Рутината убива

Когато навлезете в цикъла на рутината и въртележката на живота започва да се върти на едни и същи обороти, светът започва да се обезцветява. Малко по малко започвате да се чувствате осмукан, оглозган и най-накрая като изплют от центрофугата на някоя обществена пералня. Независимо от вида на въртележката, еднообразието убива. Дали ще се въртим в цикъла – работа, къща, работа или в програмата: децата, печката, манджата, съпругът или пък: маникюристката, гаджето, козметичката, коктейла... навлезем ли в рутината – загубени сме.

Понякога се успокояваме, че това е животът. Дори и най-големите купонджии започват да се чувстват отегчени и уморени, от това, че ежедневието не предлага нищо наистина интересно.

Всъщност истински интересното обикновено се оказва онова, което е вътре в нас и начинът, по който можем да го развием и използваме.

За това обаче се изискват много усилия, които отново се оказват рутина. Затова и много хора не правят нищо със себе си, а когато се сетят, че животът е дар, който е трябвало да използват, а талантите да развиват е вече късно, защото са превалили хребета на живота и единствено може да се отдадат на носталгията и себесъжалението.

Това са доста добри катализатори на старостта и отчуждението.

За да спрем тези процеси, психолозите съветват всеки ден да правим по нещо, което никога не сме правили.

Идеалната рецепта е да пътуваме нанякъде... всеки уикенд... всеки месец... всеки сезон. Докато правим планове за следващото пътешествие се зареждаме с очакване, с любопитство и ентусиазъм. Избираме варианти, проучваме местности, научаваме подробности и после имаме позитивни емоции и щастливи спомени. Пътешествията могат да освежат и най-разбитата семейна връзка и да й удължат живота поне с още едно пътешествие време.

Ако не можем да пътуваме, защото работата не ни го позволява или нямаме финанси, то само по себе си това е повод за отчаяние за натурите, които обичат приключенията, но поне можем да четем по една нова книга на месец или да отваряме по един нов сайт на ден.

Важното е да не правим резки промени в поведението си, защото това би стресирало както нас, така и домашните ни.

Хубаво е да започнем лека полека да променяме себе си и отношението си към живота, вселената и всичко останало. С една дума към малките обичайни неща... защо пък да не си позволим една вечер да останем до късно с приятели, да побъбрим дори с непознати, да отидем на кино, вместо да готвим вечеря.

Да започнем да правим ей такива дребни неща, които биха ни разсеяли от ежедневните грижи и които биха ни напомнили, че животът, всъщност е прекрасен.

Разнообразието прогонва депресиите, кара ни да гледаме на бъдещето с любопитство и очакване.

Мислили ли сте си защо има много по-малко депресирани деца, отколкото възрастни? Дори онези малчугани, които имат трудно детство, живеят без родители или при крайно мизерни условия имат някаква надежда и очакване за нещо ново. И вярват..., но с годините надеждата угасва и затова погледите на възрастните не приличат на тези на децата, а по-скоро са като свещи в някой изоставен храм.

За да не се отчайва и депресира човек трябва да се занимава с нещо, от което да вижда резултати и да усеща перспективата. Може да са малки, но да има някакъв напредък, някакво, та било и минимално развитие. Затова и хората, които имат деца не забелязват как остаряват, тъй като постоянно са погълнати с нещо ново около децата им... или се вълнуват от това, кога детето ще проходи, дали ще го вземат навреме в детската градина, как да го откажат от памперсите, биберона и не усещат кога му е паднало първото зъбче и вече започват да се притесняват дали ще влезе в добра гимназия.

Ако нямаме деца, можем да посадим дърво, а защо не и цяла градина с дървета, за които да се грижим и да берем плодовете им. Да се включим в някоя еко дружинка и да помогнем за това природата да диша по-добре, това определено би разведрило и нашето виждане за света.

Когато сме винаги ангажирани с нещо, не усещаме как минава времето.

Но гонгът на равносметката идва и при най-заклетите работохолици и това може да доведе до истинска житейска криза. Затова по-често трябва да се сещаме за оптимиста и наполовина пълната чаша вода. Дори в най-тежкия момент можем да си спомним за стихотворението на Дамян Дамянов – Когато си на дъното – и да се фокусираме върху истината, че дори да загубим всичко, важно е да запазим себе си.

Това е странно изказване в този толкова меркантилен свят, но е истина.