор Хелър.
Меко казано.
Споделих, че исках да я нарисувам. Втренчих се в екрана, докато чаках отговора й.
„Искаш лошо момче, Жаклин? – помислих си аз. – Хайде, изпробвай ме."
Тя се съгласи.
Казах й, че мога да намина след няколко часа, и я помолих да ми даде номера на стаята си.
По ирония на съдбата бе писала на Ландън, докато бе седяла в „Старбъкс“, за да му благодари, задето бе настоявал да направи упражненията. Беше почти сигурна, че бе изкарала отлична оценка на теста, който Хелър им даде тази сутрин. Исках да й върна отговор, но се сдържах. Тази вечер нямаше да получи новини от Ландън.
Оказа се доста лесно да вляза в сградата. Беше ми нужно само да подвикна на един от обитателите й:
– Хей, човече, задръж вратата.
Поех по задното стълбище, водещо към етажа й. Цялото ми тяло изгаряше.
Не бях излъгал. Исках да я нарисувам. Вероятно щях да сторя само това. Тази вечер.
Почуках леко, без да обръщам внимание на останалите студенти, размотаващи се из коридора. Не отговори. Не успях да чуя никакво раздвижване в стаята й. Но когато почуках отново, отвори вратата мигновено, сякаш бе стояла долепена от другия й край, разкъсвана от съмнения дали да ме пусне или не.
Пуловерът й бе по-светъл от цвета на очите й, но така ги подчертаваше по-добре. Шпицдеколтето не беше предизвикателно и дрехата очертаваше извивките й, без да прилепва към тялото й. Меката материя сякаш молеше да бъде погалена. Заклех се да удовлетворя тази молба.
Влязох в стаята й. Дочух звука от затварянето на вратата. Сякаш някой затръшна дверите на съвестта ми. Но тя продължи да почуква в черепа ми – един приглушен и безспирен шепот, напомнящ ми, че това момиче бе сред студентите на Хелър, че тя бе забранена зона. Освен това преживяваше раздяла, която я бе накарала да се почувства уязвима в едно отношение, а мен – в друго.
А като за капак на всичко, нямаше никаква представа за вътрешната ми борба. Захвърлих скицника на леглото.
Пъхнах ръце в джобовете и с престорен интерес заразглеждах декора. Усетих, че ме изучаваше с поглед – като се започнеше от износените ботуши и се стигнеше до невзрачното горнище с качулка и халката на устната. Една смесица от морски лентяй, селяндур и завършен хулиган, който сякаш казваше: „Не се занасяй с мен“. Нямах нищо общо с красивото й бивше гадже, макар че някога, много отдавна, можех да стана като него. Но тогава не ми пукаше нито какво обличах, нито колко струваше. Марките, предпочитани от Кенеди Мур и приятелчетата му от средната класа, нямаше да впечатлят съучениците ми от прогимназията, чиито родители бяха влиятелни лобисти, сенатори, изпълнителни директори на сдружения, които си играеха с милиони.
Никога нямаше да се почувствам унизен от момче, парадиращо с парите на родителите си. Знаех колко бързо можеха да изчезнат, особено ако не бяха твои. Бях научил тази истина, и то по трудния начин. Ако искаш да получиш нещо от живота, трябва да разчиташ на себе си, за да го извоюваш. И да го запазиш.
Погледът на Жаклин пробягваше по лицето ми, а аз продължих да разглеждам с престорен интерес стаята й, докато си представях отнесеното изражение, което понякога се изписваше на лицето й по време на лекциите на Хелър. Впиваше очи в една точка, докато потропваше с пръсти по крака си или по чина, сякаш теглеше невидими струни.
Привличаше ме от седмици, но бях странял от нея до нощта, когато се превърнах в неин защитник. Като в онази китайска поговорка, която гласеше, че ако спасиш нечий живот, ставаш завинаги отговорен за него. Просто не можех да я оставя да продължи напред, не и когато бях убеден, че не разполагаше с нужните средства, за да се защити. Може би онази нощ не бях спасил живота на Жаклин, но я бях спасил от нещо, което щеше да открадне частица от душата й. Бях обсебен от идеята да я предпазя, а за да го постигна, трябваше да я опозная по-добре.
Поне това бе изфабрикуваната версия, която си внушавах.
Когато се обърнах, погледите ни се срещнаха. Отклоних очи към малките колони на бюрото. Слушаше банда, която бях ходил да гледам миналия месец. Попитах я дали е присъствала на концерта и за моя изненада, кимна утвърдително. Не я бях забелязал, но тогава не ми беше минавало през ум да я търся. Промърморих някакво извинение за алкохола и мрачната зала. Ако знаех, че е била там, нито бирата, нито мракът щяха да ми попречат да я открия.
Но щеше да е най-добре да й го спестя.
Свалих шапката и спортното горнище с качулката, метнах ги на леглото й и се опитах да се успокоя, преди да се обърна към нея. Вероятно бе отишла там с гаджето си, докато аз бях придружаван от Джоузеф.
– Къде ме искаш? – попита тя.
Съзнанието ми за миг се изпразни, а сетне се изпълни с невъобразими картини. Тя се изчерви, сякаш бе прочела мислите ми, ахна, притеснена от кокетния въпрос, неволно прозвучал като тактика за съблазняване.
Прочистих гърлото си и предложих леглото, влизайки в духа на невинната й закачка. Избутах шапката и горнището си от дюшека, за да успее да седне. Напомних на възкръсналите си хормони, че Жаклин Уолъс не беше за мен поради ред причини – като се започнеше от факта, че я лъжех съвсем безсрамно за действителната си самоличност, и се стигнеше до общоприетата истина, че момичета като нея не се влюбваха в момчета с моята външност.
Но едва ли беше нужно да се влюбва, за да спи с мен. Трябваше да съм нейното лошо момче, да се възползва от мен. И Господ да ми е на помощ, но аз изгарях от нетърпение да го направи.
Тя се взираше напрегнато в мен. Исках да я успокоя, да я прилаская в обятията си. Вместо това дочух как изричам, че не беше задължително да го прави, ако не желаеше. Зачаках да въздъхне облекчено и да ми каже, че това е нередно. Част от мен се надяваше да последват именно тези думи, защото тогава щях да мога да се откажа, преди да извърша огромната грешка и за пореден път да направя компромис с почтеността си.
Но нямаше да си тръгна, докато не ми кажеше да го сторя, защото цялото ми тяло изгаряше от копнеж да я почувствам близо до себе си.
– Искам – отвърна тихо тя.
Тялото й все още бе напрегнато. Приличаше на някой от дървените модели в скицника ми – с гъвкави стави, но напълно неподвижни. Заявлението й не отговаряше на стойката й. Не знаех кое от двете да приема за чиста монета – езика на тялото или думите й.
– Коя поза ще ти е най-удобна? – попитах аз и още по-ярка червенина плъзна по лицето й.
Прехапах устни, извърнах се и се настаних на пода на няколко метра от нея, облегнал гръб на единствената незаета част от стената в стаята й. Положих скицника върху коленете си, разгърнах го и издишах въздуха бавно през носа си, проклинайки се заради съобщението, което й бях изпратил. Въпреки че молбата ми да я нарисувам не бе претекст, тази интимна близост ме измъчваше ужасно. В един миг осъзнах, че никога преди не бях желал момиче с такава сила. Този копнеж не ми бе давал мира в продължение на седмици и аз го бях игнорирал, защото тя си имаше гадже, защото беше студентка в курса, който водех, защото беше далечна и недостижима. Една фантазия и нищо повече.
И тогава преживя онази нощ, която сигурно я бе ужасила, макар че успях да се намеся, преди да се стигне до крайности. Сграбчих молива. Не можех да си припиша заслугата, че я бях спасил, и после да я получа като награда. Не и чрез измама, не и когато никога нямаше да бъде моя.
Но пък и тя не играеше честно, нали? Можех да й дам това, което искаше.
Казах й да легне по корем и да извърне лицето си към мен. Подчини се.
– Така ли?
Кимнах. Почувствах се замаян. Божичко, какво си бях причинил! Трябваше да я докосна.
Гледаше ме, лежейки неподвижно. Захвърлих скицника и молива и се приближих, пълзейки на четири крака, скъсявайки разстоянието помежду ни. Затвори очи, когато прокарах пръсти през косата й. Отметнах я, за да се вижда извивката на челюстта й. Точно под брадичката й забелязах малка луничка и с усилие на волята се въздържах, за да не я погаля. Отвори очи и се почудих дали долавяше борбата, кипяща в главата и кръвта ми.
Не промълвихме и дума, докато я рисувах. Знаех, че ме наблюдаваше, макар че не можеше да види какво скицирах. Чувствах погледа й, но не вдигнах глава от листа. След няколко минути клепачите й се спуснаха и после сякаш замря. Завърших рисунката, но се колебаех как да постъпя. Отново се приближих към леглото пълзешком, подвих крака, седнах на пода и се втренчих в нея. Дишането й бе дълбоко и равномерно. Оставих скицника и молива настрана, докато се борех с обзелото ме желание да я докосна.
– Унасяш ли се? – прошепнах накрая и тя отвори очи.
– Не – отвърна Жаклин, макар че бях убеден, че грешеше.
Не възразих. Полюбопитства дали бях готов и се чух да казвам, че ми се щеше да направя още една рисунка. Когато се съгласи, я помолих да се обърне по гръб. Послуша ме. Добавих, че искам да я наглася, и тя кимна. Кръвта във вените ми забушува, сякаш се събуждах от дългогодишна кома. Всичко беше ярко. Долавях и най-малката и незабележима подробност. Желаех я толкова силно, че чак изпитвах физическа болка.
Първоначално мислех да я наглася, сякаш бе паднала от небето. Един ангел с разбито сърце, озовал се на земята. Но когато я хванах за китките и положих ръката й върху главата й, си представих как би изглеждала в леглото ми. С разтуптяно сърце придърпах другата й ръка върху корема й, но после ги вдигнах над главата й. Кръстосах китките й. Виждах я как се смее и ме предизвиква да я завържа. Картината бе ясна като спомен. По дяволите!
Трябваше да спра да я докосвам или щях да откача. Затова започнах да я рисувам в тази поза, насочвайки вниманието си към линиите и ъглите, светлосенките и отраженията. Пулсът ми постепенно се нормализира. Дишането – също.
Насочих поглед към лицето й. Към очите й, които сега бяха широко отворени и ме наблюдаваха.
Малките й ръце все още лежаха послушно кръстосани над главата. Тя сви юмруци, но после ги отпусна. Вената на шията й трептеше лудешки. Гърдите й бързо се повдигаха и спускаха. Почувствах се изгубен в безкрайната синева на очите й. Сякаш се страхуваше. Това ме накара да изпитам гняв, но той не бе насочен към нея.
– Жаклин?
– Да?
– В нощта, когато се срещнахме... – Не съм като него. Не съм като него. – Аз не съм като онзи тип.
– Знам то...
Положих пръст върху меките й плътни устни и прошепнах:
– Не искам да се чувстваш притисната или застрашена.
Въпреки измамата, в която затъвах все по-дълбоко, думите ми бяха искрени. Трябваше да ми повярва. Освен това бях готов да се разделя с живота си, за да получа една целувка.
– Но точно в този момент копнея да те целуна. Изгарям.
Този, който трябваше да се страхува повече, бях аз, защото знаех, че ще ми откаже. Тогава щях да си тръгна, за да й докажа, че можеше да ми се довери. Прокарах пръст по устните и брадичката й, а после надолу между гърдите й, очаквайки нейното „не“.
Но тя не го каза.
Отрони едва доловимо:
– Добре.