Свободно време

„Докато аз умирах“ – Ерика Спиндлър

21.05.2012г. / 14 43ч.

Аз жената

Ерика Спиндлър е родена през 1975 г. и е израснала в Рокфърд, Илинойс в САЩ. Омъжена е и има две деца. Младата бъдеща писателка прави планове за кариера като художник и получава първо бакалавърска степен от университета в Кливланд, щата Мисисипи, а по-късно и магистърска степен по визуални изкуства от университета в Ню Орлиънс. Въпреки че започва работа като преподавател по специалността си, кариерата й поема в друга посока и след броени години Ерика се озовава в позицията на бестселъров автор, оглавявал класацията на „Ню Йорк Таймс“.
Когато за пръв път разгръща романтично дамско четиво, стилът на писане я очарова. Скоро Ерика решава сама да опита да напише роман. Първите й книги са романтични дамски истории. Към средата на кариерата си обаче, през 1996 г., тя постепенно измества фокуса на творчеството си към съспенса и трилъровия жанр. Промяната в стила и историите на Ерика започва да й носи и нови творчески успехи: през 2001 г. тя е наградена с престижното отличие „Дафни дю Морие“. Получава и наградата „Целувката на смъртта“ през 1996 и 2002 г.
Успехите на писателката на попрището на трилъра и съспенса я карат да се ориентира изцяло към тези жанрове. Промяната явно е за добро: Ерика постига световна известност тъкмо с трилърите си. До момента книгите й са публикувани в над 25 държави.
„Когато някой ми разкаже история, без значение колко безобидна е тя, имам способността да я пречупя и предам по доста плашещ начин. Опитът ми показва, че тайната се крие в това да не споделям своите версии с хората, разказали ми историята. Когато го направя, те сякаш започват да ме отбягват.“
Ерика Спиндлър

Интервю с Ерика Спиндлър
За дарбата на разказвача, изкуството и черния шоколад

Разкажете ни нещо повече за това как и кога започнахте да пишете.
Дори в най-смелите си мечти не съм смятала, че ще се превърна в бестселъров автор, четен в толкова много страни! Плановете в младостта ми бяха да работя като художник и университетски преподавател по изящни изкуства. Подготвях се години наред за подобна кариера, дори бях започнала да преподавам в местен университет, когато ме връхлетя писателската треска.
Всъщност бях хванала най-обикновена настинка и си взех романтичен дамски роман, с който да прекарам болничните. Въпреки че чета много, до този момент не бях запозната с този жанр. Романът беше на Нора Робъртс и буквално ме направи пристрастена. През следващите шест месеца прочетох още много подобни книги. В един момент реших, че искам и аз да опитам да напиша книга. Когато завърших първата си, разбрах, че съм намерила истинското си призвание. Сбогом, бои и четки, здравейте, компютър и клавиатура!

Започнали сте с романтични истории, а после сте преминали към трилърови сюжети, изпълнени със съспенс. Какво Ви накара да направите тази промяна?
Промяната се случи по естествен път. В една от книгите ми главен герой беше детектив от Ню Орлиънс, разследващ убийства. В книгата имаше и втора сюжетна линия, свързана със сериен убиец. Беше ми толкова интересно да разработвам този сюжет, че когато започнах да планирам следващия си роман, се съсредоточих повече върху съспенса. Тази тенденция се задълбочи в следващите ми книги.

Създали сте много необикновени сюжети. Откъде черпите идеите за тях?
Идеите ми винаги са породени от лични преживявания. Мога да взема една най-обикновена случка или среща и да я преразкажа в доста плашеща история. Това се случва толкова естествено, че в началото се притеснявах от самата себе си. После осъзнах, че това е особена, макар и малко плашеща дарба.

Коя е любимата Ви част от процеса на написване, издаване и рекламиране на нова книга? Как организирате историите си?
Без съмнение, любимата ми част е творческият процес. Обожавам изграждането на героите, измислянето на обратите, вълнуващия финал. Често започвам с една основна идея, а после изписвам цели тефтери с бележки и хрумвания. Отхвърлям някои, свързвам други, накрая имам пред себе си нещо, което ми се струва вълнуващо. Чак тогава сядам пред компютъра и организирам скелета на романа, обикновено с дължина около 50 страници. Когато свърша това, вече мога да започна същинското писане.

Имате ли хобита? Как се забавлявате?
Все още рисувам за удоволствие. Нищо грандиозно, само някой и друг натюрморт или пейзаж. Обичам да си почивам с чаша кафе и черен шоколад.

Кои са най-добрите и най-лошите страни на професията писател?
Вероятно любимата ми страна на тази професия е фактът, че ми плащат, за да си измислям разни истории (смее се). Най-неприятният аспект навярно е, че понякога музата ми замлъква и думите спират да се леят с лекота.

Кои са авторите, оказали най-голямо влияние върху собствения Ви стил и книгите Ви?
Сигурно в началото бях повлияна до голяма степен от автори като Нора Робъртс и Сандра Браун. В по-късните ми книги вероятно се усеща по-силното влияние на писатели като Стивън Кинг и Питър Строб.

Като писател с над 25 книги зад гърба си, какво ще посъветвате младите автори?
Въпреки че авторите трябва да наблюдават пазара, горещите заглавия и литературните агенти, преди всичко ги съветвам да пишат в жанр, който обичат да четат. В такъв случай ще пишат със страст, която ще се усеща и на страниците на книгите им. Нека се учат от грешките си, но и да вярват в себе си.

За книгата „Докато аз умирах“
Ураганът Катрина променя живота на хиляди хора. Сред тях е и Майра Галиър – реставратор на стъклописи от Ню Орлиънс, която губи съпруга си в стихията. Шест години по-късно, когато младата жена сякаш най-после превъзмогва загубата, животът й се преобръща.
В града се появява сериен убиец, който оставя апокалиптични послания, написани с кръвта на жертвите му. Полицията подозира наскоро завърналия се в града Конър Скот – семеен приятел на семейство Галиър, служил в Ирак и Афганистан. В същото време някой започва опасна игра с подсъзнанието и спомените на Майра. Ден след ден тя се сблъсква с все повече следи, които сочат, че съпругът й е жив.
Следват нови убийства и всяка следваща жертва има все по-тясна връзка с Майра. Изглежда, че следата, която оставя психопатът, ще завърши със собствената й смърт. Разкъсвана между смесените си чувства към Конър и страховете си, Майра се оказва в центъра на водовъртеж от погребани тайни, религиозен фанатизъм и кръв.
За да оцелее, младата жена ще трябва да внимава кого допуска до себе си, защото опасността често е по-близо от очакваното.

Откъс:

* * *

Слезе от колата и заобиколи отпред. Параклисът се намираше точно до Ривър Роуд, на няколко километра от извивката на Мисисипи. Деветдесетгодишната сграда бе идеална за нея. Построена изцяло от кипарисови дъски, имаше три помещения, едното от които достатъчно просторно за работилница, с достатъчно прозорци, за да влиза слънчева светлина. Най-важното, намираше се на естествено възвишение и бе останала незасегната от наводненията при урагана.
Майра влезе вътре. Първо я лъхна мирис на ацетон и глина. После забеляза светлината, начина, по който огряваше творенията й и хвърляше цветни петна по пода и стените. През деня, когато слънцето се издигаше, цветовете и шарките се изместваха като в огромен калейдоскоп.
В месеците веднага след смъртта на Джеф работеше само защото щетите бяха големи. Не усещаше притегателната сила на стъклото, беше сляпа за красотата му. Чувството за цел и стремежът към съвършенство, които обикновено намираше в изкуството си, бяха заменени от нещо студено и механично.
Това бе ужасно състояние на пустота, но го предпочиташе пред предизвикваната от опиатите еуфория, към която се бе пристрастила.
Майра премина през преддверието на параклиса, което сега представляваше магазин, до малката кухня. Сложи от любимата си смес в единичната кафеварка и с чаша кафе се отправи към работилницата си.
Плъзгащи се врати отделяха работната от търговската площ. Влезе в стаята и ги затвори. Вътре цареше организиран хаос. Шест големи маси със започнати реставрации или кофи с инструменти, купчини дневници, каталози и по някоя и друга изоставена бутилка с вода... Всеки сантиметър от стените бе зает от скици, плакати, снимки, реклами и статии в привиден безпорядък, много от тях покрити с прах.
Все още бе изумена, че толкова прецизно изкуство може да се твори в толкова разхвърляна обстановка.
Отпивайки от кафето си, Майра премина покрай рафтовете с разноцветни стъкла, съдовете с оловни, медни и цинкови кантове и продължи към задния край на ателието. Там стоеше основната част от витража, който завършваше – стъклен панел с изображение на скърбящата Магдалена в подножието на кръста.
Другите четири панела бяха опаковани и подредени, готови да бъдат откарани в новия си дом. Майра все още не се решаваше да се раздели с този.
Още едно доказателство, че доктор Джаспър бе права.
Сега застана срещу него. Придържайки се към баварския стил във витражното изкуство, художникът бе изобразил сцената с удивителни подробности. Беше вложила цялото си старание в процеса на сложно нанасяне на лаково покритие и изпичане, който се бе оказал влудяващо труден. В сравнение с оригиналната творба крайният резултат от нейната работа можеше да се нарече „сполучлив опит“, дори и това й се струваше твърде висока оценка.
Художникът бе успял да изобрази дълбоката мъка на Магдалена от загубата на любимия. Разбираше болката на светицата, веднага се бе почувствала свързана с нея.
Тя също бе загубила любовта на живота си.
– Добро утро, Магдалена – тихо каза Майра, седна на ръба на масата и се загледа в измъченото изражение на светицата. – Сигурно си разочарована от мен. Проявих слабост. – Замълча, сякаш очакваше отговор, сетне продължи: – Доктор Джаспър мисли, че става така, защото скоро ще се разделим. Не искам да призная, че е права, но мисля, че е така.
Чу някого да влиза. Дени, помисли си и погледна часовника си. Беше се надявала да прекара още няколко минути сама, но не се изненада от ранното появяване на винаги подготвената си асистентка.
Отново се замисли върху думите на доктор Джаспър за замяната на една зависимост с друга. Била често срещана.
Това ли бе направила наистина? Използваше стремежа си на всяка цена да спаси витража с Магдалена като наркотик? А сега, когато Магдалена бе завършена, нима тя щеше да рухне?
Въпреки че цялото й същество отхвърляше тази мисъл, призна не само че е вярна, а и че сривът й вече е започнал.
Не. Притисна чашата между дланите си. Не можеше да се върне отново в онази пустота. Нямаше да го допусне.
Чу Дени да пристъпва през търговската част.
– Тук съм – извика тя.
Зад нея двойните врати се отвориха. Майра бавно се изправи и я посрещна с приветлива усмивка.
– Мислех, че днес ще си поспиш у дома – каза тя и се извърна. – Трябва да те изпратя...
Думите и усмивката застинаха на устните й. Беше бездомникът от предишната вечер, на когото бе дала пари. Но за разлика от тогава, тази сутрин успя да различи чертите му. Изразът на очите му я накара да настръхне. Горяха от необикновена ярост.
– Видях те снощи – каза тя спокойно, колкото можеше. – До „Корнър Бар“. Дадох ти двадесет долара, помниш ли?
Той не отговори, само продължи да се взира в нея. Майра застина.
– Тук няма никаква дрога. Не държа и пари в брой. Ако си гладен, има мисия на Барон Стрийт.
Бездомникът пристъпи към нея.
– И рече Бог, накрая житото ще се отдели от плявата. И плявата ще бъде хвърлена в изпепеляващ огън.
– Не искам неприятности – тихо каза Майра. – Сигурно и ти не желаеш. Просто си тръгни. Никой няма да пострада.
Нещо в ръката му проблесна на светлината. Нож, осъзна тя и сърцето й подскочи.
Огледа се. Единственият й шанс за бягство бе аварийният изход в задния край на стаята. Заотстъпва назад в тази посока.
– Накрая Пастирът ще прибере стадото си. – Гласът му зазвуча по-силно. – Онова, което очаква лъжепророците, е далеч по-лошо от вечни мъки!
Направи още крачка към нея, още една, повдигна ръка...
Не беше нож, забеляза тя. А дълго, тънко парче стъкло. Едно от нейните. Навярно го бе открил в кофата й за смет. От ръката му течеше кръв.
Спря се достатъчно близо, за да нанесе удар. Тя видя малък кръст, нескопосано татуиран между очите му.
– Плътта им ще бъде отделена от костите, опечена и изядена от демони.
Отвън прозвуча говор, после смях. Този път със сигурност беше Дени. И Крис.
Мъжът също ги чу. Лицето му го издаде. В следващия миг се втурна към нея, посягайки към гърлото й. Майра изпищя. Пръстите му, хлъзгави от кръв, обхванаха шията й. Тя политна назад към една от работните маси. Кофа с инструменти падна, разби се на пода.
Нямаше време да мисли, още по-малко да се бори, преди той да я пусне и да побегне към аварийния изход. Когато вратата се отвори, алармата се задейства. Майра се свлече на пода, треперейки така силно, че не можеше да стои на краката си.
Дени и Крис се втурнаха в стаята. Крис пръв достигна до нея, приклекна.
– Добре ли си?
– Майра! – извика Дени. – Тече ти кръв!
– Обади се на 911 – нареди Крис.
Тя погледна към блузата си, петната по нея... Той кървеше, ръцете му лепнеха от кръв на шията й.
– Не, добре съм. – Майра понечи да се надигне. – Държеше стъкло, но не ме поряза. Сграбчи ме за шията, но...
Изведнъж осъзна. Повдигна ръка към шията си. Кръстът й от разноцветни стъкла бе изчезнал. Джеф й го бе подарил по време на медения им месец в Португалия, а този обезумял мъж го бе откъснал от врата й.
Още една частица от Джеф й бе отнета.
– Беше непознатият от снощи. Открадна колието ми.
– Какъв непознат? Отрепката, на която даде пари?
Тя кимна и Крис се намръщи.
– Как те е намерил?
– Не зная. – Отново повдигна ръка към шията си, потъвайки в скръб. – Защо ми стори това?
И двамата я гледаха с безкрайно съчувствие. Разбираха, че кръстът не е просто колие, а част от изгубеното й минало.
– Може би полицията ще успее да ти го върне – предположи Крис. – Ако им се обадим веднага...
Полицията. Прозорците.
– Господи – промълви тя. – Възможно ли е...
– Кое да е възможно? – попита Дени.
– „Той ще дойде отново да съди живите и мъртвите.“ Посланието на прозорците от „Систърс ъв Мърси“. Също както снощи, онзи тип цитира Светото писание. Но днес каза почти същото като онова, което беше написано на прозорците. Детективът попита дали вандалщината може да има нещо общо с мен.
Крис заговори пръв:
– Мисля, че трябва да позвъним на 911.
– Не. Имам друг номер, на който да се обадя. Ще го намеря.