Тъжно е да си учител

Учител съм 20 години. За някой много или малко без значение. Допреди 5 години обичах страстно работата си – абе гледах да съм “над нещата” все в интерес на работата и от сорта алабализми. И просто търпението ми е на свършване.

Не заради “невъзпитаните” деца, не и заради тъпизмите, които пристигат през ден от МОН( които май от 20 години сефте стъпиха в училище, подгонени от министъра ), а заради ей такива тъпоумнички като бабата дето са уж много интелигентни, но чакат друг да научи децата им едно добър ден да казват. Ами да, на тях за това им плащат! Да, ама не! Плащат ми за УЧЕНЕ на учениците и толкоз. Никога и по никакъв повод не се оплаквам. Но просто ми писна да слушам от хора, които не са наясно с учителския труд да ми дават съвети, така, както аз не ги съветвам как да си вършат работата.

Коментар: Боже, колко простотия има в училищата, боже!
Не вярвам, че това го е писала УЧИТЕЛКА, при това с 20-годишен стаж. Може би е писание на някой/я недоучил хъшлак. Но пък, от друга страна, в една маршрутка бях свидетелка на “разговора” между “учителка” и нейни ученици – тя псуваше “на майка” наравно с тях, хвалеше се как се била “наквасила снощи на купона” и т. н.
Няколко пъти се обърнах да видя кой говори така вулгарно пред децата (13-14-годишни). Е, “госпожата” им беше! Може би това е била нейната представа за непосредственост в общуването.
Имах учители, с които се гордея. И сега срещам такива. Била съм учителка. Много от колежките ми още работят в различни училища – и “елитни”, и селски. Имам представа за учителския труд. За някои той е труд и мъка, за други – радост и удовлетворение. Баща ми казваше “Всичко се връща, но доброто – двойно!”.
Вяра Загубена, 59 г.

На какво ще научат децата ни?