Нашата нерешителност влияе на децата ни

Нерешителността на възрастните – наследствена черта на характера или пропуск във възпитанието?
И двете, но второто повече. В много черти от характерите на хората наследствеността оказва огромно влияние, понякога дори нанася големи поражения. Това обаче не се отнася за решителността ни в собствения ни живот и способността ни да взимаме решения, касаещи нас самите. Разбира се, не съществуват изолирани решения. Всяко наше действие или бездействие води след себе си последици, които засягат нас и околните ни.

И докато таланта е генетично заложен (вроден или наследен), то способността и готовността да взимаме решения се учи. На това ни учат родителите ни, а ние учим своите деца. Ако ние сме нерешителни хора, можем ли да направим децата си различни – решителни и дейни и да оставим собствения им живот в собствените им сигурни ръце? Да, можем, но само ако открием и осъзнаем грешките, допуснати от нашите родители и ги избегнем при възпитанието на собствените си деца.

Кое е това, което наричам “грешка във възпитанието” и което изгражда нерешителни хора? То не е едно нещо, изолирано, а е комплекс от обстоятелства, фактори, действия, респ. бездействия, възприет маниер на поведение, които е трудно да бъдат ясно разграничени, но ще опитам.

Прекалената грижа за подрастващото дете.
Ако сте до него на всяка негова крачка в буквалния физически смисъл, то спира да мисли. Това няма нищо общо с умствените му възможности. Често пъти, умни мъже и жени стават уникални учени и отлични професионалисти, но като влезнат в магазина не могат да вземат елементарно решение – коя блуза/ сирене/ кафе/ хляб... да си купят, защото не са научени да го правят.

Пресилено е, но и не съвсем. Това е описание на проявлението на нещо, което човек носи като бреме върху себе си – Нерешителността си! През целия му живот (съзнателен и несъзнателен) някой е бдял над него – родител – единия или и двамата – грижел се е всичко да му е наред, за да може да учи спокойно и да се развива. Нещо повече – помагал му е в ученето – учел е с него, писали са заедно домашни чак до горните класове, чели са един урок напред, за да е подготвено детето и новата тема в училище да му е позната и да не го изненада.

Може би това е перфектното детство и юношество – без взимане на решения и без изненади. Но в живота не е така – в живота всеки ден е пълен с изненади, които често изискват мигновени решения, а такова дете не е подготвено да ги вземе. Това, естествено, не е фатално във физическия смисъл на думата, защото от това не се умира. Но може да е фатално в духовен смисъл. Детето – вече възрастен – е склонно да се остави на течението да го носи. Това неминуемо води до смесване с тълпата, загуба на индивидуалност, обезличаване... Затворените деца стават още по-затворени възрастни и това от един момент нататък започва да ограничава социалния им живот. По-приказливите и отворени деца може да развият агресивност, защото искат да променят нещо, но не са научени как да го направят и остават да тъпчат цял живот на едно и също място, без значение от мащаба на умствените им заложби.

Но развитието и движението напред изискват взимането на решения!

Личният пример.
Колко решения взехте днес? А вчера? Миналата седмица? Този месец? Миналата година? През целия си съзнателен живот до сега? Колко пъти казахте: Зарязвам всичко и отивам на пикник в планината, за да се заредя с енергия? Колко пъти взехте по едно яке и един сандвич и хукнахте без посока със семейството си навън?

Детето ви наблюдава и изучава навиците, реакциите и поведението ви и като поотрасне става точно пълно ваше копие, дори вие да не го искате. То се случва несъзнателно. Изискват се усилия за обратното – да не заприлича детето ви 100% на вас. Ако детето ви е ваше ксерокопие, това значи, че то е загубило индивидуалността си. Или по-точно вие сте я заличили. Няма нищо лошо в това децата да приличат на нас, но обикновено те във всичко са ПОВЕЧЕ от нас.

Ако сме умни – те са по-умни.
Ако сме решителни – те са по-решителни.
Ако сме нерешителни – те са по-нерешителни.
Ако сме егоисти – те са по-
Ако сме агресивни – те са по-
Ако сме безскрупулни/безмозъчни/мекотели – те са ПО-...!

Прекалената грижа и личният пример са двете неща, които влияят най-силно на децата при възпитанието и израстването им като решителни или нерешителни възрастни.

Как да се справи възрастният със себе си и собствената си нерешителност?

Първо: Трябва да се самоосъзнае като нерешителен човек. Това е най-важното и най-трудното. Да признаеш пред себе си своята нерешителност. Често пъти, примерът на родителите и тяхната “подкрепа” до такава степен са заличили индивидуалните ни способности и особености, че не сме в състояние дори това да решим: “Какъв съм? Решителен или нерешителен?”

Второ: Самоосъзнали се веднъж, трябва да открием ПРИЧИНАТА за нашата нерешителност. Тя е в миналото – естествено! И обикновено е някъде в семейството. Като я откриете – отървете се от нея!

Трето: Да се научи на “стари години” да взима решения. Лесно е, но отнема малко време. Започни от дребните неща – блузата/ сиренето/ кафето/ хляба...

Боядисай си стаята в ... оранжево. Или още по-добре – всяка стена в различен цвят, а тавана в синьо, нареди си на него фосфоресциращи звездички и си ги съзерцавай и брой вечер като си легнеш. Ако си на повече от 20-22 години, майка ти може и да поприпадне малко, но не може да те спре, нали? Това си решил ти. Това решение си е твое. Първото истински твое в живота ти ли е? Не боли, нали?

От взимането на решения не боли. Повече боли от това да гледаш как животът ти минава покрай теб, а ти си само декор в него, като всъщност ти е отредена главната роля.

Без значение дали става дума за малки решения или за големи, за важни или не, за дългосрочни или краткосрочни, механизмът на взимането им е един и същ – отговаряш си на едни въпроси:
1. Какво искам аз (да създам/направя/постигна)?
2. Какво трябва да направя, за да се изпълни то?
3. Как това ще повлияе на семейството ми и на мен самия?
4. Може ли да стане по-зле от сега?
5. Колко по-зле?
6. Това устройва ли ме? Да – защо? Не – защо?

Това са общо взето въпросите, на които всеки трябва да си е отговорил, преди да обяви решението си за “взето”. Всеки може да си добави и още въпроси – зависи от ценностната му система, приоритетите му, особеностите на характера... Прекаленото много въпроси ни отдалечават от взимането на решение, обаче.

Няма двама еднакви човека, следователно няма правилно решение, което да е правилно за всички. Правилно е за теб, за този момент. Утрешният ден може да поиска ново решение от теб. Но ти вече си готов да го вземеш – то не ти е първото, нали?

Не можем да предвидим всичко. Няма безгрешни хора. Не греши само този, който нищо не прави. Малко решения, обаче, могат да се окажат истински фатални за живота ни и този на децата ни. Например, фатално може да се окаже решението да станете тестов плувец-изпитател на производител на свирки без топче против глухи акули ;) .

Обикновено взимаме малки решения и се движим напред с малки крачки. Понякога се случва крачката, която се иска, да се окаже голяма и трябва да сме готови да я направим без страх, защото “не можеш да прескочиш пропаст с два малки скока”, нали?

Посоката? Тя е тази, която сме избрали да следваме. Тя не е важна като фактическа посока, важно е самото й наличие. Не е важно накъде точно вървим – всеки решава сам това. Важно е да знаем, че имаме посока, която сами сме си избрали.

И последно много много важно нещо: винаги помнете какво ви направи нерешителни и какво ви костваше да се промените и внимавайте какво възпитание причинявате на децата си!

www.leeneeann.info/blog