Людмила Филипова: Да бъдем упорити и различни

За каква професия мечтаехте като дете?
Мечтаех да стана морски биолог. Още от предучилищна възраст четях и усилено се готвих за експедиции изучаващи морските обитатели и по-специално китовете. Бях готова на всичко, за да го постигна. Но живеех твърде далеч от океаните. Все още ми се струва изумително, че китовете са единствената паралелна цивилизация на земята (за която знаем) със свой език, общества, закони. Така или иначе имах и план Б – да стана писател или художник, в случай че не стигна до китовете.

Доколко има истински и лични истории, вплетени във Вашите книги?
Доста. Колкото повече ме познава някой, толкова по-лесно може да открие пропорцията. Някои са вече спомен, други са изживени, макар никога да не са се случвали има и концентрирани дози копнежи. Но ако не прекараш всяка дума през себе си, няма как да я напишеш на онзи език, който ходи по оголените струни на душата.

Като писател и като жена какво мислите за инвитро процедурите?
Че са безценен шанс на бездетните двойки да осмислят живота и връзката си, като получат най-скъпото на този свят – тяхното биологично дете.

Иначе като цяло за асистираните технологии мисля, че са инструмент, който може да помогне на хиляди и оръжие, което може да навреди на други хиляди, според това кой ги използва, защо и в какъв мащаб. Сама по себе си технологията е от полза на бездетните семейства.

Категорично съм срещу производството и търговията с ембриони, за които пиша в романа си “Стъклени съдби” и които набират бясна скорост по света.

Как съчетавате личните ангажименти на майка с писането?
С работа посред нощ, гъвкавост, строга дисциплина и много разбиране от близките ми.

Геройство ли е да си жена в днешно време?
Геройство, в което най-тъжното е, че никой не ти го признава. В света на отбелязаните геройства жена и майка звучи банално и скучно. А аз се убедих, че няма по трудно и отговорно занимание от тях. И въпреки всичко остава банално и скучно.

За какво мечтаете?
За неизживяното. Никак не ми е малко.

Какво послание бихте отправили към българките?
Да не губят време и нерви в оплюване и оплакване. Когато нещо не е както трябва, да търсят решение и сили, за да го променят. Ако не могат – да го приемат и продължат напред. Да не спират да търсят алтернативи, да са много упорити и да имат дързостта да бъдат различни.

Любим цвят?
Различен според употребата, но в този момент съм за черно, сатенено лилаво, маково червено, стъклено синьо и блед бронзов загар.
Песен?
The Host of Seraphim на Dead Can Dance.
Вкус?
Канела с ванилия.
Място?
Непрестанно откривам нови и си ги записвам в специален раздел на спомените. Последното беше тясна, нощна, римска уличка, на която са живели в средновековието белите вещици. Аз попаднах на нея мигове след дъжда, на 13 януари 2009, видях най-дебелата бяла котка, а в дъното й замък, в който са се извършвали инквизиции на невинни хора.