Един безспирен любовен миг

След 5 годишна връзка и страстна и завидна любов, прекрачих прага на брачния живот през 2000 година. Това, което най-силно се е запечатало в съзнанието ми е слънчевият и необичайно топъл ден за месец декември, безсънната нощ от вълнение и странната тръпка за предстоящото. Сутринта екипът, който беше ангажиран с “моделирането” ми беше само мой и влагайки сили и средства препокри очакванията ми. Роклята подбрана от раз, без да експериментирам с други модели бе класическата бяла рокля в стил “принцеса”, за която мечтаех от дете. Ако и днес трябва да избирам отново, бих избрала същата... Клаксоните на колите, които крещяха за мен събудиха като че ли и страх от предстоящото... В крайна сметка любовта на живота ми застана пред мен като че ли по-възмъжал, елегантен, заобиколен от големи розови облачета, сияещ и най-красив. Още помня думите му:”Не съм виждал по-красива булка от теб”, а “Обичам те” остана клеймото на нашия брак. Защото любовта ни и днес сякаш извира с още по-бясна сила...

Сватбата ни беше дневна и в тесен кръг. Без особена пищност, но с незабравим ритуал. Баща ми, облян в сълзи, направи опит да ми каже много неща, както и по-късно сподели с мен, но успя единствено да промълви “Бъди щастлива!”. Съпругът ми пое смутено ръката ми и с цялата си нежност потвърди чувствата си, които безпределно са взаимни. Не виждахме околните, а пръскахме любов... Не знам как са се чувствали неговите родители, но знам, че моите бяха щастливи, защото аз ще споделям живота си с любим човек, а тъжни, защото пораснах и отлитнах от тях.

Гледам кадрите от видеокасетата, които тайно са били заснети в момент на нежно шушукане и ласки със съпруга ми. Още потръпвам, когато ги видя, защото любовта ни още диша. Споделяме за това колко е била прекрасна сватбата ни, но аз искам да споделя колко прекрасен може да бъде животът с половинките ни и след нея, въпреки трудностите, пред които сме заставени. Танцувахме на музика, която тайно бяхме нарекли наша, всъщност тогава и музиката не бе важна, бе важно, че ние се събираме в законна връзка. Все още възприемаме брака като доказателство за любовта ни, макар и това да звучи твърде консервативно. Дали е заради етническата ни принадлежност или възпитанието ни не знам, но едно знам, че всяка жена трябва да преживее чувството да бъде булка и да се премени с приказна рокля, която при други обстоятелства не би имала шанса и щастието да облече.

Нямахме кристални чаши за шампанското, нито пък огромна торта на три етажа, но пък имахме скъпи гости, емоции и сбъдната мечта.

Когато започна да се здрачава, залата утихна. Гостите се бяха разотишли. Аз и моят любим случайно бяхме останали последни и без превозно средство. Досмеша ни, но знаехме, че ще се върнат. Докато ги чакахме, под зимния мрак, заваля сняг. Беше приказно спокойна нощ, а снежинките галеха лицата ни. Прегърнахме се, а думите му като ехо докосваха сетивата ми: “Не мога да повярвам, че вече си моя съпруга! Никога няма да се разделим!”.

Когато човек вземе съдбовното решение да дели мъка и радост, да съпреживява мислите и чувствата на човека до него, да прави компромиси и често да се жертва в името на семейството е далеч от същността на проблемите в брака. Защото тях неминуемо ги има и изкуството е да съумяваш да ги прекършваш и преодоляваш.